Джил Хатауей
Чужди очи (14)

Четиринадесета глава

На другата сутрин стоя безкрайно дълго под душа и се опитвам да залича всякаква следа от Скоч с шампоана си с аромат на ванилия. Мога да прекарам тук целия ден, под водопада на топлата струя, но сестра ми се развиква да побързам. Увивам се в една поразнищена кафява кърпа и отварям вратата.

— Крайно време беше! — тросва се Мати.

Подминавам я и се връщам в стаята си, нахлузвам чифт избелели дънки и тениска с Мини Маус, после прокарвам гребен през розовата кошница на главата ми, което отприщва поредица ругатни. От огледалото ме гледа някакво момиче с тъмни кръгове под очите.

В кухнята заварвам бележка от баща ми.

„Наложи се да изляза по-рано. Ще се видим довечера.“

Всъщност донякъде чувствам облекчение, че сме се разминали. Щеше да забележи сенките и да пита дали си пия провигила като послушна малка нарколептичка, а може би нямаше да имам сили да излъжа.

Докато пъхам една канелена гофрета с кафява захар в раницата си, виждам през прозореца Саманта да спира отпред. Мати връхлита в кухнята, грабва един поувехнал банан и хуква навън, като пътьом се провиква, че закъснява за тренировка. Саманта потегля със свистене на гуми.

Ако ще ходя пеша, не е зле и аз да побързам. Взимам лилавото си палто от закачалката в коридора и го надявам в движение.

А насред алеята, облегнат на бял понтиак, ме чака Зейн. Русата му коса е чорлава и той изглежда така, сякаш не е мигвал.

— Здрасти — казвам, внезапно смутена от вида си. Да бях сложила малко грим. Или поне да бях прикрила кръговете под очите с малко коректор.

— Здрасти. Реших, че може би ще искаш някой да те закара. Нали нямаш кола? — Той оглежда алеята.

— Не — тръгвам към него. — Тоест, не, нямам кола. И ще ми е много приятно да ме закараш. Благодаря.

Той задържа вратата отворена, за да се кача, после заобикаля към шофьорското място. В краката ми се въргалят смачкани пластмасови чаши и опаковки от „Сникърс“. Когато завърта ключа, в тъпанчетата ми блъсва песен на Nirvana. Зейн завърта копчето наляво и звукът утихва до по-приемливо ниво.

— Съжалявам.

— И аз съжалявам — измрънквам, после притискам длан в устата си. „Идиотка.“

— За какво? — Изглежда учуден.

— Задето те избутах. Просто се изненадах.

Той свежда поглед.

— Е, не трябваше да те целувам. Все пак почти не се познаваме. — Дава заден ход, спира на алеята и се оглежда и в двете посоки, преди да излезе на улицата.

Иска ми се да му кажа, че целувката си беше съвсем на място. И че ми е било приятно. Че го харесвам толкова много, че чак изпадам в паника. Но вместо това казвам:

— Значи, си падаш по Nirvana, а?

— О, да. Кърт Кобейн ми е идол.

— Като се изключи самоубийството, а?

Опитвам се да се пошегувам, но се сещам за баща му.

— О, божичко. Съжалявам. Не исках… — Не довършвам.

И двамата мълчим през петте минути път до училището.

Кърт Кобейн говори вместо нас.

* * *

Стигаме кабинета по английски език около трийсетина секунди, преди да удари звънецът. Вътре нещо не е както трябва. След миг осъзнавам кое е странното — госпожа Уингър стои насред стаята и се усмихва на всички, очевидно решена да проведе истински час, вместо да седи прегърбена пред компютъра и да реди пасианси.

Изглежда развълнувана. Гласът й е изтънял и тя размахва пълните си ръце, докато обяснява какво иска да направим. Усещала, че имаме нужда от нещо изцелително след огромната загуба. Трябва да разкрием чувствата си, да извадим всичко на показ, въобще някаква пълна щуротия. При това анонимно. Раздава зелени листове хартия с изписана отгоре кодова дума. Моята гласи „жълто“. Крадешком поглеждам листовете на седящите до мен. „Лилаво.“ „Черно.“

Набрала скорост, госпожа Уингър продължава да бръщолеви колко е важно да даваме израз на емоциите си. Иска да опишем какво чувстваме в момента, точно в тази минута. Да излеем душите си на лист хартия. Майк Джоунс вдига ръка и пита дали „уморен“ се брои за емоция. Тя го възнаграждава с обичайния си смразяващ поглед, после продължава абсурдния си монолог.

И след като се освободим от мислите и емоциите си, госпожа Уингър ще събере листовете и ще ги разбърка. После ще ни ги раздаде обратно в друг ред и всеки от нас ще напише искрен, великодушен, приятелски отговор. Предупреждава ни, че си е записала кодовите думи, така че хич да не ни хрумва да пишем нещо гадно. Накрая се привежда над чина на Зейн и я чувам да му обяснява, че понеже е нов и не познава Софи, може да пише за нещо друго.

Пуска някаква музика, която явно е подходящ фон за писане, настанява се зад бюрото си и включва компютъра — вероятно все пак иска да нареди някой и друг пасианс — и вдига краката си на един стол. Известно време всички мълчаливо се взираме в листовете. Накрая, един по един, съучениците ми свеждат глави над чиновете си и започват да пишат. Зейн написва една дума, после спира, написва още една. Саманта се е прегърбила над чина и пише с бясна скорост.

Започвам последна. Моливът ми се струва някак ръбат и твърд и направо ме боли, когато го държа. Осъзнавам, че го стискам с всичка сила. Какво искам да споделя за Софи? Какво чувствам?

Софи бе един от най-готините хора, които познавам.

Спирам. Струва ми се нередно да използвам „готин“. Готино казваш, че си изкарал уикенда, когато предпочиташ да не обясняваш. Готино е времето. Думата не означава нищо. Съвсем нищичко.

А какво всъщност искам да кажа за Софи?

Задъвквам гумичката на молива. Все пак заданието е анонимно. Обръщам молива и изтривам написаното.

Софи бе прекрасен човек и като външност, и като характер, но всички се отнасяха с нея като с боклук. Момичетата, които уж и бяха приятелки, започнаха да й обръщат внимание едва след като отслабна. Момчето, което харесваше, я прецака. И смъртта й съвсем не е това, което изглежда на пръв поглед.

Преди да успея да добавя още нещо, госпожа Уингър отново застава отпред и обявява:

— Времето изтече! Сгънете листовете и ги предайте!

Внимателно сгъвам листа си надве и го предавам напред.

Когато всички стигат до госпожа Уингър, тя ги разбърква, после тръгва между чиновете и ги раздава обратно, този път на други хора.

Слага един лист на моя чин. Не го докосвам.

Когато приключва, ни дава знак да разгънем листовете.

— Четете и отговаряйте — казва. — Искам да установите истински контакт един с друг.

Учителите са толкова тъпи. Мислят си, че могат да ни накарат да разголим душите си с някакво глупаво упражнение в час. При положение, че неписаните правила на поведение не допускат футболист да поздрави зубър по коридорите, нима наистина си мисли, че само за един учебен час ще станем приятели, като хлапетата от „Клуб Закуска“? Правя физиономия и разгъвам листа.

Става дума за едно момиче. Почти съм сигурен, че я харесвам. Тоест, определено я харесвам, но проблемът е, че не знам как да й го кажа. Хич не съм наясно с протокола за тези неща. Та така. Май това е всичко. Ако можете да ми дадете някакъв съвет, ще съм дълбоко признателен.

Поглеждам крадешком към Зейн. Със сигурност е негово. Само на него разрешиха да пише за друго, а не за Софи. А дали е нескромно да реша, че става дума за мен? Сещам се за устните му върху моите, така топли и неочаквани. Колко ми се иска да можех да се върна в онзи миг и да се пусна по течението, вместо да провалям всичко.

— Остават ви две минути! — Госпожа Уингър вече подскача наоколо и се опитва да ни пришпори. По дяволите. Какво да отговоря?

Набързо написвам: Кажи й, че е толкова хубава, че чак те боли да я гледаш.

После сгъвам отново листчето и го пъхам в чакащите ръце на госпожа Уингър. Тя събира останалите и започва да ги разгъва и да ги връща според кодовата дума. Виждам как Зейн разгръща своето. Усмихва се.

Госпожа Уингър ми връща листа. Поглеждам какво съм написала, а после прочитам отговора:

Май излишно даваш воля на въображението си. Момичето си е имало проблеми. И е избрало лесния път. Толкоз.

Оглеждам стаята. Саманта ме гледа изпитателно. Бавно смачквам листа, без да откъсвам очи от нея. Тя извръща поглед.

Звънецът удря. Зейн спира до чина ми и изчаква да си събера нещата. На път към изхода, хвърлям листчето в кофата. Когато завиваме към коридора, Зейн подмята, че на госпожа Уингър буквално й порастват криле, като си размаха ръцете, и аз се разсмивам.

В този момент виждам Ролинс, който върви към нас, вероятно за да ме посрещне. Като ме вижда със Зейн, примигва един-два пъти, видимо огорчен. Опитвам се да се усмихна и да му помахам, но той се шмугва в тоалетната. Отпускам смутено ръка.

* * *

Всички ни зяпат, докато крача по коридора със Зейн. Отчасти защото Зейн е Новото момче, а това винаги предполага известна загадъчност, но най-вече защото е ужасно готин. Става ми приятно, когато подминаваме групичка осмокласнички и всички ме поглеждат завистливо.

Зейн спира при чешмата да напълни зелената си бутилка, а аз чакам и прехвърлям учебниците си от единия хълбок на другия. Коридорът се изпразва за секунди, учениците тичат към кабинетите, преди да удари звънецът.

— Какво имаш сега? — питам, когато се изправя.

— Управление при Карсън. Идеално, и без това ми се спи.

Господин Карсън сигурно отдавна е минал стоте. Преподава тук още откакто са основали училището през петдесетте. Представата му за добър урок е да ти нареди да препишеш пет страници надраскани бележки от шрайбпроектора, от което изпадаш почти в кома, а после да ти изкара акъла, като едва не си изхрачи половината бял дроб в лилавата си носна кърпа, когато най-малко очакваш. Всяка година учениците се обзалагат, че тази ще му е последна.

— О, хайде де! Уроците му са окриляващи — натъртвам думата, която дежурно присъства в списъците за изпита SAT, и Зейн се разсмива.

Става ми горещо. Цяла сутрин си представям устните на Зейн, притиснати до моите, сякаш картината е насложена върху реалността. Ето, сега стоим и си говорим, а в главата ми се прегръщаме и разговорът се води от телата ни.

Звънецът отеква, реалността е неизбежна. Искам да избягам в алтернативна вселена, в която да се целувам със Зейн под трибуните, вместо да се чудя кой е убил Софи Джейкъбс. Внезапно проумявам защо миналата седмица намерих опаковка от презерватив под трибуните. Явно някой е успял да се измъкне от домашните, шкафчетата с учебниците и префърцунените съученички, избягал е в свят, в който можеш да изчезнеш, без да ти задават въпроси.

— Искаш ли да се чупим? — питам и въпросът е толкова неочакван, че изненадва самата мен.

— И къде ще идем?

— Знам едно местенце.

Зейн се усмихва. Не знае, че той е моето убежище, че при него бих отишла, за да избягам.

* * *

Тази седмица е по-студено. Вятърът свисти под трибуните и прониква през тънкия плат на тениската ми. Трябваше да предвидя, че ще стане така, и да си взема якето. Но Зейн смъква широкото си джинсово яке от едното рамо и ме придърпва до себе си и сега вече всичко е идеално.

— Значи, това е твоето местенце, а? — Той се оглежда, попива обстановката. Опаковки от шоколад. Фасове. Купчинки мъртви листа.

— Не е нещо особено — казвам. — Но да. Обичам да идвам тук.

Зейн кима.

— Има известна… тайнственост.

Тайнственост. Колко подходящо за място, откъдето можеш да виждаш, без да бъдеш видян, да чуеш неща, които съвсем не желаеш да чуеш. Едва сега осъзнавам защо се чувствам така добре тук, под трибуните. Получава се същото както при плъзването. И тук съм само наблюдател. Никога участник.

— Какво се замисли? — пита Зейн и игриво ме побутва.

Действително съм се замислила. Непрекъснато превъртам разговора между Скоч и Амбър. Как щял да си изгуби стипендията — дали би стигнал дотам да убие Софи, ако е отказала да направи аборт? Дали не е твърде пресилено?

Май имам нужда от друга гледна точка. Бих могла да разкажа на Зейн основното, без да разкривам тайната си. Може би ще може да даде мнение.

— Ами, нали се сещаш за онова момиче, което загина? Софи?

Зейн кима.

— Един полицай дойде да разпитва сестра ми за Софи. И спомена, че е била бременна.

— Майко мила!

— Аха. Както и да е… мисля, че знам кой е бащата. Нали се сещаш кой е Скоч Бекър?

Зейн простенва.

— Нима бих могъл да забравя някого с такъв прякор? Той е очарователният младеж, който ми предложи да се захвана с футбол. Каза, че съм достатъчно готин, та да се уредя с мацките, които вече не са му по вкуса.

Замълчавам за миг, понеже приемам изказването твърде лично.

— Отврат. Както и да е, в деня, в който Софи умря, чух Скоч да се хвали на едно от приятелчетата си, че е спал с нея.

Зейн гледа право напред.

— Това е… ужасно.

И аз на свой ред зарейвам поглед към празното игрище. Така ми е по-лесно да говоря, отколкото ако се взирам в очите му и се опитвам да преценя какво мисли. А това, което се каня да кажа, би могло да провали всичко, което се е зародило между нас през последните няколко дни. Нищо чудно да реши, че съм луда, параноичка, както намекваше и бележката на Саманта от часа по английски.

А може би не.

— Е, добре, луда ли съм да смятам, че Софи може и да не се е самоубила? — Все така не смея да го погледна. Вместо това вдигам едно кафеникавооранжево листо и се захващам да го късам на парченца.

Минават няколко секунди.

— Какво имаш предвид? Ако не се е самоубила, тогава кой я е убил?

Още няколко секунди.

— Мислиш, че Скоч я е убил? Заради бебето? Убил я е и е инсценирал самоубийство? — Не звучи никак убеден, но пък май не смята идеята за толкова налудничава, та да се наложи да ме приберат в килия с тапицирани стени.

— Просто разсъждавам — казвам уклончиво. — Хей, Скот Питърсън е убил жена си, докато била бременна. Хем са били женени. А Скоч е можел да загуби много. Вероятно щеше да се наложи да се откаже от стипендията за колежа и да си намери работа при някой търговец на коли. И никога нямаше да може да се измъкне от Айова.

Зейн се привежда напред и замислено потърква брадичката си.

— Предполагам, че е така. И все пак, струва ми се доста невероятно — да убие човек само за да не си изгуби стипендията?

Бих могла да му кажа какво ми направи Скоч в първи курс. Но така ще се превърна в „развалено момиче“, а хич не ми се иска. Решавам да му предложа друга теория.

— Добре, ето друга възможност. Учениците говорят, че Софи се е возила насам-натам с господин Голдън. Ами ако той е бащата? Определено би имал мотив да убие Софи, нали? Иначе рискува работата си. Може да иде в затвора, задето е спал с малолетна. Но ако я отстрани и изкара, че е било самоубийство, ще е извън опасност.

Зейн извива устни, сякаш внимателно преценява какво да каже.

— Мооооже би. А може би просто наистина се е самоубила, Силвия. Така де, точно това правят хората, когато чувстват, че нямат изход.

Усещам как самоубийството на баща му тежи във въздуха между нас. Зейн, вероятно по-добре от всеки, е наясно как всеки следващ ден наклонява везната, така че накрая да решиш да посегнеш на живота си. Работата е там, че не познава Софи. Ако я познаваше, вероятно щеше да е по-склонен да погледне от друг ъгъл.

— Не казвам, че грешиш, Силвия. Казвам само, че в такива случаи обикновено най-простото обяснение се оказва вярното. Софи е била бременна. И не е знаела какво да направи. Вероятно се е страхувала. Смятала е, че няма изход. На мен това ми звучи като рецепта за самоубийство.

Трябва да призная, че има логика.

Известно време мълчим, а аз оставям топлината на тялото му да проникне в моето. Сещам се за онзи случай, когато двамата с Ролинс се преструвахме на сиамски близнаци. Само дето тогава нямах чувството, че сърцето ще пробие ребрата ми.

Чувам звънеца отдалече. Часът е свършил. Време е да се върна в личния си ад — гимназията. Зейн смъква якето и го увива около раменете ми, така че топлината ме обгръща отвсякъде.

— Хайде — казва. — И гледай да не настъпиш някое стъкло. Не мога да си позволя да идеш при сестрата и да се запознаеш с някой друг.