Джил Хатауей
Чужди очи (30)

Трийсета глава

Взирам се през телескопа и се чудя как е възможно небето да изглежда както винаги, след като вселената очевидно се е обърнала с главата надолу.

— Вий — сестра ми ме вика от прага.

— Да?

Тя влиза в стаята и се отпуска в люлеещия се стол. Вдига колене до брадичката си и ме поглежда замислено.

— Ще се оправиш ли?

Поглеждам отново през прозореца, търся нещо. Първо намирам Поларис, свети ярко. Оттам намирам Малката мечка, бебето мечка. И до него, както винаги — Голямата мечка. Майката мечка.

— Аха — отговарям. — Ще се оправя. Просто ми трябва малко време.

— Искаш ли да поговорим за него?

— За кого? За Зейн ли? — Обръщам се към нея.

— Да, разкажи ми за него. — Тя навежда глава настрани, както правеше навремето, когато й четях приказки за лека нощ.

Покатервам се на леглото и се замислям.

Накрая все пак проговарям.

— Беше много смел. Толкова много болка бе преживял, но не се страхуваше. Макар да знаеше колко е крехък животът — а може би именно защото знаеше, — сграбчваше всеки миг и го изживяваше докрай.

Мати мълчи, явно асимилира казаното.

— Обичаше ли го?

Налага се да помисля малко. Когато Зейн ми каза, че започва да се влюбва в мен, се сковах от страх. Ужасно се страхувах да призная, че го обичам, дори на себе си, защото това би означавало, че не е изключено всичко да приключи и отново да ме боли.

И точно това и се случи. Когато разбрах кой е, че през цялото време е знаел какво прави майка му, че е бил готов да остави Мати да умре… ме заболя.

Заболя ме невероятно много.

Но това не променяше факта, че изпитвах чувства към него. Макар и за кратко.

— Да. Май го обичах.

Мати въздъхва.

Известно време мълчим.

— А какво стана с Ролинс?

Изтупвам възглавницата си и се облягам отново на нея.

— Скарахме се. За някаква глупост.

— Наясно си, че е влюбен в теб, нали?

Млъквам.

— Да — признавам накрая. — Наясно съм.

— Трябва да се сдобрите. Той е добро момче — гласът на Мати звучи нежно и ми напомня каква беше като дете. Мила. Добричка.

— Сигурно ще се оправим — казвам, но само за да я успокоя. Ролинс крие тайните си от толкова време. Имам предчувствието, че ще му трябва много време, за да ми прости, че съм ги разкрила.

— Хей! — казвам и се изправям на лакът. — Искаш ли да те науча да ползваш телескопа на мама?

— Става — отвръща тя и се ухилва.

Показвам й как да нагласи лещата. Тя се навежда и надниква в телескопа, присвила едното си око. Известно време я наблюдавам и отбелязвам колко прилича на татко, като се е съсредоточила така. Толкова много е пораснала през последната седмица. Изражението й е далеч по-зряло. По-възрастно. Решавам, че може би някой ден ще й кажа за плъзването. Не тази вечер, но скоро.

Когато сестра ми си тръгва, лягам на леглото и се зазяпвам в тавана. Замислям се върху думите й — че Ролинс е влюбен в мен. Не съм сигурна, че мога да му предложа кой знае какво точно сега. Но едно нещо е сигурно.

Не искам да го изгубя като приятел.

Извъртам се настрани, пъхам ръка в раницата и измъквам една тетрадка и химикалка. Обръщам на чиста страница. Известно време дъвча химикалката, докато чакам да ми дойдат подходящи думи. И когато най-после идват, направо ме заливат и се налага да ги гоня с химикалката, да бързам, за да ги запиша, преди да ми се изплъзнат.

Скъпи Роли,

Доста размишлявах след скарването ни. И реших да последвам примера ти и да напиша всичко, което мисля. Разбирам защо си разстроен и никак не те виня. И аз бих се ядосала, ако някой нахлуе в личното ми пространство по такъв начин. И все пак ми се иска да беше споделил с мен. В живота има толкова много гадости, а каква полза от приятелите, ако не ти помогнат поне малко да понесеш товара? Предполагам, че с всичко това искам да те помоля да ми позволиш да бъда до теб. Вече знам какво е да те изгубя като приятел, и никак не искам да е пак така. Липсваш ми. И много се надявам, че като ти мине, ще наминеш през нас.

Вий

Откъсвам страницата, сгъвам я на две и я натиквам в раницата. Дишането ми се учестява от възторг, че съм съумяла да изразя какво чувствам. Хубаво усещане. Не съм свикнала да постъпвам така смело, но се гордея, че уверено протягам ръка към Ролинс. Признавам, че малко ме е страх — нима мога да съм сигурна, че Ролинс няма да изсумти над прочувственото ми писмо, да го смачка и да го метне в кофата?

Но може би все пак няма да го направи.