Джил Хатауей
Чужди очи (23)

Двайсет и трета глава

Облягам глава назад, стиснала миниатюрния Зигмунд Фройд, и се опитвам да преценя дали предметът е достатъчно личен, за да ми осигури връзка с господин Голдън. По-скоро някой му го е подарил. Може би някой от семейството му? Бивш ученик? Приятелка? Потърквам фигурката с палец. На какво ли е ставала свидетел в кабинета на господин Голдън?

Насред прозявката обръщам човечето наопаки. Едва тогава забелязвам знаците от долната страна на основата. Гравиран надпис. Буквичките са толкова малки, че се налага да присвия очи, за да разчета текста.

ХИПНОТИЗИРАШ МЕ.

Н.П.

Хммм. Н.П. Кой ли е това? Е, поне едно нещо е ясно — фигурката определено е лична. Само се надявам подаръкът да е провокирал достатъчно емоции, та да остави отпечатък.

Когато главата ми започва да пулсира и пред очите ми плувва черна пелена, разбирам, че чувствата му все пак са били достатъчно силни. Стаята ми изчезва и тъмнината ме поглъща.

* * *

Господин Голдън стои пред бяла врата със закичен венец в оранжево и кафяво. Свива дясната си ръка в юмрук и почуква, после отстъпва крачка назад, докато чака да му отворят. Вратата се открехва и разкрива познато, смазано от мъка лице. Бащата на Амбър Прескот. Косата му е рошава, очите — обрамчени в червено.

— Господин Прескот? — започва господин Голдън с несигурен глас. — Казвам се Голдън, учител бях на Амбър. Нося ви дневника, който си водеше в час. Реших, че може би ще го искате. — Той размахва колебливо някаква тетрадка. — Неудобно ли е точно сега?

— Ъм, не — отвръща бащата на Амбър, а гласът му идва някак отдалече, сякаш минава през плътен слой мъгла. — Влезте. Аз съм Трент.

Господин Голдън прекрачва в антрето. Оглеждам сцената на чуждата болка. Влизала съм и друг път, съвсем за малко, за да взема Мати от купон с преспиване. Помня, че тогава се бях впечатлила от семплия, елегантен декор на стаята, като се започне от съвършения кремав цвят на стените до дивана и двойното кресло от черен велур. Централно място в стаята бе картината на лилави перуники, разлюлени от вятъра.

Сега обаче прекрасната картина виси накриво. На масичката лежи преобърната кристална чаша насред локвичка кафеникава течност. По миризмата разбирам, че е алкохол. По телевизията — с изключен звук — Сайнфелд^[1] като че ли се смее.

— Искате ли нещо за пиене?

— О, не. Не мога да остана. Съпругата ви тук ли е?

Бащата на Амбър се отпуска в черното кожено кресло, залепил очи за телевизора.

— В задната стая е. Не иска да излезе. Защо не дадете дневника на нея? Може да й донесе малко утеха, като прочете думите на Амбър.

Господин Голдън се спира неловко за миг, сигурна съм, че се чуди дали просто да не хвърли тетрадката на масата и да хукне навън. Поне аз това бих си помислила. Но не и той.

Врътва се и тръгва по дългия коридор в търсене на задната стая. И двете стени са осеяни със снимки. На едната малката Амбър стои до кон, гордо вдигнала синята си панделка. На друга — Амбър, десетинагодишна, седи, увила небрежно ръка през раменете на малкото си братче. На трета вече е по-голяма, усмихната, в новичката си униформа на мажоретка в гимназията „Сити Хай“. Усмивката й е като на кралица: „Светът е мой, и така трябва да бъде“. Това е точно онази Амбър, която познавах.

Вратата към стаята в дъното на коридора е леко открехната. Господин Голдън протяга ръка и лекичко я побутва. В първия момент виждам само блещукането на обредните свещи, пръснати по пода. После виждам, че майката на Амбър седи в средата, увила ръце около коленете си. Тялото й се клати напред-назад, напред-назад.

— Нора? — повиква я шепнешком господин Голдън. Разликата в обръщението към двамата родители на Амбър ме смайва. Защо нарича баща й господин Прескот, а майката — Нора? Има нещо тревожно в нотката на интимност в гласа му.

Тя вдига глава за миг, а после, след като вижда кой е, отново я свежда.

— Нора. С теб съм — господин Голдън прикляква на пода до нея. — Тук съм. — Гласът му е съвсем нежен. И тогава се сещам: Нора.

Н.П.

Нора Прескот.

Явно майката на Амбър му бе подарила фигурката.

Но тя сякаш не го чува. Заговаря, но по-скоро продължава някакъв предишен разговор. Заваля думите и надушвам алкохол в дъха й.

— Спомням си първия й ден в гимназията. Каза ми, че не иска да ходи на училище. Че не може да понася как всеки се преструва, че е нещо, което не е. И че сама не знае кого да бъде.

Това описание никак не подхожда на онази Амбър, която познавах — момичето, което пресмяташе коя дата ще е най-подходяща за бала, та да пожъне най-много овации, момичето, което буквално си мереше полите с линийка, та да са максимално къси, без да я накажат, че нарушава правилника. Момичето, което познавах, бе истинска кучка.

— Беше я страх, а аз я накарах да иде.

Жената отпива от чашата, която чак сега виждам, после я мята към отсрещния край на стаята. Тя се удря в стената и се пръсва — експлозия от кубчета лед и остри парчета стъкло.

— Накарах я да иде.

— Училището е задължително, Нора. Но не ти си я накарала да открадне пистолета на Трент и да посегне на себе си. За това нямаш вина.

Майката на Амбър вдига глава и за първи път, откакто господин Голдън влезе в стаята, го поглежда в очите.

— Знаеше за нас. Разбра в деня на погребението. Върна се точно когато ти си тръгваше. А на следващия ден се застреля с пистолета на Трент. Заради нас е било.

Майчице! Изобщо не ми беше хрумвало, че Амбър действително се бе самоубила. Бях убедена, че някой друг е дръпнал спусъка, същият онзи, който бе срязал вените на Софи. Но щом Амбър бе откраднала пистолета на баща си, дали все пак не се е самоубила?

— Нора, Нора, недей. Сигурна ли си, че ме е видяла? Може би просто е била сломена от мъка. Така де, най-добрата й приятелка току-що се бе самоубила. Прибирала се е от погребението. — Господин Голдън хвърля кратък поглед към вратата, после посяга и лекичко отмята косата на госпожа Прескот от лицето й. Гласът му звучи успокояващо, утешително.

Ами ако Амбър действително се е прибрала от погребението на Софи и се е натъкнала на господин Голдън, който тъкмо си е тръгвал? Дали го е укорила? Дали го е заплашила, че ще каже на баща си? И щом господин Голдън е бил близък с жената на господин Прескот, дали не е имал достъп и до пистолета му?

Господин Голдън посяга да хване ръката на госпожа Прескот. Тя го отблъсва и отново започва да мълви нещо неясно. Той въздъхва и се изправя, като оставя тетрадката на земята.

— Съжалявам, Нора — казва и излиза мълчаливо.