Джил Хатауей
Чужди очи (26)

Двайсет и шеста глава

Стоя пред вратата на Мати и разсеяно зяпам лъскавите стикери на „Моето малко пони“, които бе налепила като малка. Отвътре чувам същата песен на Pearl Jam — Black. Удрям по дървото с длан.

— Какво искаш?

— Почти седем е. Готова ли си?

Когато не отговаря, бутам вратата и влизам. Мати седи на леглото си по бельо и се взира в тъмнината зад прозореца.

— Така ли ще ходиш у Саманта?

Не отговаря.

Отварям вратата на дрешника й и оглеждам наличното. От доста време не се е занимавала с пране, явно просто хвърля мръсните дрехи на пода. По закачалките висят само няколко блузи, чифт дънки и една пола. Дръпвам една розова фланелка с дълги ръкави и дънките и ги занасям до леглото. Но на последната крачка коленете ми поддават и краката ми омекват като желе.

В следващия миг се взирам в собственото си лице, а сестра ми се е привела над мен. Плъзнала съм се в Мати. Виждам всичко от нейната гледна точка, включително собственото си тяло. Направо е нереално.

— Вий? Вий? Добре ли си? — Тя ме дръпва за раменете и очите ми се подбелват.

— О, божичко. Господи. Толкова съжалявам. Аз съм виновна. Веднага ще се облека. И ще ида на купона. Само се събуди! — По бузите й текат сълзи и капят по лицето ми. Не мога да я гледам как се измъчва. Решавам да поема нещата в свои ръце, поне колкото да я успокоя.

Да превзема тялото й, се оказва фасулско. Може би заради общите ни гени, но с лекота раздвижвам крайниците й. Сядам и си поемам няколко глътки въздух.

— Всичко е наред — казвам, макар изобщо да не съм сигурна, че ме чува. Вече дори не я усещам, сякаш е заспала. — Всичко ще е наред. Всичко ще е наред. Ще идем на купона и ще се позабавляваме. Само се успокой.

Когато мускулите й се отпускат, се съсредоточавам и се връщам в своето тяло. Почти усещам енергията, която струи от нея и се влива обратно в моето тяло, което лежи само на сантиметри от нея.

Отварям очи. Мати седи до мен, напълно спокойна.

— Не знам какво стана — казва усмихната. — Но се чувствам много по-добре.

* * *

Саманта завива в алеята пред къщата в 19,05. Мати скача на предната седалка, а аз се промъквам отзад. Саманта ми се усмихва с безкрайно фалшива усмивка, сякаш миналата година изобщо не съществува и все още сме най-добри приятелки.

— Можеш ли да ме оставиш у Зейн? Той ще ме докара.

— Зейн ли? — пита Саманта и ме поглежда.

— Аха. Живее на улица „Арбър“. — Дръпвам колана през скута си и го щраквам. Достатъчно впечатления имам от шофьорските умения на Саманта, та си знам, че не съм в безопасност, когато е зад волана, дори да става дума само за няколко пресечки.

— Ами добре — казва тя неохотно и насочва колата към „Арбър“.

— Ето там — посочвам.

Тя спира в алеята и едва ме изчаква да сляза, преди да даде заден ход със свистене на гумите. Колата изчезва зад ъгъла и чувам как двигателят форсира и набира скорост.

Почуквам на вратата и се зазяпвам в грозната тиква с издълбано лице на демон. Кой ли я е издълбал — Зейн или майка му? Който и да е бил, явно е доста сръчен с ножа.

Почуквам отново и пристъпвам от крак на крак. Искам да поговоря с някого за случилото се с баща ми. Искам да говоря със Зейн.

Но никой не отваря.

И все пак, нали той ме покани да дойда. А ми се струва невъзпитано да вляза сама. Може пък телевизорът да е пуснат твърде силно и да не ме чува. Или пък да е на горния етаж.

Натискам звънеца и зачаквам.

Но когато никой не идва да ми отвори, слагам ръка на топката и натискам. Тя поддава, завърта се надясно и вратата се открехва. Надзъртам в коридора с надеждата да чуя стъпки, да видя как някой идва да провери кой чука.

Но никой не идва.

— Ехо?

Пълна тишина.

Бутам вратата по-широко и се натъквам на странна сцена. Масичка с дълги крака — от онези, на които да си оставиш ключовете или ръкавиците — лежи преобърната, а на пода до нея — счупена ваза. Парчетата стъкло се търкалят редом до изсъхнала роза.

— Ехо?

Влизам вътре и оглеждам бъркотията.

Тая работа не изглежда добре. По-добре да си вървя. Знам, че трябва да си вървя, но по непонятни причини краката ми са като залепени за пода. Трябва да открия Зейн, да се уверя, че е добре.

— Зейн?

Изправям масата и се оглеждам. Широкото пространство отдясно явно е всекидневната.

Май дори различавам очертанията на телевизор в тъмното. Отляво е стълбището. Единствената светлина идва от дъното на дългия коридор, в началото на който съм попаднала.

Краката ми ме понасят към светлината. Озовавам се в малка кухничка в дъното на коридора. В ъгъла, налепен с магнитчета във формата на крави, стърчи малък хладилник в масленозелено. Кръглата дървена маса заема по-голямата част от пространството.

Всеки сантиметър от масата е покрит с документи. Сметки. Рекламни листовки. Разпознавам някои от училищните есета на Зейн. Най-отгоре лежи малък, съвсем обикновен настолен календар. Днешната дата е заградена с червен маркер.

27 октомври.

Рожденият ден на Мати.

Усещането за дежа вю е непреодолимо. Бялото листче, залепено на вратата ни в деня, в който Софи загина, на собствения си рожден ден. Датата бе оградена в червено. Точно това листче стисках, когато се плъзнах в убиеца.

Коленете ми удрят пода.

Листчето е дошло от тази къща.

От Зейн.

Майко мила.

Умът ми препуска и търси обяснение. Трябва да има някаква причина за този календар. Така де, вероятно сума ти хора ползват такива. Например господин Голдън. Най-обикновен настолен календар.

Но не всеки загражда датите в червено.

Опитвам се да си припомня миналата седмица.

Първият ден на Зейн в училище бе денят, в който загина Софи. Съвпадение?

Докато седяхме под скамейките, Зейн отхвърли теорията ми, че някой е убил Софи. Дали не се е страхувал, че ще разбера истината?

Червеното петно на килима ми. Той ли бе залял шкафчето на Мати с боя? Имал е достатъчно време, докато съм била в кабинета на Голдън. А боята не беше шега — беше заплаха.

През цялото време така отчаяно се опитвах да повярвам, че момче като Зейн би могло да хареса момиче като мен. Да погледнем фактите в очите — той е невероятно готин. Може да има всяко момиче, което си пожелае. Но избра мен. Дали не съм твърде сляпа, за да видя истинската причина? Дали през цялото време не ме е използвал, за да се добере до Мати? Все пак нейният рожден ден бе заграден в червено. Точно както при Софи.

О, по дяволите.

Гаджето ми е извратено и убива мажоретки и вероятно в същия този миг е тръгнал към къщата на Саманта. Трябва да го изпреваря. Да намеря Мати. Лошото е, че къщата на Сам е в другия край на града. Никога няма да стигна навреме.

Изравям телефона от джоба и се обаждам на единствения човек на тоя свят, на когото мога да имам доверие. Ролинс вдига на второто позвъняване.

— Вий? Какво има?

— Ролинс. — Думите излизат едва разбираеми, понеже гърлото ми се е свило. — Ролинс, трябва да ми помогнеш.

— Какво става?

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Пред къщата на Зейн съм, на „Арбър“. Побързай! Мисля, че нещо ужасно е на път да се случи. — Измъквам се заднишком от кухнята с чувството, че ако още малко погледам тъпия календар, нищо чудно да повърна.

— Добре ли си? Какъв е адресът? Идвам.

— Просто бързай. Адресът няма значение. Ще те чакам отпред.

— Идвам веднага.

Отново и отново се опитвам да се свържа с Мати, но никой не вдига. От нетърпение започвам да подскачам на място, докато чакам Ролинс да пристигне, и се моля Мати просто да не си чува телефона. Защото отказвам да мисля за друга причина.

„Моля те. Моля те, нека стигна навреме.“

* * *

— Какво точно става? — пита Ролинс, докато кара към квартала на Саманта.

Прехвърлям събитията от миналата седмица и се опитвам да ги пресея в изречение, което евентуално да звучи логично. Но мозъкът ми е изтръпнал. Отказва да работи.

— Просто се тревожа за Мати. Не трябваше да я пускам да ходи сама на купона.

Когато завиваме по улицата на Саманта, пред нас се изпречва стена от коли.

Ролинс изсумтява подразнено и започва да се оглежда за място да паркира. Аз обаче не мога да чакам и хващам дръжката.

— Остави ме отпред! Ще се видим вътре.

— Сигурна ли си? — пита ме Ролинс, но вместо да отговоря, отварям широко вратата и изскачам навън. Успявам да запазя равновесие и хуквам към къщата на Саманта. Няма как да сбъркам къщата, дори да идвам за първи път, което съвсем не е така, защото съм идвала тук милиони пъти в един предишен живот. Светят всички лампи, а нощният въздух пулсира от музиката. На предната веранда стоят две момчета от горния курс и небрежно отпиват от еднолитрови бутилки бира.

— Хей, розовата — изфъфля единият, облечен във футболна фланелка. — Искаш ли биричка?

— Виждали ли сте сестра ми? — питам.

Той се ухилва.

— Сестра ти ли? И тя ли е готина като теб? — Той се пресята и ме хваща за рамото. Аз му се озъбвам и той рязко ме пуска. — Добре де, добре. Ега ти!

Промушвам се покрай тях и влизам в къщата. Стените вибрират от музиката, усещам я с тялото си, а не с ушите.

Надушвам цигари, трева, разлята бира и пот.

Коридорът е претъпкан с пияни хлапета. Озъртам се за Мати, но не я виждам никъде. Изпаднала в паника, избутвам мажоретките и футболистите, които се забавляват да пият шотове от телата си, и връхлитам в кухнята, където двама идиоти се борят с фуния за бира.

През стъклената врата, която води към верандата, зървам бяла тениска, която се прокрадва зад дърветата. Напрягам очи и се взирам в тъмнината. Някаква фигура се втурва напред, минава през струята светлина, падаща от осветената стая на горния етаж, и в този кратък миг я разпознавам.

Зейн.

Носи нещо.

Отварям рязко вратата и излизам в хладната нощ. Вятърът шуми в дърветата и храстите. Зейн е изчезнал. Бавно прекосявам верандата и надничам през ръба.

— Зейн? — Подвиквам колебливо. — Излез на светло!

Иззад едно от дърветата се показва нечия фигура. Наистина е Зейн, лицето му е осветено от светлината, която блика зад гърба ми. Смаян е.

— Вий? Какво правиш тук? Мислех, че си у нас.

— Какво правиш, Зейн? — Погледът ми попада върху червената пластмасова туба, която стиска.

— Трябва да се махаш оттук — казва той и хвърля неспокоен поглед към храстите зад себе си. — Вий. Трябва да бягаш.

— Знам какво си направил, Зейн. Бях там, когато уби Софи.

На лицето му се изписва объркване. Точно в този миг някой друг се показва от сенките.

Белокосата жена.

Ивлин.

Поглеждам Зейн, после Ивлин, после пак него. Какво прави тук любовницата на баща ми? Лицето й се изкривява от ярост и тя започва да крещи.

— Как така е трябвало да е у нас? Нали и двете трябваше да са тук?

Думите „у нас“ се загнездват в съзнанието ми и се опитвам да разбера какво означават, когато отдолу се надига някаква миризма, ужасна миризма, която не мога да сбъркам.

Бензин.

— Няма значение — отбелязва Ивлин. — Сега и двете са тук. — Тя размахва ръка над главата си и виждам, че държи кутийка кибрит.

В главата ми отеква предупредителен сигнал.

По някаква причина тази луда жена възнамерява да запали пожар.

А Мати е някъде вътре.

Кои са тези хора?

И защо ни причиняват всичко това?

Извъртам се бързо с ясното съзнание, че разполагам само с няколко секунди, преди жената да хвърли клечка кибрит в смъртоносния капан, който двамата със Зейн са изплели. Нямам никакво време.

Отварям вратата и започвам да крещя. Но всичко е като в сън — крещя с всички сили, а никой не ме чува. Продължават да се усмихват, да кимат, да танцуват, да си говорят, да се натискат. Завирам се в тълпата, без да спирам да крещя.

— Излизайте! — Гласът ми се губи в морето от отвратителна музика и смях. — Излизайте от къщата! Има пожар! Пожар! ПОЖАР!

Най-после един-двама ме забелязват, израженията им се сменят, веселието е заменено от ужас, устите им се отварят стреснато, когато осъзнават какво казвам. Един след друг започват да повтарят думите ми.

— Пожар!

— Излизайте!

— Пожар!

Някой, не разбрал какво става, изкрещява:

— Ченгета!

Но няма значение. Ефектът е същият. Телата се разделят, започват да се притискат към изхода.

А къде е Мати? Къде е?

Хуквам по коридора и продължавам да крещя. Налага се да впрегна всичките си сили, за да се промуша между хората, които тичат срещу мен. В задната стаичка намирам сестра си, отпусната върху едно легло. В пръстите й едва се крепи пластмасова чашка, в която се плиска глътка бира. Как е успяла да се напие толкова бързо? Та нали е тук само от час!

— Мати! Мати! Ставай! Има пожар!

Главата й се килва.

— Вий? К’во ста’а? Чу’сствам се особено.

Димът ме удря в ноздрите, плашещо гъст.

Впрягам всичките си сили и я издърпвам на крака, а във вените ми пламва адреналин. Буквално я пренасям надолу по коридора до всекидневната. Гъст пушек се стеле на талази в стаята, но все пак зървам някакво момиче на карирания диван с разперени крака. Саманта.

Не мога да я оставя да умре, но не мога да влача нея и сестра си едновременно.

Поглеждам към входната врата. Фоайето се е изпразнило. Пренасям сестра си навън, на двора. Хората стоят отпред на групички и зяпат смаяно къщата.

Някой ме вика. Обръщам се и виждам Ролинс да тича срещу мен с обезумяло изражение.

— За бога, Вий. Мислех, че си останала вътре.

— Ето. Дръж Мати. Трябва да се върна вътре. — Тиквам Мати в ръцете му и се обръщам пак към къщата, вече обхваната от пламъци.

Ролинс ме сграбчва за ръката.

— Какво? Не!

Ще излъжа, ако кажа, че за момент не ми минава през ум да си остана отвън. Нощта на забавата отново се завърта в главата ми и се сещам как Саманта не помръдна и пръст, докато Скоч ме влачеше към съблекалните. Не направи нищо. Мигът е съвсем кратък, но все пак проблясва в главата ми. Но знам, че никога не бих си простила, ако я оставя да изгори вътре.

— Саманта е вътре — изкрещявам и се втурвам в къщата. Въздухът е толкова задимен, че почти веднага започвам да кашлям. Покривам уста и нос с длан, та да се спася поне от част от дима.

Саманта все така лежи на дивана. Разтърсвам я с всички сили.

— Саманта! Събуди се!

Но тя отказва да се събуди, колкото и да я разтърсвам. Хващам я за ръцете и я смъквам от дивана. Едва виждам вратата. Отварям задъхано уста и нагълтвам черен облак. Димът нахлува в дробовете ми и започва да ме дави.

После всичко потъва в мрак.