Джил Хатауей
Чужди очи (5)

Пета глава

Влача крака към стаята си и се спирам нерешително по средата. Не ми хрумва какво да правя. Има нещо странно в това да си сам в петък вечер, струва ми се по-самотно, отколкото в друга вечер. Чувствам се още по-изоставена поради простия факт, че стоя тук сам-сама в девет вечерта в петък.

Ще вземе да си пусна Weezer, та да не е толкова крещящо тихо. Взирам се в стените — в плакатите на Nine Inch Nails и Green Day, които висят над леглото ми. Подсещат ме за Ролинс — обаждаше ми се всеки път, когато по радиото пуснеха нещо по мой вкус.

— Ти и твоята древна музика от деветдесетте — казваше ухилен и клатеше глава.

Страхувам се да не съм го загубила завинаги. Пресичам всеки негов опит да разбере какво всъщност се случва. Знам какво би казал доктор Морън — че го отблъсквам, преди да е имал възможност да ме разочарова.

Опитвам се да намеря нещичко в стаята от времето, преди да станем приятели, за да се сетя какъв бе животът ми по-рано, но не намирам нищо. Накрая отварям дрешника. Избутвам дрехите, които обличам най-често, и надниквам в задната част. А там сякаш времето е спряло — старата ми униформа на мажоретка, предвзетите пуловерчета, които носех, когато общувах предимно със Саманта.

Пръстите ми напипват лъскавата лилава рокля, с която бях облечена на миналогодишния бал, и ръката ми се дръпва, сякаш съм напипала змия. Отровните спомени мигом нахлуват в главата ми.

* * *

В първите дни от втората ми година в гимназията се чувствах опиянена от мисълта за новите хоризонти, които се разгръщаха пред мен. Предстоеше конкурсът за мажоретки и двете със Саманта се бяхме заклели, че ще спечелим място в отбора. И когато действително ни избраха, отпразнувахме с бутилка вино, която отмъкнахме от хладилника на по-големия й брат.

Шкафчето ми беше точно до това на Скот Бекър — тогава още не бяха започнали да му викат Скоч. И двете със Саманта бяхме луднали по него. Тогава беше по-дребен на ръст, с пясъчноруса коса и трапчинки. Непрекъснато го хващах да ме зяпа, когато си мислеше, че не виждам, а когато вдигнех поглед, целият почервеняваше и забиваше очи в земята.

В последния петък от септември Скот ме покани да отида на танците с него. Мислех, че Саманта ще се зарадва заради мен. Добре де, не е вярно. Знаех, че ще побеснее. Но въпреки това се съгласих.

Ако можех да изтрия едно-единствено нещо в живота си, освен смъртта на майка ми, щеше да е точно това — че приех поканата на Скот Бекър.

Саманта направо превъртя от злоба и насъска и останалите мажоретки срещу мен. В час по здравна култура трябваше да правим презентация за болестите, предавани по полов път. Темата на Саманта беше за херпеса и тя взе, че направи колаж — моята глава върху един лилав динозавър, нарече го Херпесозавър Рекс. Всички се смяха, включително учителката.

Саманта пусна слух, че съм правила френска любов на всички десетокласници от отбора по футбол. По стените в мъжката тоалетна се появи телефонният ми номер. В събота сутрин заварвахме клоните на дърветата в двора ни омотани в тоалетна хартия.

Всеки път, когато някоя мажоретка зашепнеше в ухото на друга, без да сваля поглед от мен, ми се искаше да умра. Но наведях ли глава, щях да се призная за победена, а това отказвах да направя. Опитвах се да се преструвам, че слуховете ни най-малко не ме тревожат. Че изобщо не ми пука.

Плачех само нощем, когато и без това не можех да спя.

През уикенда, преди бала, баща ми заведе двете ни с Мати по магазините, за да си купя рокля. Набута няколко банкноти в шепата ми, още топли от банкомата, и се запъти към супермаркета. Мати се въртеше и подскачаше развълнувано около мен, но аз се чувствах като на война. Сякаш ми предстоеше битка.

Исках рокля, от която да им увиснат ченетата, която да покаже на всички, че слуховете и тъпите им шеги изобщо не ме интересуват. Рокля, от която коленете на момчетата да се подкосят, а на момичетата да им призлее. И същевременно да действа като броня.

В дъното на мола, до магазина за сладкиши, открихме някакво магазинче на име „Тази вечер“. Роклята ме чакаше на витрината — тъмнолилава, копринена, лъскава. Напомняше ми на поточето в гората зад къщата ни — как водата се разливаше над камъните и блестеше на лунната светлина.

Когато я облякох, се почувствах силна както никога. Като друг човек — по-възрастна и по-мъдра, някой, който знае какво иска от живота. Деколтето се спускаше дръзко, разкривайки горната част на малките ми гърди, но продавачката измъкна някакви подплънки и ги натика в сутиена ми и изведнъж просто разцъфнах.

Когато се прибрахме у дома, я облякох и се спуснах по стълбите като принцеса. Усещах, че баща ми не е във възторг нито от роклята, нито от подплънките, но каза само:

— Май вече си достатъчно голяма сама да си избираш дрехите. — А после: — Първият бал в училище е веднъж в живота. — И: — Малко приличаш на майка си в тази рокля. — А после спря да коментира и се скри в кабинета.

Скот се бе разбрал с един свой приятел от отбора — някакъв тип с къса брадичка — да ни закара до бала, но по пътя спряхме в парка „Каплър“ и двамата запалиха джойнт. Отказах тревата, но пийнах няколко глътки от бутилката „Къти Сарк“^[1], която Скот бе задигнал от барчето на техните. Заля ме топлина и чувство за зрялост и свобода, точно както ме караше да се чувствам роклята. И когато всички се изпълнихме с лекота и радост, тръгнахме за бала. Хрумна ми, че онзи с брадичката не бива да кара, но затоплена от алкохола, имах чувството, че нищо лошо не може да ми се случи, а и не исках да се държа като бебе.

— Ела да танцуваме — прошепна Скот в ухото ми. Оставих го да ме поведе към средата на дансинга, а тълпата се раздели надве, за да ни направи път, досущ като по филмите. Пуснаха някаква бавна песен, аз се облегнах на него и затворих очи. Ухаеше на трева и на портокалов шампоан. Чувствах се прекрасно. Но внезапно ме завладя познатото чувство — всеки момент щях да пропадна. Измърморих, че трябва да седна.

— Искаш ли да отидем някъде само двамата?

Кимнах, търкайки очи. Едва стоях на краката си. И докато Скот успее да ме избута до стената на салона, към вратите, които водеха към съблекалните, вече бях припаднала.

Беше безкрайно странно. Хем бях напуснала тялото си, хем продължавах да стоя в салона. Само зрителният ъгъл се беше променил. Тялото, в което се бях плъзнала, стоеше край купата с пунш и отпиваше нещо сладникаво от картонена чашка. Великолепният розов пръстен на ръката й проблясваше под светлините. Чак тогава осъзнах къде съм се озовала. Краката ми бяха обути в сребърните обувки на Саманта, онези, които веднъж, много преди да се скараме, бях взела назаем, и в които Саманта твърдеше, че се чувства като Пепеляшка.

Бившата ми най-добра приятелка гледаше най-спокойно как Скот влачи тялото ми към мъжката съблекалня.

Най-големият ми ужас се превръщаше в реалност. Напуснеш ли тялото си, го оставяш на произвола. Може би Скот просто искаше да ме остави някъде, докато чака да се събудя, но защо тогава не ме пуснеше на някой от сгъваемите столове, наредени край стените? Или, което би било най-разумно, защо не помолеше някого от учителите да му помогне?

Досещах се какво смята да направи, но отказвах да повярвам. Не можех дори да си помисля какво се случва с беззащитното ми тяло. Копнеех някак да накарам Саманта да тръгне след Скот, да го цапардоса в лицето или поне да се разкрещи за помощ. Но не можех да направя нищо.

След няколко минути видях как едно момче с дълга кестенява коса и обеца на устната влиза в съблекалнята. Познавах го от часа по испански — ново хлапе, казваше се Арчи Ролинс. Първия път, когато сеньора Гомез бе прочела списъка с имената, двете със Саманта се бяхме разкикотили на глас. Та кой кръщава детето си Арчи?

Съвсем се паникьосах. Сетих се, че бях чела как някакво момиче се напило на един купон, а някакъв идиот снимал голото й тяло и пуснал снимките в интернет. И всички ги видели, даже родителите й.

„Хайде, Саманта — заповтарях наум. — Знам, че сме скарани, но нима ще стоиш и ще гледаш, без да направиш нещо? Как е възможно?“

Точно в този момент се върнах в тялото си.

Събуди ми звукът от боричкане. Тялото ми лежеше проснато върху една от неудобните дървени пейки в съблекалнята, а роклята ми бе усукана около талията. Постепенно различих борещите се фигури — биеха се Скот и новото момче, Арчи.

Арчи се прицели и удари Скот право в брадичката. Ръцете на Скот се разпериха настрани в опит да се вкопчат в нещо, но така и не намериха опора. Той се строполи тежко по гръб, простена и стана ясно, че скоро няма да се изправи.

Арчи ми протегна ръка.

— Хайде! — каза с дрезгав глас. — Да се махаме оттук!

Оставих го да ме изведе от съблекалнята, а после нагоре по стълбите и навън, в хладния въздух. Натика ме в колата си и аз не възразих, понеже единственото, за което можех да мисля, бе, че трябва час по-скоро да се изкъпя.

В понеделник сутринта чух една от мажоретките да шепне на друго момиче, че съм правила френска на Скот в мъжката съблекалня по време на забавата.

— Кой ти каза? — попита онази.

— Саманта — отвърна първата, — така че със сигурност е вярно. А и Скот разказал на всички. — Двете се разкикотиха.

Скоч Бекър, така го нарекоха. До ден-днешен е известен с прякора, който си спечели в нощта, в която за малко не ме изнасили. Всеки път, когато го чуя, едва се сдържам да не повърна.

След часа по испански пресрещнах Саманта в коридора.

— Ти видя всичко — казах й. — Видя, че Скот ме влачи към съблекалнята, но продължи да си пиеш пунша и не направи нищо. — Гласът ми трепереше и имах чувството, че ще се разплача, но за нищо на света не бих й доставила това удоволствие.

Саманта не помръдна, стиснала учебниците до гърдите си, свила устни. В очите й се четеше смесица от гняв, съжаление и страх. Очевидно се чудеше откъде знам, след като през цялото време съм била в безсъзнание. И я беше страх — от мен, от това, че знаех, че някак бях разбрала. После се врътна и побърза да се отдалечи.

Когато по-късно влязох в столовата, Саманта седеше в скута на Скоч. Всички от масата им ме проследиха с поглед, докато пълнех чинията си със спанак, кротони и салатен сос. Седнах на една празна маса до прозорците. И тогава Арчи, тоест Ролинс, дойде и седна срещу мен. Взел си беше пликче „Доритос“ и кутийка „Маунтън Дю“^[2]. Погледна ме най-спокойно, сякаш присъствието му бе напълно в реда си, сякаш всеки ден седяхме заедно на обяд.

— Какво става? — ме попита. И оттогава сме най-добри приятели.

Не казах на никого за онази нощ. Може би трябваше. Вероятно трябваше. Но не го направих и настръхвам само от мисълта да говоря за това. Далеч по-лесно е да се преструвам, че нищо не се е случило. Лошото е, че все пак се случи. И че всеки ден го нося със себе си най-спокойно, сякаш присъствието му бе напълно в реда си, сякаш всеки ден седяхме заедно на обяд.

— Какво става? — ме попита. И оттогава сме най-добри приятели.

Не казах на никого за онази нощ. Може би трябваше. Вероятно трябваше. Но не го направих и настръхвам само от мисълта да говоря за това. Далеч по-лесно е да се преструвам, че нищо не се е случило. Лошото е, че все пак се случи. И че всеки ден го нося със себе си.

* * *

Просвам се върху леглото, без да си правя труда да се съблека, и отново превъртам в главата си разговора с Ролинс. Ще ми се да не се бяхме разделили така. Ами ако му бях казала истината? Ами ако ми беше повярвал? Дали фактът, че не мога да съм докрай откровена с Ролинс, означава, че всъщност не ценя приятелството му?

Въздъхвам и се обръщам на лявата си страна. Плакатът на „Портокал с часовников механизъм“ на стената ми блести под светлината на уличните лампи. Вторачвам се в него, но окото с гъстите черни мигли както винаги издържа погледа ми. Изправям се тромаво от леглото и прекосявам стаята до прозореца. Там ме чака старият телескоп на майка ми.

Тя обожаваше звездите. Макар да бе завършила английска литература, по думите на баща ми изкарала толкова часове и курсове по астрономия, че накрая записала втора специалност. И колкото и неуловимо да е всичко, свързано с нея — как ухаеше, нежните думички, които ми шепнеше, преди да заспя — това поне е истинско. Погледна ли през телескопа й, виждам точно това, което е виждала и тя. И така някак я чувствам по-близо.

Навеждам се и надниквам през окуляра. Въпреки светлинното замърсяване над нашия квартал, успявам да разгранича Поларис, Северната звезда, а оттам Голямата мечка и Малката мечка. Мама мечка и бебе мечка. Представата за тези две съзвездия, майката и детето, гушнати в небето завинаги, ми действа безкрайно утешително. Взирам се в тях, докато звездите не започват да се размазват, и почти спирам да дишам.

Нещо ръби бедрото ми през джоба на дънките. Вадя нещото и го разглаждам върху крака си. Страничката от календара, която Софи бе залепила на вратата ни. Започва да ми се вие свят, сякаш всеки момент ще изгубя съзнание. „О, не. Не искам повече.“ Образът пред очите ми започва да пулсира, коленете ми поддават и аз пропадам дълбоко, дълбоко в дупката.

* * *

Седя на бяло бюро, а пред мен лежи блокче луксозна хартия за писма. По страницата, подобно на паяци, пълзят думи, пъплят изпод химикалката, която стискам в облечената си с ръкавица ръка.

Къде ли съм се озовала?

И защо съм с ръкавици?

Думите, които изписвам, гласят: „Не заслужавам такова нещо“.

Изправям се и забелязвам розовите стени и снимките на балерини. Това е стаята на Софи.

Не се чува никакъв звук.

Вдигам глава и виждам леглото. Определено е леглото на Софи, но сега различно на цвят. По-рано бе покрито със снежнобяла покривка. А сега е червеникавокафяво. И мокро. Ужасно мокро. Върху леглото лежи нещо. Софи. Мастиленочерната й коса обрамчва бялото й лице. Ръцете лежат безпомощно изпънати край тялото й, а на всяка китка е разцъфнал дълъг разрез.

Не.

Не.

Не е възможно.

И тогава виждам какво държа в ръкавицата си. Дълго сребристо острие.

О, по дяволите! О, не!

Кой е направил такова нещо? В кого съм се плъзнала? Но преди да успея да разбера, съзнанието ми излита от чуждото тяло.

* * *

Очите ми рязко се отварят и аз се изправям, опипвам краката си, главата си, лицето си, за да се уверя, че действително съм се завърнала. Светлината от уличните лампи блести в очите ми и за миг ме заслепява, докато не се сещам да се извъртя. Ставам на крака и се оглеждам. Телескоп, люлеещ се стол, купчина мръсни дрехи. Моята стая.

Какво се бе случило?

Очите ми попадат върху късчето хартия на пода — онова, което мислех, че Софи е залепила на вратата ни. Но ако беше тя, тогава щях да се плъзна в нейното тяло.

Но се получи друго.

Бях се плъзнала в друг. Зъл човек. Човек, който стискаше нож.

Споменът за Софи и разрязаните й китки ме разбужда окончателно. Трябва да се обадя, да се уверя, че нищо й няма. Само че нямам телефона й.

Но пък Мати и Амбър го имат.

Втурвам се през вратата надолу по тъмния коридор към стаята на сестра ми. Празна е. И леглото й е празно, омачканите чаршафи не крият никого. Двете с Амбър още не са се прибрали.

Поглеждам часовника. Почти полунощ.

Трябваше отдавна да са се прибрали, ако наистина са били на кино. Докато тичам обратно към телефона, изпадам в паника. Най-вероятно са решили да спят у Саманта.

„Всичко е наред — опитвам се да се успокоя. — С Мати всичко е наред.“

Набирам номера и чакам. Никакъв отговор. Набирам отново. Пак никакъв отговор.

Насилвам се да седна и да дишам спокойно. Нищо друго, просто да дишам.

За миг се чудя дали да не се обадя на баща ми. Странно е, че още не се е прибрал. Но за да е още в болницата, явно нещо се е объркало със сиамските близнаци, така че по-добре да не му звъня да го тревожа.

Тогава какво да правя?

Ако потърся домашния телефон на Софи, мога да се обадя на родителите й. Часовникът показва 12,03. Много е късно. Ще се ядосат.

Но после поклащам глава — все пак трябва да се обадя. Ако видяното е истина, някой трябва да помогне на Софи.

И то веднага.

Включвам лаптопа и изписвам фамилията на Софи — Джейкъбс. Само в нашия район са шестима. Нямам никаква представа как се казват родителите й. Ще трябва да карам наред.

Набирам първия номер. Никой не вдига.

При втория опит чувам раздразнен женски глас.

— Софи там ли е?

— Грешите номера — тросва се жената и затваря.

„Моля те, нека уцеля от третия път. Моля те.“

Чувам свободен сигнал.

— Ало? — предпазлив мъжки глас.

— Прощавайте, Софи вкъщи ли е?

— Вкъщи е, но спи, както и аз самият допреди малко.

— Моля ви, господине. Моля ви, проверете как е.

— За какво става…

— Моля ви, нямам време да обясня. Просто проверете дали е добре.

Чувам как мъжът оставя слушалката. Минава секунда, разтеглена до безкрай. После втора. И трета.

И тогава чувам писъците.