Олга Токарчук
Правек и други времена (9)

Времето на Михал

Михал се върна през лятото на деветнадесета година. Това беше чудо, защото в света, в който войната изтощи всички закони, често се случваха чудеса.

Михал три месеца се връщаше вкъщи. Градът, откъдето тръгна, се намираше почти от другата страна на земното кълбо — град на брега на чуждо море — Владивосток. Освободи се от Владетеля на Изтока, Царя на Хаоса, но понеже всичко, което съществува извън границите на Правек е неясно и преливащо се като сън, Михал вече не мислеше за това, когато вървеше по моста.

Беше болен, изтощен и мръсен. Лицето му беше обрасло с черна четина, а в косите му пируваха стада въшки. Разпадащата се униформа на разбитата армия висеше на него като на пръчка и нямаше нито едно копче. Блестящите копчета с царския орел Михал беше разменил за хляб. Имаше температура, разтройство и мъчителното усещане, че този свят, от който беше тръгнал, вече не съществува. Надеждата му се върна, когато се спря на моста и видя Черна и Бялка, които се сливаха в неспираща сватба. Реките бяха останали, мостът беше останал и също беше останала жегата, която рушеше камъните.

От моста Михал зърна бялата воденица и червените индришета на прозорците.

Пред воденицата си играеше дете. Малко момиченце с дебели плитки. Сигурно беше на три, четири години. Около нея сериозно ситнеха бели кокошки. Женски ръце отвориха прозореца. „Ще се случи най-лошото“ — помисли си Михал. Отразеното в движещото се стъкло слънце за миг го заслепи. Михал тръгна към воденицата.

Спеше цял ден и цяла нощ, а насън броеше всички дни през последните пет години. Измореният му и помрачен ум бъркаше и се скиташе в лабиринтите на съня, затова Михал трябваше да започне своето броене отново. През това време Геновева внимателно разглеждаше твърдата от прах униформа, докосваше изпотената яка, прокарваше ръце в джобовете, които миришеха на тютюн. Галеше катарамите на раницата, но не смееше да я отвори. После униформата увисна на оградата, така че да я видят всички, които минаваха край воденицата.

Михал се събуди на другата заран по изгрев и се вгледа в спящото дете. Подробно наричаше това, което виждаше:

— Има кестеняви коси, гъсти. Има тъмни вежди, тъмна кожа на лицето, малки уши, малък нос, всички деца имат малки носове, ръце… пухкави, детски, но се виждат закръглени нокти.

После отиде до огледалото и се вгледа в себе си. Беше за себе си чужд човек.

Обиколи воденицата и галеше въртящото се голямо каменно колело. Събираше в длан брашнения прах, вкусваше от него с върха на езика. Потопи ръце във водата, прекара пръст по дъските на оградата, миришеше цветята, завъртя колелото на резачката. Тя изскърца и отряза ивица смачкана коприва.

Зад воденицата влезе във високата трева и се изпика. Когато се върна в стаята, се осмели да погледне Геновева. Не спеше. Гледаше го.

— Михале, нито един мъж не ме е докоснал.