Олга Токарчук
Правек и други времена (80)

Времето на Миша

Миша дълго не искаше да отреже дългите си бели коси. Когато пристигаха Лила и Мая, носеха със себе си специална боя и за една вечер връщаха на косите предишния цвят. Имаха око за цветовете — избираха точно такъв, какъвто трябваше.

Един ден нещо й стана изведнъж и си нареди да си отреже косите. Когато боядисаните кестеняви кичури паднаха на земята, Миша погледна в огледалото и разбра, че е стара жена.

През пролетта писа на младата чифликчийка, че няма да приема летовници.

Нито тази година, нито следващата. Павел се опита да протестира, но не го слушаше. Нощем я будеше внезапно блъскане на сърцето и пулсиране на кръвта. Подуваха й се ръцете и краката. Гледаше стъпалата си и не ги разпознаваше. „Едно време имах тънки пръсти и стройни глезени. Прасците ми се напрягаха, когато вървях на високи токчета“ — мислеше си.

През лятото, когато пристигнаха децата, всички освен Аделка, я заведоха на лекар. Имаше високо кръвно налягане. Трябваше да гълта таблетки и не й беше позволено да пие кафе.

— Какъв живот е този без кафе — промърмори Миша, като взимаше от скрина мелничката си.

— Мамо, като дете си — каза Мая и й взе мелничката от ръцете.

На следващия ден Витек купи от Певекс^[1] голяма кутия кафе без кофеин. Преструваше се, че й харесва, но когато оставаше сама, мелеше зърната на ценното истинско кафе с купони и го запарваше в чашка. С каймак, както обичаше. Сядаше в кухнята до прозореца и гледаше овощната градина. Чуваше шепота на високите треви — нямаше вече кой да ги изкоренява изпод дърветата. Виждаше от прозореца Черна, ливадите на свещеника, а зад тях Йешкотле, където хората строяха още нови къщи с бели тухли. Светът вече не беше толкова хубав, както някога.

Един ден, докато си пиеше кафето, дойдоха някакви хора при Павел. Досети се, че Павел ги е наел да строят гробница.

— Защо не ми каза за това? — попита.

— Исках да те изненадам.

В неделя отидоха да видят дълбокия изкоп. На Миша не й хареса мястото — край гроба на стария Боски и Сташя Папугова.

— Защо не при моите родители? — попита.

Павел повдигна рамене.

— Защо, защо — имитираше я. — Там е твърде тясно.

Миша си спомни как едно време с Изидор раздели съпружеските легла.

Когато вече вървяха към къщата, хвърли поглед на надписа край входа на гробището.

— „Бог вижда. Времето минава. Смъртта приижда. Вечността чака“ — прочете.

Годината, която настъпи, беше неспокойна. Павел включваше радиото в кухнята и тримата с Изидор слушаха съобщенията. Малко от това разбираха. През лятото дойдоха децата и внуците. Не всички. Антек не получи отпуска. До късно през нощта седяха в градината, пиеха вино от френско грозде и обсъждаха политиката. Миша несъзнателно гледаше портичката и чакаше Аделка.

— Тя няма да дойде — каза Лила.

През септември къщата отново опустя. По цели дни Павел обикаляше с мотора своите необработени ниви и надзираваше строежа на гробницата. Миша викаше Изидор долу, но той не искаше да слиза. Работеше упорито над листове сива хартия, на която чертаеше безкрайни таблици.

— Обещай, че ако умра първа, няма да го дадеш в старчески дом — каза на Павел.

— Обещавам.

В първия ден на есента Миша смели в мелничката порция истинско кафе, изсипа го в чашка и го заля с вряла вода. Извади от скрина курабийки. Чудесен аромат изпълни кухнята. Придърпа стол до прозореца и пи кафето на малки глътки. Тогава светът в ума на Миша избухна, а дребните му парченца се посипаха наоколо. Свлече се на пода под масата. Разлятото кафе капеше на дланта й. Миша не можеше да се движи, затова чакаше, като животно, хванато в капан, някой да дойде и да я освободи.

Закараха я в болницата в Ташов, където лекарите казаха, че е имала кръвоизлив. Всеки ден при нея идваха Павел с Изидор и момичетата. Сядаха край легло й и през цялото време й говореха, макар никой от тях да не беше сигурен, дали Миша разбира. Задаваха въпроси, а тя понякога кимваше с глава за „да“ или „не“. Лицето й хлътна, а погледът избяга навътре, стана матов. Излизаха в коридора и се опитваха да узнаят от лекаря какво ще стане с нея, но лекарят изглеждаше зает, с нещо друго. Във всеки прозорец на болницата висяха бяло-червени знамена, а персоналът носеше стачни ленти. Така заставаха до болничен прозорец и си обясняваха това нещастие. Навярно си е ударила главата и си е увредила всички тези центрове: на речта, на радостта от живота, любопитството за живота, желанието за живот. Или друго: паднала е и се е ужасила от мисълта колко крехка е, какво чудо е това, че живеем, ужасила се е от това, че е смъртна, и сега, пред очите им, умира от страх от смъртта.

Носиха й компоти и придобити за огромна сума пари портокали. Бавно свикваха с мисълта, че Миша ще умре. Ще отиде някъде другаде. Но най-много се страхуваха от това, че в треската на умирането, на това отделяне на душата от тялото или угасването на биологичната структура на мозъка, завинаги ще изчезна Миша Боска, ще изчезнат всичките й кулинарни рецепти, завинаги ще изчезнат салатите от черен дроб и репички, какаовите й сладкиши с глазура, кексове и, накрая, мислите й, думите, случките, в които участваше, обикновени като живота й, и все пак — всеки от тях беше сигурен в това — подплатени с тъмнина и тъга: че светът не е приятелски настроен към човека и единственото, което можеш да направиш, е да намериш за себе си и близките си черупка и там да чакаш до освобождението. Когато гледаха Миша, която седеше в леглото с покрити с одеяло крака и отсъстващо лице, се чудеха как изглеждат мислите й. Дали са накъсани, раздърпани, както думите й или може би, скрити в дълбочината на разума й, са запазили цялата си свежест и сила, или са се превърнали в чисти картини, пълни с цветове и дълбочина. Допускаха и това, че Миша е престанала да мисли. Това би означавало, че черупката не е била непроницаема, а хаосът и унищожението са достигнали до Миша още по време на живота й.

А пък Миша, преди да умре след месец, през цялото време виждаше лявата страна на света. Там я чакаше ангелът хранител, който винаги се появяваше в наистина важните моменти.