Джил Хатауей
Чужди очи (27)

Двайсет и седма глава

Стоя на пристанището на брега на езерото, край лагера, където ходех като малка. Баща ми пращаше двете ни с Мати тук всяко лято, след като мама почина. Излиза по-евтино от забавачката. На това място, пристанището, идвах, когато ме налегнеше мъка — не за дома, а за мама.

Но сега единственият звук е плискането на леките вълни. Залива ме усещане за покой. Привеждам се, докато коремът ми не опира в твърдите дъски, провесвам ръка надолу и погалвам водата с пръсти. Езерото е така прохладно, а моето тяло гори. Наистина гори.

В гърдите ми се надига страховита кашлица и цялата се сгърчвам. Дробовете ми пламтят. Лактите ми, пръстите на краката ми горят. Когато кашлицата най-после спира, разтварям крака и ръце, вперила поглед в облачното небе. Моля се дъждът да успокои пламналата ми плът.

Едри капки заканват около мен, отскочат от кожата ми, потичат на вадички по дъските. Отварям уста и приветствам влагата с езика си. Дъждът се просмуква в дрехите и косата ми.

— Силвия — нечий глас, сладък като мед, се носи над водата.

Мама.

Сядам върху дъските и се оглеждам. Тя гребе към мен в червено кану. Ритмично пори водата с греблото, първо от едната страна, после от другата. Премигвам, и вече е до мен, придърпа кануто към ръба на дока.

Надниквам в дъното на лодката и виждам нахвърляни одеяла и тъмнооко бебе. Майка ми протяга ръце, вдига детето и изведнъж се оказва до мен на сухото.

— Искаш ли да подържиш сестричката си? — Майка ми протяга вързопчето към мен, а на лицето й играе нежна усмивка.

— Това не е Мати — казвам неуверено.

— Не. Това е другата ти сестричка. Онази, която не познаваш.

Другата ми сестра? Какво говори?

Поемам детето. Тежи не повече от мрежичка с ябълки.

Майка ми се взира в лицето ми, сякаш се опитва да го запомни.

— Можеш да останеш тук при нас, ако искаш. — Тя прави жест към езерото, гората, безкрайното небе.

— Какво е това място? Раят?

Тя свива рамене.

— Без да се обиждаш, мамо, но това място не ми харесваше и като дете, та определено не бих искала да прекарам вечността точно тук.

Тя се усмихва.

— Разбирам.

— Трябва да се върна.

— Така е — съгласява се тя. — Имаш още много работа.

Разплаквам се.

Тя пристъпва по-близо, увива ръка около мен и погалва гърба ми. Застивам, искам единствено да попия невероятното усещане от майчината ръка. Бебето изгуква в ръцете ми.

— Добре се справяш — казва тя нежно.

После дръпва ръката си. И колкото и да ми се иска да я помоля да не си тръгва, не го правя. Нима мога да я спря? Та нали вече си отиде. Тя намества бебето в гнездото от одеяла и се покатерва на свой ред, първо с единия крак, после с другия, като внимателно пази равновесие, за да не обърне кануто.

После вдига глава към мен и ми изпраща въздушна целувка.

И изчезва.

* * *

Някъде в далечината вият сирени и се приближават. Тревата студенее под мен. Превъртам се настрани и кашлям, докато гърлото не ме заболява. Някой ме гали по косата. Като пълна глупачка за миг решавам, че е мама.

Отварям едно око и виждам тялото на Саманта проснато на моравата. Неколцина от мажоретките са се привели над нея, държат ръката й и плачат.

— Вий! Кажи нещо!

Отново се претъркулвам и виждам над себе си Ролинс, наопаки, втренчил в мен подивели очи.

— Саманта мъртва ли е?

Той поклаща глава.

— Не. В безсъзнание е. Линейката идва.

— Как се измъкнахме?

Ролинс свежда поглед.

— Аз… Влязох след теб.

Поемам си дълбоко въздух и с мъка се изправям до седнало положение, така че думите ми да прозвучат по-строго.

— А осъзнаваш ли колко глупаво е това?

Ролинс се подхилва.

— Хайде, хайде, намерил кой да ми се кара. — После изражението му става сериозно. — Вий, никога повече не прави такива неща. Реших, че… реших… Божичко, Вий, не знаеш ли какво чувствам към теб?

Извръщам очи. Май се досещам. Май и двамата заобикаляме тези тема още от миналогодишната забава. Може би умишлено я игнорирам от нежелание да поощря връзка, зародила се при такива неприятни обстоятелства, но не мога да отрека, че нещо все пак има. И въпреки това, в момента не мога да разсъждавам върху това, не и докато лежа на студената трева, след като гаджето ми се бе опитало да убие собствената ми сестра, заедно с пълна къща с хлапета, за всеки случай.

Между другото, къде, по дяволите, е Зейн? И Ивлин?

Какво бе казала Ивлин, преди да драсне клечката?

„У нас. У нас. У нас.“

Думите кръстосват из главата ми.

И когато най-после схващам, имам чувството, че ще повърна. Ивлин, някогашната любовница на баща ми, е майка на Зейн. Явно Алисън Мороу е била сестричката на Зейн, онази, която е починала, когато е бил малък.

Детенцето е било болно. Баща ми е трябвало да я спаси, но не е успял. И Алисън е умряла, а Ивлин е полудяла.

И беше бясна на Зейн, задето се бе опитал да ме предпази.

Искала е да ни убие.

Мен и Мати.

За да си отмъсти на баща ми.

Усещам как жлъчката се надига в гърлото ми.

„Къде е Мати?“ Оглеждам бързо поляната, но не я виждам никъде.

— Ролинс, къде е Мати?

Той ме поглежда объркано.

— Оставих я точно тук, преди да вляза след теб. Едва ли е стигнала далече.

Ролинс ми помага да се изправя и заедно обикаляме двора. Останали са още неколцина, но като че ли повечето от купонджиите са се измъкнали още при първите звуци на сирените. По улицата с бясна скорост пристига пожарна и се заковава пред къщата на Саманта. Двама души с дебели жълти якета скачат на земята и започват да разтоварват оборудването си.

Дръпвам една от разплаканите мажоретки и я питам дали е виждала Мати. Но тя поклаща глава и отново се обръща към Саманта.

Аз пък се обръщам към Ролинс и заговарям бързо.

— Ролинс, трябва да ме върнеш в къщата на Зейн. Нямаме никакво време. Вярвай ми. Трябва да се върнем.

Той ме поглежда объркано, но кимва.

— Добре. Да вървим.

* * *

Докато караме към Зейн, пръстите ми нервно се забиват в седалката. Възможно ли е Ивлин и Зейн да са отвлекли Мати в пияното й състояние? Мати вероятно би тръгнала със Зейн, ако й каже, че съм го помолила да я закара вкъщи.

Няма как да разбера къде са я отвели, но пък зная как да ги открия. Ако успея да намеря някаква вещ в къщата им, нещо, което е важно за Зейн, ще мога да се плъзна в него, надявам се, преди нещо да се случи с Мати. Скръствам ръце пред гърдите си и се опитвам да не мисля какво може да й се случва точно в този момент.

След цяла вечност Ролинс завива в алеята на Зейн и удря спирачки. Къщата изглежда точно както я оставих — вратата зее отворена, а светлината от кухнята се лее върху моравата отпред.

— Давай — казвам, скачам от колата и хуквам към къщата. Ролинс тича плътно зад мен. Когато влизаме, му посочвам счупената ваза.

— Внимавай!

Тичам нагоре по стълбите, прескачам ги две по две и най-отгоре спирам за миг. Виждам къс коридор с две врати отляво и две отдясно. Пробвам първата вдясно, но се оказва банята.

Отварям съседната врата. Супер. До стената, облепена с плакати на Nirvana, е опряно тясно легло с черни чаршафи. Дрехите на Зейн са разхвърляни навсякъде, заедно с няколко списания с комикси. На нощното му шкафче лежи „Нежна е нощта“. Бинго. Дано да ме отведе при него. Трябва да ме отведе при него.

— Така — казвам на Ролинс. — Открих каквото ми трябваше. А сега е много важно да ми вярваш. След малко ще припадна. Ти просто стой до мен, става ли? Ако някой дойде, трябва само да ме разтърсиш, докато не се събудя. Нали ще го направиш?

Ролинс вдига рамене.

— Имам ли избор?

— Нямаш — отвръщам. Грабвам книгата с омекналите, изтъркани от прелистване страници, и се отпускам върху леглото на Зейн. — Не забравяй да ме събудиш, ако някой дойде. — С тези думи стисвам книгата и затварям очи. И в продължение на един безкраен, страшен миг ме обхваща ужас, че няма да се получи.

Явно съм твърде превъзбудена, за да се плъзна. Пулсът ми е ускорен и не мога да спра да си представям какво вероятно се случва с Мати точно в тази секунда. Опитвам се да дишам бавно и дълбоко и да отпусна мускулите си. Ролинс погалва косата ми и това моментално свършва работа. Усещам как ме обзема сънливост.

След това идва замайването, а после и болката.

* * *

Пред мен се точи черно шосе. Жълтата маркировка се втурва насреща ми и изчезва под колата. Зейн седи до шофьорското място и продължава да стиска пластмасовата туба. Прилошава ми от острата миризма на бензина.

Ивлин е зад волана. С облекчение установявам, че Мати я няма.

Зейн проговаря. Гласът му трепери, пресеква. Май плаче.

— Защо и нея? — пита той. — Мати не ти ли стига, за да си отмъстиш?

— По дяволите, Зейн — изсъсква жената и му хвърля гневен поглед. — Нима изобщо не ти пука за бедната ти сестричка? Първо се опита да ги предупредиш с онази тъпа шега в училище, а сега решаваш да спасяваш онази жалка Силвия. Направо не мога да повярвам. Това са хората, които унищожиха Алисън. Ако тези момичета не съществуваха, сестра ти щеше да е още жива. Но не. Джаред държеше да опази безценното си малко семейство, макар с това да разби нашето.

— Ами Софи? Та тя нямаше нищо общо с Алисън. — Зейн трепери. Тубата се люшва в ръцете му и ми хрумва колко е глупаво да държиш такова нещо в движеща се кола.

— Нищо общо ли? — тонът на Ивлин става все по-остър, думите хвърчат срещу Зейн като ножове. — Шегуваш се. Та тя е родена в същия ден като Алисън. Помня всичко толкова ясно. Седях в чакалнята, когато сестрата дойде да ми каже, че бебенцето ми е мъртво. А семейството на Софи подскачаше с балони и шампанско. Нима е честно?

Зейн премества тубата на другото коляно.

— Ами Амбър? Тя не ти е сторила нищо.

Майка му се изсмива презрително.

— Не съм я убила аз. Предполагам, че се е самоубила. Явно е заразно. Един си отива и после се получава ефект на доминото.

Зейн зяпва майка си.

— Ти си луда. Трябваше да ида в полицията, когато още имах възможност.

Тя го перва по тила.

— Как смееш да наричаш собствената си майка луда? Да не мислиш, че не бих направила същото, ако някой нарани теб? Това е да си майка. Да защитаваш децата си.

— Изобщо не ме защитаваш — възразява Зейн. — Съсипа ми живота. Всичко се върти само около отмъщението. Напълни ми главата с лъжи за хирурга убиец и разглезените му дъщери. Но си грешала, мамо. Грешала си.

Ивлин го зяпва, сякаш не разбира какво й говори. Зейн извръща глава към таблото и усещам как очите му се разширяват от ужас. Ивлин не вижда как шосето рязко завива вляво. Зейн посяга към кормилото, но вече е късно. Колата изскача от шосето, право към едно дърво.

Последното, което чувам, са писъците на Зейн.

А после осъзнавам, че всъщност пищя аз.