Джил Хатауей
Чужди очи (8)

Осма глава

В часа по биология в понеделник очите ми се затварят, докато тече филмчето за сърдечносъдовата система. Минали са часове от последното хапче кофеин. На екрана кръвните клетки с широко отворени очи и ухилени миниатюрни личица танцуват и обясняват как си вършат работата. Сърцето се издува, изпълва се с рубиненочервена кръв, после се свива и изтласква кръвта в артериите.

Затварям очи и си спомням всичко.

Устните й са полуотворени, сякаш иска да каже нещо, но никога повече няма да продума. Черни коси, разпилени по бялата кожа. Кръвта се просмуква в покривката на леглото и очертава силуета й в алено.

Каква ли е била последната й мисъл? Чие лице е видяла за последно? Лицето, зад което се криех самата аз. Не успявам да си поема въздух. Преглъщам ли преглъщам, дълбоки, прогарящи глътки въздух, но пак не ми стига.

— Силвия! — Гласът на госпожа Уилямс идва някъде отдалече. Усещам как ръцете й ме стисват като менгеме, как ме разтърсва. Отнякъде се появява хартиен плик и аз го притискам към устата си и започвам да дишам дълбоко, за да овладея паниката.

Скоро огънят в гърдите ми утихва и пускам плика. Оглеждам се и виждам милион очи и зяпнали уста.

— Добре ли си? — пита госпожа Уилямс, приведена над мен.

— Аха, просто… снощи не спах много добре.

От другия край на стаята Ролинс улавя погледа ми, после извръща очи. Не сме разговаряли от петък вечерта, когато имах идеалната възможност да споделя какво става, но вместо това го отблъснах. През целия уикенд си мислех, че ще ми се обади, особено след като чуе за Софи. Но той така и не звънна. Ето затова не бива да се доверяваш на никого. Ще те изостави точно когато имаш най-голяма нужда. Като майка ми. И като баща ми.

Внезапно ми се приисква да се измъкна оттук, да остана сама.

— Искаш ли да идеш да пийнеш вода? — Госпожа Уилямс ми предлага възможност да се стегна, да не изглеждам чак толкова луда в очите на другите. Решавам да се възползвам.

— Ъм, май да.

Надигам се от чина, за да избягам от втренчените погледи, и тя слага ръка на рамото ми.

— Всички сме разстроени — казва тихо.

Кимвам и се дръпвам. Усещам погледите, докато се измъквам бързешком от стаята. Сега вече съм не само Смахнатата Нарколептичка, но и Момичето-което-получи-пристъп-на-паника-в-час-по-биология. Но съм сигурна, че няма да ме обсъждат през обедната почивка. Нали ще говорят за самоубийството.

В коридора се оглеждам и в двете посоки. Няма никого. Тоалетната е точно отсреща, но тези няколко крачки ми се струват безкрайни. Проверявам дали е празна и се заключвам в кабинката в дъното. Същата, в която заварих Софи в петък сутринта.

Главата ми пулсира. Разтърквам слепоочията си с пръсти и се втренчвам в надписа на вратата. „Почивай в мир, Софи.“ Протягам ръка и докосвам думите, студения метал. В петък Софи беше тук от плът и кръв, а сега от нея са останали само думи, издълбани в червената боя.

„Почивай в мир.“ В надписа се долавя нечия тъга, но изписан по този начин — „в мир“ — ми напомня за лудостта за кожата на Софи с цвят на слонова кост, разкъсана като хартия. Извръщам се и повръщам в тоалетната.

Няколко минути по-късно, докато плискам лицето си на мивката, звуковата уредба изпуква. Госпожица Ламб, секретарката, обявява със сълзлив глас колко много ще ни липсва Софи Джейкъбс. И че утре часовете ще свършат по-рано заради погребението. И че ако някой има нужда да поговори с някого, да знаем, че училищната психоложка си е освободила графика, за да ни поеме. Разсмивам се на глас горчиво. Ако тръгна да обяснявам на психоложката какво ме тревожи, щеше да се наложи да си разчисти графика за цяла година.

* * *

В обедната почивка избягвам пейките на игрището. Не искам да говоря с Ролинс, а от спомена за Скоч и приятелчето му, надвесени над снимката на Софи, ми се повръща. Вместо това се шляя безцелно из коридорите.

Минавам покрай кабинета на господин Голдън и го виждам да яде парче пица на бюрото си. Кабинетът му изглежда топъл и уютен. Усещам, че забавям крачка на прага, иска ми се да се свия на един от диваните и да заспя.

— Силвия? Добре ли си?

Подскачам при звука на гласа му. Държи парчето пица на сантиметри от устата си, явно се е канел да си отхапе, когато ме е зърнал в коридора.

— О, съжалявам. Аз просто… — Посочвам нещо надолу по коридора и се наканвам да си вървя.

— Не, почакай! — Той оставя пицата, изправя се и прави няколко крачки към мен. — Влез. Моля те.

Едва се сдържам да не въздъхна от облекчение и потъвам в уюта на стаята, отпускам се на един от диваните. Не бях осъзнала колко съм уморена. Направо смазана. Пръстите ми шават из джоба, стисват шишенцето провигил, пълно с безценния кофеин, но после се сещам, че господин Голдън може да докладва, ако ме види да дъвча шепа хапчета. Решавам да изчакам още съвсем мъничко.

Господин Голдън затваря вратата и потъва в един фотьойл. Няколко минути седим в мълчание. Точно от това имам нужда. От време да помисля. От пространство да съществувам. Напрежението бавно напуска раменете ми и аз се сливам с миризливия стар диван, превръщам се в част от чудатите реликви в колекцията на Голдън.

— Случвало ли ви се е понякога да имате чувството, че животът е твърде объркан, за да го изразиш с думи? — питам го накрая. Събитията от последните няколко дни са толкова непонятни, че са направо нереални, сякаш гледам филм. От който не мога да избягам.

— Непрекъснато — отвръща той и кимва.

Втренчвам се в олющения черен лак на ноктите си.

— Просто не мога да схвана как един човек е в състояние напълно да унищожи друг.

Мисля за извивката на ножа в ръцете на убиеца, оцапан с кръвта на Софи, и как Софи дори вече не изглеждаше като човек — беше поредният неодушевен предмет в стаята, лишена от всичко човешко.

— За Софи ли говориш? — Въпросът на господин Голдън е тих и предпазлив. Тонът му е съвсем противоположният на този, с който би го задала училищната психоложка. Съвсем не е клиничен. Липсват скритите мотиви. Просто е любопитен.

— Аха — въздъхвам дълбоко. Усещам как напрежението нараства в мен като язовир, чиято стена всеки момент ще се скъса. Може би има начин да поговоря за случилото се, поне отчасти. Без да навлизам в подробности, просто да освободя малко напрежение. — Беше приятелка на сестра ми.

Той се накланя към мен.

— Сигурно не е лесно. Как се справя Мати?

Чопля ноктите си.

— Не особено добре. Има чувството… че донякъде е виновна за смъртта й. Направила е нещо доста неприятно за Софи в деня на смъртта й.

— Лошо. — Господин Голдън потърква замислено брадата си. — Но никой не е карал Софи да се самоубие. Важно е да е наясно с това. Решението е било нейно. Случилото се е ужасно, но никой не е тикнал ножа в ръката й.

Ръцете ми рязко падат в скута.

Откъде знае за ножа? Нима са им разказали всички гадни подробности на събрание на учителите?

Той трепва леко и се дръпва назад.

— Осъзнавам, че вероятно ти звучи жестоко, Вий. Но самоубийството по същество е проява на егоизъм. Помисли си за родителите й. За приятелите й, които се чудят дали не са могли някак да го предотвратят. Каквото и да е сторила сестра ти, не е било достатъчно да накара Софи да посегне на живота си.

— Но Софи не е… — Някак успявам да спра, преди да заявя, че Софи не се е самоубила. Как бих могла да обясня, без да разкрия тайната си?

— Какво не е? — Господин Голдън се напряга, пръстите на ръцете му се свиват върху спортните панталони.

Моите пръсти започват да барабанят по крака ми от безсилие. Как да го накарам да разбере?

— Просто си мисля, че Софи никога не би направила нещо такова. — Сещам се за думите на майка й. — Беше силен човек, много по-силна, отколкото сама осъзнаваше.

Чертите на господин Голдън омекват.

— Много мило, че казваш такова нещо, Вий. Но няма как да знаеш как се е чувствала всъщност. Депресията е коварно чудовище. Разяжда те отвътре. Смятам, че Софи страдаше дълбоко.

Забивам пръсти в слепоочията си и започвам да ги разтърквам с кръгообразни движения. Каквото и да кажа, няма да промени мнението на господин Голдън, освен ако не призная, че съм станала свидетел на убийството. Само за секунди е заел позицията на авторитетна фигура и декламира пълни глупости за неща, които няма как да знае. А аз си мислех, че е различен.

Изправям се възмутена.

— Има нещо гнило около смъртта на Софи. И възнамерявам да разбера какво.

Тръгвам към вратата, преди да успее да отговори, но изражението му ми е достатъчно — вдигнати вежди и увиснала челюст. Надявам се някой ден истината да излезе на бял свят и да се сети с какви глупости се беше опитал да ме забаламоса.

Когато отварям вратата, се озовавам лице в лице със Саманта Филипс, която се е вторачила в огледалцето на гърба на шкафчето си и нанася пудра върху предвзетото си носле. Поглежда първо мен, после бледо осветения кабинет, от който излизам. Очите й блясват доволно, вероятно при мисълта за слухове, които ще може да разпространи. Още преди да свършат часовете, всички ще шушукат за скандалната ми връзка с господин Голдън.

— Трупаш допълнителни кредити, а? — пита тя и се усмихва гадничко.

Смръщвам й се и се отдалечавам. Гласът й ми напомня за съблекални, лилави рокли и ръце, които пипат не където трябва.

— По-добре внимавай — подвиква тя след мен. — И Софи Джейкъбс си гукаше с господин Г. и виж докъде я докара.

Спирам рязко и се извръщам към нея.

— Какви ги дрънкаш?

Саманта затваря вратата на шкафчето си.

— Виждала съм я с него. В колата му. Казвам само да внимаваш. Подбира си ги младички. — Тя се врътва на токче и тръгва в обратната посока, без да спира да се подсмихва.

И тогава изведнъж се сещам. Та нали и аз съм ги виждала заедно. Именно Софи трепереше и плачеше на дивана в кабинета на господин Голдън. Едва часове преди да я убият.