Джил Хатауей
Чужди очи (28)

Двайсет и осма глава

Някой ме е хванал и здраво ме раздрусва.

— Вий? Вий!

Ролинс.

— Тук съм. Добре съм — уверявам го, а очите ми неволно примигват срещу запалената лампа в стаята на Зейн. Главата ми лежи в скута на Ролинс, а дланите му са обхванали лицето ми. Изглежда уплашен. Отдръпвам се.

Опитвам се да се изправя, но краката ми се огъват. Ролинс ми помага да се задържа. Ръцете ми са като гумени, но въпреки това ги пъхам в джоба и тършувам за телефона. Непохватно го измъквам, намирам телефона на сестра ми и натискам зеления бутон. Телефонът иззвънява веднъж, два пъти, три пъти… но никой не вдига. Бързо набирам друг номер.

Баща ми вдига, съвсем задъхан, още на второто иззвъняване.

— Татко. Мати там ли е?

— Къде си, Вий? Уплаших се. Беше ме страх, че си останала в онази къща…

— Добре съм. Мати там ли е? — прекъсвам го.

— Да. Една от приятелките й я докара. Пияна заляна, но е жива. Слава богу. Прибираш ли се?

— Да — казвам и се хващам за ръкава на Ролинс за опора. — Идвам си.

Затварям и прибирам телефона.

— Добре ли е? — пита ме Ролинс.

— Да — отвръщам. — Можеш ли да ме закараш? Искам да си ида вкъщи.

— Естествено — казва, но звучи съвсем объркан.

Правя крачка към вратата, но залитвам и Ролинс ме подхваща.

— Леко — казва. — Вий, ще ми обясниш какво става, нали?

Хващам ръката му и я стисвам силно.

— Да. Обещавам.

Той ме хваща под мишница. Помага ми да сляза по стълбите, да заобиколя счупените стъкла, и ме вкарва в колата си. Вътре е топло и безопасно. Сещам се за нощта на танцовата забава миналата година, когато ме бе спасил от опипващите ръце на Скоч. И точно както тогава, Ролинс ме закарва у дома.

* * *

Лежа в леглото и зяпам как светлината от фаровете на минаващите коли шари по тавана. Колкото и да се мъча, не мога да се отърва от звуците на катастрофата, които продължават да отекват в главата ми. Писъците на Зейн и на майка му, завинаги преплетени в едно.

Обадих се на Бърза помощ веднага щом се прибрах, по-точно веднага щом ми хрумна. Операторката каза, че на мястото вече имало линейка. Питах я дали всички са добре, но тя не можа да ми каже подробности. Предложи да се обадя в болницата, но когато позвъних, оттам отказаха да ми дадат информация.

Будилникът бавно отброява минутите, разтяга ги до безкрай. Моля се за първи път, откакто майка ми почина. Моля се за живота на Зейн. Моля се за справедливост — независимо дали това означава смърт за майка му, или поредица от доживотни присъди. И аз не знам. Ще оставя друг да реши.

Моля се да дойде сутринта.

Когато на вратата се позвънява, баща ми е в кухнята и обръща палачинки с шоколадови парченца. Мати още спи. Така че се налага аз да отворя. Тръгвам към вратата по пантофи и надниквам през пердето. Полицай Тийън стои отпред с ръце в джобовете, килнал глава към небето. Отварям вратата.

— Полицай Тийън — поздравявам го. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ъм, Мати? — Той присвива очи срещу мен, сякаш очаква името ми да е гравирано върху челото ми.

— Не, аз съм Силвия — казвам.

— Баща ти вкъщи ли е?

Кимвам, без да откъсвам широко отворените си очи от него. После си поемам няколко дълбоки глътки въздух и викам баща си. Той се появява, като бърше ръце в една кърпа.

— Полицай Тийън. — Гласът на баща ми звучи неприветливо. — Какво мога да направя за вас?

Изнизвам се незабелязано и сядам на стълбите. Чета стотици различни версии в очите на полицая. Зейн и майка му са мъртви. Полицията е открила мои отпечатъци в къщата им и иска да ме разпита. Проследили са обаждането на Бърза помощ и искат да знаят откъде съм разбрала за катастрофата. Или пък Зейн и майка му са живи, майката на Зейн иска да арестуват баща ми, защото… защото е убил бебето й преди толкова много години.

Полицаят кимва на баща ми и подхваща:

— Господин Бел, искам да ви задам няколко въпроса за Ивлин Мороу.

Баща ми хвърля поглед към мен, после излиза на верандата и затваря вратата. Дълго време не се връща. А когато най-после влиза обратно, очите му са кървясали и пълни със сълзи. Никога не съм го виждала такъв. Никога. Тръгва към мен, протегнал ръце като зомби. Не разбирам какво прави, докато не стига до мен и не ме прегръща толкова силно, че не мога да дишам. Но не искам да ме пуска. Не искам да ме оставя.

— Ужасно съжалявам, Вий — казва той и гали косата ми, и тогава разбирам, че всичко е загубено. Че Зейн е мъртъв. Че съм била пълна глупачка да очаквам друго. Да се надявам. Пълна глупачка. Идиотка.

Той ме пуска и ме поглежда в лицето.

— Зейн е катастрофирал. Миличка, толкова съжалявам. Загинал е.

И тогава вече рухвам.

* * *

Събуждам се от гласа на баща ми.

— Вий. Събуди се, Силвия!

Отварям око и осъзнавам, че лежа на дъсчения под. Хрумва ми, че сигурно такова е усещането да лежиш в ковчег, всичко е студено и твърдо.

Извивам глава надясно и повръщам. Баща ми прибира косата ми.

— Няма нищо, Вий-Вий. Дай да се качим горе да те измием. Ще можеш ли да се изправиш? — пита баща ми, когато вече няма какво да повърна. Май не съм в състояние. Всъщност почти съм сигурна, че никога повече няма да мога да се изправя. Но все пак слагам крака на пода и увивам ръце около врата му и — виж ти — вече стоя. Тръгваме нагоре, първо единият крак, после другият, а после по коридора към банята.

Баща ми пъха ръка под струята и изчаква, докато водата не потича с подходящата температура, а после ми помага да се съблека. През цялото време гледа настрани. Сещам се за Ролинс и майка му и се замислям как има неща, които просто правиш за човека, когото обичаш, когато не може да се справи сам.

След като приключвам, баща ми ме води до стаята. Оставям го да натрупа завивките отгоре ми. После пуска щорите и излиза. А моите очи отказват да се затворят. Минават часове.

Така и не заспивам.

* * *

Късно през нощта се отказвам от опитите да заспя и светвам лампата. Библиотеката ми блести под светлината, сякаш ме вика. Коленича пред нея, търся книгата, за която ми бе говорил, онази, която ме бе накарал да обещая, че пак ще прочета — под някое дърво, на залез-слънце. Пръстите ми я намират, преди да я видя с очи.

„Великият Гетсби“.

Тихомълком се спускам по стълбите, взимам якето си от закачалката и един фенер от чекмеджето с инструментите. И като внимавам да не вдигам шум, отварям задната врата съвсем бавно, докато процепът не стане достатъчно голям, за да се промъкна отвън.

Студено е, но студът е добре дошъл. Имам нужда да усетя нещо друго, освен тази ужасяваща празнота, нещо друго, освен болката. В двора ни има едно-единствено дърво, грамаден, кичест дъб, но пък е идеален. Настанявам се в корените му и отварям книгата. Не е по залез-слънце, но все трябва да свърши работа.

И точно както ми беше обещал Зейн, усещането е напълно различно. Не чета, за да изкарам контролното по английски. Чета я заради себе си, заради Зейн. Чета я, за да я видя през неговите очи. В началото върви бавно, но преди да се усетя, съм преполовила книгата.

И скоро вече се развиделява, а книгата лежи прочетена в скута ми. Погълна ме цялата, а после ме освободи и вече съм друг човек. Облягам се назад и гледам как слънцето напредва сантиметър по сантиметър над хоризонта. Може би така и не съм познавала Зейн, но пък от друга страна — може би онази част от себе си, която ми бе разкрил, всъщност бе истинската му същност. Лежа, докато слънцето не започва да пари клепачите ми, и тогава най-после ставам.