Джил Хатауей
Чужди очи (16)

Шестнайсета глава

След часовете се налага да си пробивам път през тълпата, за да стигна до шкафчето си. Всички говорят само за сбиването. Жалко, че не си нося слушалки, за да се изолирам от клюките по адрес на сестра ми и Амбър.

Ролинс изниква до мен, докато се опитвам да натикам една оранжева тетрадка в бедната ми чанта, която и без това вече се пука по шевовете. Обляга се на шкафчето до моето.

— Здрасти. Чух за сестра ти. Гадна работа.

Хвърлям му леден поглед. Дразня му се, задето така ми обърна гръб тази сутрин, а сега се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.

— А, значи сега сме приятели, така ли? Защото тази сутрин не бях съвсем сигурна…

— Какви ги дрънкаш? — Ролинс се опитва да си придаде невинен вид. Направо побеснявам.

Имам чувството, че всички емоции от последните няколко дни — ужас и гняв, и безсилие — се трупат в мен, набират сила и търсят отдушник.

Обръщам се с лице към него.

— Дай да преговорим! В петък вечерта си тръгваш демонстративно от къщи без никаква причина. Когато най-добрата приятелка на сестра ми умира, не ти хрумва да се обадиш. Нито поне да пуснеш есемес. Нищичко. А сега започна да ме избягваш по коридорите. Нали те видях тази сутрин. Щом видя, че съм със Зейн, веднага се врътна и си тръгна. Нека ти обясня нещо, Ролинс. В момента имам нужда от приятел. Схващаш ли?

В стегнатата му челюст затреперва някакво мускулче. Без да каже и дума, той се завърта на сто и осемдесет градуса и си тръгва, като не спира да стиска и отпуска юмруци.

— Какво става?

Зейн изниква сякаш от нищото и се обляга на отворената вратичка на шкафчето ми. Усмивката му е широка цял километър — така ярка и топла, че сякаш слънцето грее право в лицето ми.

— Нищо — измърморвам. — Просто денят е отвратителен!

— Хмм — проточва той с пръст на брадичката си, уж мисли дълбоко. — На мен само едно нещо ми помага, когато имам кофти ден. Понички с желе.

— Какво? — Каменното ми изражение се пропуква в усмивка.

— Понички с желе. Оргазъм за небцето. Ела, ще идем да купим. Знам къде продават най-вкусните.

Затръшвам вратичката и се оставям да ме поведе по коридора към паркинга.

* * *

Един час и 89,467 калории по-късно спираме на алеята пред къщи. Все още облизвам черешовата сладост от пръстите си и въздишам под тежестта на буцата захар в корема ми. В колата е приятно топло и ухае на сладко.

— Мога ли да те попитам нещо? — обажда се Зейн, а пръстите му въртят копчето на радиото. Пуска някакво безвкусно парче от осемдесетте. Прекрасно е.

— Давай!

— Вие с Ролинс сте доста близки, а?

— Приятели сме — казвам и ми става гузно, че така му се развиках. И като компенсация, добавям: — Най-добри приятели.

Зейн асимилира информацията.

— Все си мисля за вчера. — Дланта му лежи върху поставката между двама ни, съвсем близо до голата ми ръка. Която мигом настръхва. — Съжалявам, че те целунах толкова скоро. Май всичко провалих. Искам да кажа, че те намирам за много интересна. И бих искал да те опозная по-добре.

Някакво чувство, подобно на щастие, нахлува във вените ми. Иска да ме опознае по-добре. Значи, не смята, че съм полудяла кучка с налудничави теории за убийци. Вероятно и той усеща странната близост помежду ни.

— Моментът е малко особен — казвам накрая. — С тази история със Софи, а и сестра ми така тежко го преживява. Имам чувство, че съм в някакъв кошмар и че всички, освен мен са полудели. А може би всъщност аз съм лудата. Знам ли?

„Млъквай, Вий. Просто млъкни. Дрънкаш глупости.“

След известно време Зейн прошепва.

— И аз имах сестричка навремето.

И двамата млъкваме. И макар парното да духа горещ въздух право в лицето ми, по тялото ми пролазва ледена тръпка, от връхчетата на пръстите чак до скалпа. Доплаква ми се при тази думичка — „навремето“.

— Съжалявам — казвам, а после ми се дощява да бях казала нещо друго, каквото и да е. — Искаш ли да ми разкажеш?

Той стисва очи и поклаща глава.

Изваждам с шумолене една поничка от белия плик, който стискам между краката си.

— Поничка с желе?

Очите ни се срещат и той отново се усмихва със слънчевата си усмивка. Мигом се стоплям. Пръстите му докосват моите, когато поема поничката. Отхапва голяма хапка, дъвчи, преглъща.

— Божичко казва. — Толкова си красива. Направо се съсипвам, като те гледам.

— Ти си бил — прошепвам. — В часа по английски. Твоята бележка е била.

Устните му се извиват в усмивка.

Времето спира. И точно в този момент не ми пука дали всичко ще свърши някой ден. Страхът да не се превържа мигом отстъпва пред копнежа да направя този миг колкото се може по-значим, колкото се може по-завършен.

Ръката ми се вдига към лицето му и докосва бузата му. Привеждаме се един към друг и се целуваме, съвсем леко. Устните му имат вкус на череши. Не съм и предполагала, че може да е толкова вълшебно.

* * *

Когато най-после се измъквам от колата на Зейн, забелязвам, че колата на баща ми е паркирана в алеята — необичайна гледка посред бял ден. Мислех, че е в болницата и се опитва да внесе ред в документацията си.

Влизам в къщата, пускам раницата на земята и тръгвам към кухнята да си налея вода. Но някакъв странен звук ме накарва да замръзна насред фоайето. Някакво шумолене — не, някой шепне. Звукът идва от кабинета на баща ми. Промъквам се по-близо и напрягам слух да чуя какво говори.

— Просто престани — съска яростно баща ми. — Нали ти казах. Моля те, не ми се обаждай повече. — Пауза, после баща ми продължава: — Не. За мен всичко е приключило. Дочуване.

Замръзвам. Нареждам си да се обърна, да ида в кухнята и да си налея вода, но мускулите ми отказват да ме слушат. С кого ли говори баща ми? Като че ли се опитва да сложи край на някаква връзка. Но той не ходи по срещи… нали?

Баща ми се появява на прага, стиснал мобилния си телефон, а лицето му е някак състарено. Дълбоки бръчки са се врязали около очите и устата му. Прегърбил се е. Вдига очи, изненадан да ме види.

— Вий — сепва се. — Откога стоиш тук?

Свивам небрежно рамене.

— От скоро.

Той пъха телефона в джоба си и дръпва якето.

— Трябва да ида до магазина, за да взема някои неща. Имаш ли нужда от нещо?

— Не — отвръщам.

— Добре, Няма да се бавя.

И излиза.

Стоя на прага към кабинета му и се мъча да проумея що за разговор съм подслушала. Честно казано, винаги съм си мислела, че баща ми ще си остане сам до края на живота си. Никога не ми е хрумвало, че може да пожелае да се вижда с друга жена след смъртта на майка ми.

Снимката на мама върху бюрото му като че ли ме тегли натам. От сватбата им е. Усмихва се широко срещу фотоапарата, сякаш целият й живот е пред нея, сякаш нищо лошо не би могло да се случи. Сякаш никога не би могла да умре, а баща ми не би могъл да обича друга, освен нея.

Гледам я и ме изпълва тъга. Едва преди минути се целувах с едно невероятно момче и може би дори за първи път истински се влюбвам. Изоставила всякаква предпазливост, си позволявам да обикна някого. Но ето го доказателството, че всичко хубаво, независимо колко е прекрасно, неизбежно стига до своя край.

Обръщам се и тръгвам бавно по стълбите, а сърцето ми така тежи, че едва пристъпвам.