Джил Хатауей
Чужди очи (25)

Двайсет и пета глава

Взирам се в отражението си в огледалото и се чудя в какво се забърках. Купон? У Саманта? Та аз не съм стъпвала там повече от година.

Връхлита ме усещане за дежа вю и се улавям, че се чудя какъв цвят гланц за устни да си сложа. Вместо това се мятам на леглото и измъквам учебника по астрономия. Fin Blossoms ми правят серенада, докато чета за еволюцията на звездите.

Някой почуква силно на вратата ми, после баща ми провира глава.

— Ролинс дойде. Да му кажа ли да се качи?

Стряскам се и изпускам книгата. Хич не се чувствам готова да се изправя срещу Ролинс. Трябва ми време да преценя какво се случва, за какво са му били онези снимки на Софи и Амбър. От друга страна, май моментът е подходящ да го поразпитам. Така де, дори той да е убиецът, няма да посмее да ме убие насред собствената ми стая, докато баща ми е на няколко метра надолу по коридора. Нали? Само дето убиецът бе убил Софи, докато родителите й са били на няколко метра по коридора. По дяволите.

Ново почукване.

— Влез! — извиквам и намалявам музиката.

Ролинс бута вратата и разпилява нахвърляни тениски и музикални списания по пода. Бузите му пламтят, косата му стърчи във всички посоки.

— Здрасти — казва малко колебливо. — Отдавна не сме се виждали.

Сещам се как се бях скрила в кухнята предния път, когато бе наминал. Дали не ме беше видял?

— Знам. Съжалявам. Бях много… заета.

Отговорът ми звучи крайно неубедително. Но какво да кажа? „Плъзнах се в тялото ти, когато имаше среща с момиче, което намериха мъртво на другия ден? А после гледах, докато къпеш майка си, и открих, че пазиш купчина снимки на мъртви момичета?“

— Със Зейн ли? — пита Ролинс. — Да, чух, че двамата сте неразделни. — Кафявите му очи сякаш помръкват за миг или може би просто в стаята притъмнява — няма как да съм сигурна.

— Ами, да, със Зейн, но също и… нали знаеш, че на Мати в момента й е тежко. Опитвам се да съм до нея. — Забелязвам, че носи списание. Това ли е правил през последните няколко дни — работил е по списанието си?

— Ето — той ми подава книжката. — Донесох го за теб. Топло-топло от печатницата.

Взимам списанието и го поглеждам. На корицата се мъдри черно-бяла снимка на Софи Джейкъбс и Амбър Прескот в екипи на мажоретки. Разпознавам снимката от купчината в стаята на Ролинс. Нима е събирал снимки на Софи и Амбър заради списанието? Явно затова се е видял с Амбър на игрището онази вечер. Сещам се, че Амбър му беше подала нещо — явно снимки на нея и Софи.

Отгоре с тънкописец е написано: „Страх и омраза в гимназията, брой 8: Специално издание, посветено на Софи Джейкъбс и Амбър Прескот“. Прехвърлям страниците. Първата част съдържа спомени за момичетата от почти всички в училище. После следва списък на песни, посветени на Софи и Амбър. Даже и Мати се е включила — посветила е Stand by на двете си мъртви приятелки. Защо не ми е казала какво прави Ролинс?

Залива ме невероятно облекчение и осъзнавам, че нямаше да го преживея, ако се бе оказало, че Ролинс е убиецът. Хващам го за раменете и го прегръщам с мечешка прегръдка, толкова силно, че бедните ми мускули възроптават.

— Ох, значи ти харесва, а?

— Прекрасно е, Ролинс, наистина — правя крачка назад и го поглеждам в лицето. Май го смутих — подръпва обецата на устната си.

— Искаше ми се все нещо да направя. Как е Мати? — Той вади един тънкописец от джоба на коженото си яке и започва да го върти разсеяно между пръстите си.

— Не много добре. Но довечера ще я водя у Саманта — празненство изненада по случай рождения й ден. Отвратително ще е, но поне ще я накарам да излезе от къщи.

Ролинс прави физиономия.

— У Саманта?

— Знам — казвам и на свой ред правя гримаса. А после ме обзема силното желание да го прегърна отново, единствения човек, който знае какво се случи с мен в първи курс, единствения, който винаги е до мен. Колко глупаво да се съмнявам в него!

— Съжалявам, че се държах като кучка — казвам.

Той свива рамене.

— За всички е гадно. Ясно ми е. Хей, исках да говоря нещо с теб. — Той млъква за миг и прехвърля флумастера в другата си ръка, а цялото му същество излъчва напрежение.

— Давай — казвам, дръпвам го на леглото и сядам до него. — Какво има?

Той почуква нервно по бедрото си с флумастера.

— Онази нощ… — Млъква, после започва отначало: — Нощта, в която умря Амбър?

— Да? — окуражавам го.

— Видях се с нея — очите му така и не се откъсват от тънкописеца. — Бях я помолил да ми даде някакви снимки на Софи за списанието. Каза, че нямало проблем, но да сме се срещнели на игрището. Държеше се доста странно.

Въздъхвам облекчено, доволна, че хипотезата ми се потвърждава. Бедната Амбър, нямало е как да знае, че от същите снимки ще подбере и за специалното издание в нейна памет.

— В какъв смисъл странно? — питам.

— Ами, каза ми да предам на Мати, че съжалява и че за всичко тя била виновна. А после се разплака, каза, че всички я смятали за курва и че целият й живот е пълна безсмислица. Опитах се да й кажа, че не е вярно, но тя побесня и ми каза да си вървя. Реших, че просто се прави на интересна, и си тръгнах. И през ум не ми е минало, че ще вземе…

Ръцете му започват да треперят.

— Знам, че трябваше да се обадя в полицията, като разбрах, че е мъртва, но ме беше страх. Да не вземат да обвинят мен или нещо такова.

Хващам едната му ръка и се опитвам да удържа треперенето.

— Ролинс. Вярвай ми. Всичко ще е наред. Но определено трябва да кажеш на полицаите каквото знаеш.

— Знам. Така е. Трябва да им кажа. — Не звучи особено сигурен.

— Виж, ще дойда с теб — предлагам. — Но ще трябва да го оставим за утре, понеже искам да изведа сестра ми довечера.

— Вий? — Той прокарва пръст по дланта ми. — Много ми липсваш.

— И ти на мен — прошепвам. Дълго стоим така, а между пръстите ни сякаш тече електричество.

На вратата се чука и двамата подскачаме. Баща ми се обажда отвън, а гласът му звучи особено.

— Вий? Имаш още един гостенин.

Дръпвам ръцете си и се изправям.

— Влез — казвам.

Зейн пристъпва в стаята и ме поглежда объркано. Макар да не съм направила нищо нередно, веднага ме обхваща чувство на вина.

— Здрасти — възкликвам, май прекалено високо. — Ъм, Ролинс, май официално не съм те запознавала със Зейн. Зейн, това е най-добрият ми приятел, Ролинс.

Ролинс се изправя. Двамата се гледат подозрително, накрая Зейн пристъпва напред и протяга ръка, а Ролинс я поема неохотно.

— Ролинс тъкмо си тръгваше — казвам и едва секунда по-късно осъзнавам колко грубо звуча. Ще ми се да можех да си върна думите, да поканя Ролинс да остане, но той вече отстъпва към вратата. За миг се спира пред Зейн.

— Дръж се добре с нея — казва, а в тона му се долавя някаква заплаха. Преди Зейн да успее да отговори, Ролинс изчезва. В стомаха ми се загнездва някаква странна тъга.

Не съм сигурна, че нещата между Ролинс и мен ще се оправят — не и ако ще съм със Зейн.

— Съжалявам — обръщам се към Зейн, макар да не съм съвсем сигурна за какво се извинявам. Знам само, че цялата ситуация вероятно му изглежда съмнителна, а не искам да си помисли, че храня някакви романтични чувства към Ролинс. — Той ми е просто приятел. Най-добрият ми приятел в целия свят.

— Не се тревожи — казва Зейн, а после увива ръце около талията ми и заравя нос в косата ми.

— Иска му се да те защити. Разбирам го. На негово място и аз така щях да се държа.

Устните му докосват бегло моите.

— Момент — казвам и се отдръпвам, вдигнала предупредително пръст. После затварям вратата и се разтапям в прегръдката му.

* * *

Когато извивам глава към будилника, виждам, че е почти шест. Изпуфтявам, понеже Саманта Филипс ще дойде да ни вземе само след час. Досмешава ме при мисълта, че след толкова години отново ще ходя на купон с мажоретки.

Зейн докосва устните ми.

— На какво се смееш?

— Трябва да ходя на един купон довечера. В чест на сестра ми. Има рожден ден.

По лицето му пробягва сянка.

— Нали каза, че се тревожиш за Мати. И че ще си стоим у дома да гледаме филми.

— Знам — казвам. — Но май така е по-добре. Трябва да излиза по малко. А и аз ще съм с нея. Нищо няма да й се случи. Можеш и ти дойдеш, ако искаш.

Той не отговаря веднага.

— Добре. Ще дойда. Но може ли първо да се отбиеш през нас? Искам да ти покажа нещо.

— Можеш още сега да ми покажеш — отбелязвам закачливо, но изражението му си остава сериозно. — Разбира се, че ще дойда. Ще накарам Саманта да ме остави пред вас, става ли? И после ще идем заедно на купона.

Лицето му разцъфва в усмивка. Навежда се и притиска устни в моите. Падам назад върху възглавницата, изгубила представа за всичко друго.

Точно в този момент вратата рязко се отваря. Стреснати, двамата със Зейн бързаме да се отскубнем един от друг. На прага стои баща ми, леко смутен, но най-вече бесен. Кашля многозначително.

— Силвия, мисля, че е време приятелят ти да се прибира.

— За бога, татко, хайде следващия път да почукаш, става ли? — Пъхам кичур коса зад ухото си и поглеждам Зейн извинително.

— Всичко е наред — казва Зейн, изправя се бързо и приглажда дрехите си. — И без това трябва да си вървя. — Той кимва на баща ми, измърморва нещо от сорта колко му е приятно да се запознае с него и тръгва към вратата. — Ще се видим довечера, Вий.

Баща ми ме поглежда строго.

— Имаш пет минути. Чакам те долу.

Изохквам.

Когато се изправям, забелязвам червено петно на килима до леглото. Навеждам се да го разгледам. Петното отказва да се махне и ми става ясно, че е боя. Червена боя.

„Хм. Колко странно.“

Преди да сляза, за да говоря с баща ми, взимам един парцал и започвам да търкам. Но петното отказва да помръдне. Ванеса ще полудее.

Всеки път, когато сгазим лука, баща ми ни вика в кабинета си. Може би си мисли, че това му дава някакво психологическо предимство, понеже сме на негова територия или нещо такова.

Спирам за миг на прага, докато спре да пише. Налага ей да почакам малко, преди да ме забележи. После ми прави знак да седна срещу него.

— Май не съм въвел правила за момчета в стаите — започва той след дълга пауза. — Досега не се е налагало.

— Нямаше нищо против Ролинс да стои в стаята ми — отбелязвам.

— Е, да, когато е Ролинс. Но това момче, Зейн — дори си ми казвала за него. Изведнъж се появява и ви заварвам един върху друг.

Лицето ми пламва.

— Нещата не стоят така.

— А как, Силвия?

Извръщам поглед. Под бюрото му, смачканата снимка на белокосата жена все още лежи в кошчето. Стисвам юмруци.

— Как смееш да ми четеш конско, че не ти споделям всяка подробност от живота си? Май не аз, а ти си падаш по тайните.

Суровите му очи трепват за миг, съвсем за кратко, но все пак достатъчно, за да зърна пролука в бронята. Напипала съм слабото му място, онова, което крие от нас от толкова време. Навеждам се, изваждам снимката и я приглаждам върху бюрото.

— Би ли ми казал коя е тази?

Лицето му силно пребледнява. Взира се в снимката, сякаш е жива, сякаш ще го нападне като диво животно.

— Това… всичко това е минало — казва накрая.

— Какво е минало?

Той стисва очи, като че ли иска да изтрие някакъв спомен.

— Връзката ми. — Гласът му е толкова тих, че едва го чувам.

— Връзката ти ли? С кого си имал връзка? С тази жена ли?

Той въздъхва.

— Да. Но, Вий, всичко приключи много отдавна.

Вдигам снимката и се втренчвам смаяно в белокосата жена. Тази жена е била любовница на баща ми?

— Кога е било това? — питам, макар да се страхувам от отговора.

— Когато беше малка — казва той тихо и потвърждава опасенията ми.

— Когато мама беше жива?

Той кимва и протяга ръка, опитва се да хване моята, но в главата ми пулсира образът на майка ми, болна у дома, разяждана от рака, докато той флиртува с белокосата жена. Изправям се, без да пускам снимката. Поглеждам я пак и внезапно ми се струва ужасно важно да знам как се казва.

— Коя е тя?

— Има ли значение? Всичко е приключило.

— Щом държиш снимката й в кабинета си, значи, не е приключило. И щом ти се обажда, значи, изобщо не е приключило.

Той ме поглежда объркано.

— Откъде знаеш, че ми се е обаждала?

— Няма значение — тросвам се и упорито повтарям: — Как се казва?

Гледаме се безкрайно дълго. Накрая той не издържа.

— Ивлин. Ивлин Мороу.

„Мороу.“ Познато ми е това име. От надгробната плоча. Името на малкото момиченце, което бе загинало под скалпела на баща ми. А той е спал с майка му? Нещо не се връзва. Защо му е да спи с майката на свой пациент? Но не мога да го попитам, защото няма как да обясня, че съм отворила тайното му чекмедже и съм ровила из личните му документи.

Вместо това питам:

— Защо? — Мразя как звучи гласът ми, сякаш ще се разплача. Ненавиждам слабостта, болката, която прозира под този простичък въпрос.

Лицето му е тебеширено. Гледа ме, сякаш съм го зашлевила.

Но не отговаря.

Излизам от стаята и затръшвам вратата.