Олга Токарчук
Правек и други времена (41)

Времето на Миша

Един ден през август руснаците казаха на Михал да събере всички хора от Правек и да ги заведе в гората. Казаха, че Правек всеки един ден може да попадне във фронтовата линия.

Направи така, както искаха. Ходеше по всички къщурки и повтаряше:

— Всеки един ден Правек може да попадне във фронтовата линия.

Както се беше засилил, стигна и до дома на Флорентинка и едва когато видя празните паници на кучетата, си спомни, че Флорентинка вече я няма.

— Какво ще стане с вас? — Михал попита Иван Мукта.

— На война сме. За нас е този фронт.

— Съпругата ми е болна. Не може да върви. Ще останем и двамата.

Иван Мукта повдигна рамене.

В каруцата седяха Миша и Папугова. Прегръщаха децата. Миша имаше подпухнали от сълзи очи.

— Татко, елате с нас. Моля те. Моля те.

— Ще наглеждаме къщата. Нищо лошо няма да се случи. Преживял съм по-лоши неща.

Оставиха една крава на Михал, а една вързаха за каруцата. Изидор изкара останалите от обора и им свали въжетата от шиите. Не искаха да вървят, затова Павел вдигна тояга от земята и ги биеше по задниците. Тогава Иван Мукта изсвири пронизително и изплашените крави се втурнаха в тръст през лехите на Сташя Папугова към нивите. Видяха ги после от каруцата, как скачаха, оглупели от неочакваната свобода. Миша плачеше през целия път.

От Пътя каруцата навлезе в гората и колелата й се нагаждаха към издълбаните следи от каруците на тези, които бяха минали оттам по-рано. Миша вървеше зад каруцата и водеше децата. Край пътя растеше много пачи крак и масловки. Всеки миг се спираше, приклякваше и изтръгваше гъбите от земята, заедно с мъха и чима.

— Трябва да оставиш крачето, парченце от крачето в земята — тревожеше се Изидор. — Иначе никога повече няма да пораснат.

— Нека не растат — каза Миша.

Нощите бяха топли, затова спяха на земята на взети от къщи одеяла. Мъжете по цели дни копаеха землянки и режеха дърва. Жените, както на село, готвеха и си даваха назаем сол за картофите.

Боски се нанесоха между два големи бора. На клоните им се сушаха пелени. До Боски се наместиха сестрите Малкови. Мъжът на по-младата отиде при АК^[1]. На по-голямата при Йендруше^[2]. Павел и Изидор построиха землянка на жените.

Без да се уговарят, хората се нанесоха така, както живееха в Правек. Дори оставиха празно място между Красни и Херубинови. В Правек там се намира къщата на Флорентинка.

Един ден в началото на септември в това горско селище дойде Клоска с дъщеря си. Виждаше се, че момиченцето е болно. Едва си влачеше краката. Беше посинена и имаше висока температура. Павел Боски, който в гората изпълняваше задълженията на лекар, се приближи до тях със своята чанта, в която имаше йод, превръзки, таблетки против разстройство и сулфамидов прах, но Клоска не му позволи да се доближи до дъщеря й. Помоли жените за гореща вода и в нея вареше билки. Миша им даде одеяло. Изглеждаше, че Клоска иска да остане с тях, така че мъжете й измайсториха къща в земята.

Вечер, когато гората замлъкваше, всички седяха край малките огнища и се вслушваха. Понякога нощта проблясваше, сякаш някъде наблизо бушуваше буря. После чуваха от гората ниско страшно ръмжене.

Имаше смелчаци, които ходеха до селото. За картофи, които зрееха в градините край къщите, за брашно или просто заради това, че не можеха да понесат живота в неизвестност. Най-често ходеше старата Серафинова, за която вече живота й не струваше нищо. Понякога с нея ходеше някоя от снахите й и точно от едната Миша чу:

— Нямаш вече къща. Остана купчина развалини.