Джил Хатауей
Чужди очи (19)

Деветнайсета глава

Преди да тръгна за училище, надниквам да проверя Мати. Не помръдва. Спи лишения от сънища сън, подарен от приспивателните, което е добре. Кой знае какво щеше да сънува без него. Умиращи мажоретки, разкъсани тела. По-добре съзнанието й да е празно. За момент се спирам, чудя се дали няма да е по-добре да остана да я наглеждам, но решавам, че с баща ми ще е в безопасност.

Зейн ме чака на алеята. Закопчавам колана, макар да не може да ме предпази от грозната сцена, която ни чака в училище. Директорът е разпуснал редовните часове и е свикал общо събрание.

Когато пристигаме, се налага да паркираме от другата страна на улицата, понеже футболното игрище и по-голямата част от паркинга са опасани с жълта полицейска лента.

Групичка ученици от клуб „Мъдър избор“ упътват идващите към физкултурния салон. Облечени са с тениски с надпис: ЧУВСТВАТЕ ЛИ СЕ ТЪЖНИ? ПОГОВОРЕТЕ С НЯКОГО. Седалките са претъпкани с неспокойни ученици и неколцина родители с угрижен вид. За миг се спирам в подножието и оглеждам трибуните. Ролинс го няма. Нито пък Скоч.

Въздухът направо вибрира от слухове. Всеки си има своя теория какво се е случило с Амбър. Някои шушукат, че ревнувала заради връзката на Софи с господин Голдън. Други твърдят, че се е самоубила от чувство за вина, задето е тласнала Софи към самоубийство. Всички знаят, че тя е изпратила голата снимка на Софи на целия отбор по футбол.

Иде ми да се разкрещя: „Софи не се е самоубила. И Амбър не се е самоубила. Сред нас има убиец и трябва да се пазите!“. Но вместо това съсредоточавам цялото си внимание в това да слагам крак пред крак, докато двамата със Зейн се катерим нагоре по трибуните. Намираме си места в дъното, откъдето виждаме всички ученици и изнервените, неспокойни учители.

Зейн стисва ръката ми.

— Всичко ще е наред. — Макар да съм сигурна, че греши, все пак оценявам жеста му.

На пода на салона са издигнати три гигантски екрана. Средният е сложен успоредно на трибуните, а другите два са насочени под ъгъл навътре. Внезапно лампите угасват и апаратът залива екраните с образи и думи на фона на силна рок музика. Изображенията са на привлекателни, но потиснати младежи. Червенокосо момиче се кара с приятелките си. Момче с бейзболна шапка се мотае унило на стълбите пред училището си, после обляга глава в длани. Красива блондинка стои пред огледалото и замислено съзерцава шишенце с хапчета.

Между снимките се появяват думи като „тъга“, „самота“ и „депресия“. Представлението продължава около пет минути, а после изскача последният кадър и се разтяга върху всичките три екрана. Номерът на гореща телефонна линия за онези, на които им минават мисли за самоубийство.

— Май ще повърна — измърморвам.

Горещо ми е. Не мога да дишам. Трябва да се махна.

Пускам ръката на Зейн и се надигам. Той също се изправя, иска да дойде с мен, но аз го отблъсквам. Предпочитам да съм сама. Трябва ми пространство, за да дишам. Някак успявам да сляза до долу и да се измъкна от салона.

Въздухът в коридора е доста по-хладен. Облягам се на една витрина за трофеи, пълна с лъскави златни футболни и баскетболни топки, и затварям очи в опит да разбера какво толкова ме бе смутило в салона — като се изключи очевидният факт, че всичко се въртеше около напълно грешни предположения.

Но си мисля, че щеше да ми прилошее дори и ако Софи и Амбър действително се бяха самоубили. Имаше нещо твърде комерсиално в цялата работа, нещо фалшиво. Сякаш поредицата от кадри бе режисирана от MTV. Като в риалити шоу, озаглавено „Някой избива мажоретките и се опитва да инсценира самоубийство“.

Когато гаденето преминава, тръгвам по коридора към дамската тоалетна. Завивам зад ъгъла и замръзвам на място.

Насред коридора Скоч рови в едно от шкафчетата.

Правя крачка назад, за да се скрия от полезрението му. Какво прави Скоч в коридора на осмокласниците? След няколко секунди чувам вратата на шкафчето да се затръшва. Напрягам се, когато чувам стъпките му, но те се отдалечават. Тръгнал е в обратната посока.

Предпазливо показвам глава иззад ъгъла, за да видя дали наистина си е тръгнал. Зървам задната част на якето му, когато завива по коридора и се насочва към изхода за ученици. На пода лежи нещо черно.

Броя до десет, да не би да се усети, че е изпуснал нещо, и да се върне да си го прибере. После излизам от скривалището си и приближавам черния предмет. Кожена ръкавица.

През главата ми се стрелва мисъл: „Може пък да ми влезе в употреба“.

Не знам как не съм се сетила по-рано. Винаги съм считала плъзването за недостатък, нещо, което се случва без моето съгласие. Ами ако има начин умишлено да се плъзна в Скоч чрез ръкавицата му?

Мисълта да се вмъкна в главата на Скоч ме вледенява. Всеки път, когато го видя, буквално ми прилошава. Едва издържах срещата с него, докато бях в тялото на Амбър. Дали ще съм в състояние умишлено да се плъзна в него?

Представям си сестра си — у дома, в леглото, потънала в амбиенова кома. Безпомощна. Ако не направя нещо, за да разбера кой е убиецът, нищо чудно тя да е следващата.

Взимам решение. Навеждам се, вдигам ръкавицата и я натиквам в джоба си. Обзема ме паника, че Скоч ще се усети, че я е изпуснал, и ще се върне, така че давам заден ход към салона.

Всички стаи са тъмни и празни, с изключение на една — кабинета на господин Голдън. Преди малко не бях забелязала, че лампата свети, но сега виждам, че вътре има някого. Приближавам се предпазливо и заставам до вратата, надзъртам лекичко. Директорът Наст стои с гръб към мен, а господин Голдън седи на бюрото си и се взира в сплетените си пръсти. Отстъпвам назад, за да не ме види, ако вдигне глава.

Господин Нает проговаря първи, звучи смутен:

— Джо, вярно ли е, че си знаел, че Софи Джейкъбс е бременна?

Пауза.

— Да. Дойде да поговори с мен в петък.

Нает се прокашля.

— А можеш ли да ми кажеш кой е бащата?

— Съжалявам, Стив, но не смятам, че е редно да споделям такава информация. Момичето е мъртво. Не е ли редно да уважим тайната й?

— Работата е там, че родителите започват да се оплакват. Слуховете ги плашат и не се чувстват спокойни да преподаваш на децата им. Всякаква информация, която можеш да ми дадеш на този етап, ще ми помогне да изчистя името ти. В противен случай ще се наложи да те помоля да си вземеш отпуск, докато нещата отшумят.

Нова пауза.

— Джо, опитвам се да ти помогна.

Господин Голдън не казва нищо.

Господин Наст издава някакъв ядосан звук и излиза от стаята. Когато минава покрай мен, бързам да се обърна към първото попаднало ми шкафче и да сложа ръка на дръжката. Той ми хвърля гневен поглед и се насочва към физкултурния салон. Когато се скрива от погледа ми, отново надничам в кабинета на господин Голдън. Той не е помръднал. Стои и се взира в ръцете си.

Новата ми дейна личност ми прошепва да се опитам да изкопча някаква информация. Дори той да е убиецът, не може да ми направи нищо насред училището. Може би дори ще мога да задигна някаква вещ, която по-късно да ми помогне да разбера какво прави.

— Господин Голдън? — Прекрачвам прага. Той вдига глава, като че ли объркан от звука на собственото си име. — Здравейте… ъм, имам някои въпроси относно заданието. Можете ли да ми отделите една минутка?

Той ме зяпва, сякаш съм извънземно.

— Господин Голдън? Добре ли сте?

Той въздъхва дълбоко.

— Не мога да повярвам, че това е моят живот — като че ли говори по-скоро на себе си, отколкото на мен. Отива до високия шкаф, измъква една кутия и се връща при бюрото си. Започва да мята каквото му попадне вътре — полупразно пликче с дражета против кашлица, кукла с лика на Хоумър Симпсън, няколко броя на списание „Нюзуик“.

— Хората говорят. Смятат, че имам нещо общо със смъртните случаи. — Говори бавно и монотонно, без никаква интонация. Не звучи нито сърдит, нито разстроен. Просто вцепенен.

— Защо ще решат такова нещо? — питам предпазливо.

— Защото човек винаги търси на кого да хвърли вината — отвръща горчиво той. — Софи се обърна към мен за помощ. Ходим в една и съща църква, познавам родителите й. И когато забременя, дойде при мен за съвет. Предполагам, че някой ни е видял заедно и е останал с грешно впечатление.

Замислям се над думите му. Нормално ли е учител да разкарва ученичка в колата си, дори да е приятел на семейството? Дори и да ходят в една и съща църква? Все пак ми се струва подозрително.

— А сега, когато и Амбър загина, започнаха да съчиняват всякакви истории. Казвам ти, хората си умират да повярват в най-лошото. — Той измърморва нещо за лов на вещици, а после отново се захваща да си прибира нещата.

— И какво ще правите? — питам и оглеждам кабинета му за нещо, което би се побрало в джоба ми.

— Какво мога да направя? Отивам си вкъщи.

От коридора се чуват гласове. Явно събранието е свършило.

— Май по-добре да си вървя — казвам.

— Май ще е най-добре — отвръща господин Голдън и застава с гръб към бюрото си.

В този момент го виждам — най-отгоре, точно пред очите ми. През цялото време е бил там. Защо не съм го забелязала по-рано?

Настолният календар.

Изглежда толкова безобиден — най-обикновен настолен календар, какъвто можеш да си купиш от всяка книжарница. Бели страници, месецът и датата са изписани в плътен, черен шрифт. Досущ като страничката, залепена на входната ни врата в деня, в който загина Софи.

Имам чувството, че не мога да дишам. Сърцето ми думка под ризата. Някак успявам да се обърна, възможно най-естествено, и да тръгна към вратата. Поглеждам назад само веднъж, за да се уверя, че господин Голдън продължава да събира нещата си, после пъргаво протягам ръка и грабвам миниатюрна фигурка от библиотеката до вратата.

И изчезвам.

* * *

Телефонът вибрира в джоба, докато си проправям път сред морето от ученици.

— Ало?

Баща ми.

— Хей, Вий, би ли взела учебниците на Мати? Имам чувството, че ще пропусне поне още няколко дни. Няма да е зле да навакса малко вкъщи.

— Ъм, да, разбира се — казвам и затварям. Прибирам телефона и измъквам задигнатата фигурка от джоба си. Малка бронзова фигурка на Зигмунд Фройд. Точно по негов вкус. Пъхам я обратно с надеждата действително да е оставил някакъв отпечатък. Хич не ми се иска да се връщам в кабинета му, за да пробвам с нещо друго.

Покрай мен тичат ученици. Бъбрят развълнувано, въодушевени, че уикендът започва предсрочно. Едва стигам шкафчето на сестра ми. Блъсвам го, където трябва, и то се отваря.

Ахвам.

Всичко вътре е нахвърляно на пода — учебниците й, екипът й за физическо, снимките й със Софи и Амбър, които доскоро бяха залепени на вратата. Всичко е разпиляно на дъното на шкафчето.

Прикляквам и вдигам ъгълчето на една скъсана снимка. Половината лице на сестра ми, изрисувано като котка. Снимката от миналогодишния панаир.

Опитвам се да го пусна, но то залепва за пръстите ми. Покрито е с нещо лепкаво и червено. Когато осъзнавам какво е, стомахът ми се свива и притискам уста с ръка, за да не повърна.

Дъното на шкафчето й е покрито с кръв.

Отварям уста и започвам да пищя.

— Какво има? Вий? — Две силни ръце хващат раменете ми. Обръщам се, виждам Зейн и заравям глава в гърдите му.

* * *

Седим в колата на Зейн и чакаме паркингът да се освободи. Той чертае кръгчета по гърба ми с пръст, докато чакам баща ми да вдигне телефона.

Вдигни, вдигни, вдигни.

— Ало?

— Татко — казвам. — Ъм, тръгнах да взимам учебниците на Мати, но не можах да се сетя какъв й беше кодът. Можеш ли да я попиташ? — Не ми се ще да обяснявам, че дъното на шкафчето й е залято с червена боя. Трябва първо да разбера какво означава всичко това. И преди всичко да се уверя, че Мати е добре.

Чувам стъпките му и се моля да завари Мати в леглото. После се чуват сподавени гласове и въздъхвам от облекчение. Ако бъркотията в шкафчето на Мати е предупреждение, то убиецът все още не е направил своя ход.

— Казва, че е деветнайсет, трийсет и четири, осемдесет и шест — диктува баща ми. — И ти благодари.

— Няма защо — казвам и хвърлям поглед към купчината учебници, струпани в краката ми. Опитах се да ги почистя, доколкото можах, но пак изглеждат ужасно. Май ще се наложи да измисля някакво обяснение. — Скоро се прибирам.

Затварям и оставам неподвижна, втренчена в телефона.

— Кога ще свърши всичко това? — питам на глас.

— Кога ще свърши кое? — обажда се Зейн.

— Тази лудост. Кога ще свърши? Софи е мъртва. Амбър е мъртва. А сега сестра ми е на мушката. — Сещам се, че Скоч беше в коридора преди мен. Щом не е бил на събранието, тогава какво е правил?

— Наистина ли смяташ, че някой иска да направи нещо на Мати? — пита ме Зейн.

— Защо иначе ще оплескат шкафчето й така? Доста извратена шега, след като две от приятелките й са мъртви. Господи! Така приличаше на кръв — казвам и се сещам как белите чаршафи на Софи бяха станали целите алени и лепкави, досущ като оная гадост на дъното на шкафчето. Ръцете ми не спират да треперят.

— Ужасно се тревожа за Мати — продължавам. — Изпаднала е в депресия. Двете й най-добри приятелки загинаха. Ами ако… Ами ако й хрумне да…?

Зейн слага пръст на устните ми.

— Всичко ще е наред. Ще стоим при нея през целия уикенд. Ще гледаме филми. Няма да я пускаме да излиза от къщи.

„Прав е — казвам си. — Има начин да я защитя, като разбера какво се случва. Ще се науча целенасочено да се плъзвам и ще открия убиеца. И все някак ще го накарам да си плати.“

— Вий? — обажда се Зейн.

— Да? — отвръщам разсеяно, защото продължавам да мисля за припадане, убийци и кръв. Но когато Зейн се привежда към мен и ме целува, забравям всичко останало.

— Май започвам да се влюбвам в теб — прошепва той.

По някаква непонятна причина устните ми отказват да помръднат, не успявам да изрека думите, които са изписани на сърцето ми. Затова, вместо да говоря, го прегръщам с всичка сила.