Олга Токарчук
Правек и други времена (64)

Времето на Рута

Рута готвеше бигос на празниците и му слагаше шепа кардамон. Слагаше кардамон, защото зърната му бяха красиви — имаха идеална форма, блестяха в черно и ухаеха. Дори името им беше хубаво. Звучеше като названието на далечна страна — Царството на Кардамона.

В бигоса кардамонът загуби черния блясък, затова пък ароматът му проникна в зелето.

Руга чакаше съпруга си с празнична вечеря на Бъдни вечер. Легна на леглото и си лакира ноктите. После издърпа изпод леглото немските вестници, които Уклея носеше вкъщи, и ги разглеждаше любопитно. Най-много й харесваха снимките от далечни страни. На тях имаше гледки на екзотични плажове, красиви почернели мъже и елегантни хубави жени. Рута разбра една дума в целия вестник: „Бразил“. Тази страна е Бразил. В Бразил течеше голяма река (сто пъти по-голяма от Черна и Бялка взети заедно) и растеше огромна гора (хиляда пъти по-голяма от Голямата Гора). В Бразил градовете тънеха във всички богатства, хората изглеждаха доволни и щастливи. Изведнъж Рута се затъжи за майка си, въпреки че беше средата на зимата.

Уклея дойде късно. Когато се спря на прага с палто, посипано със сняг, Рута веднага позна, че е пиян. Не му се понрави аромата на кардамон, нито му хареса бигоса.

— Защо никога не правиш ушички или борш? Нали е Бъдни вечер! — изкрещя. — Ти умееш само да се чукаш. Все едно с кого, с руснаци, с немци, с този дебил Изидор. Само това ти е в главата, кучко!

Приближи се до нея, като се клатушкаше, и я удари през лицето. Тя падна. Клекна до нея и се опита да проникне в нея, но мъжествеността му не искаше да го слуша.

— Мразя те — процеди през зъби тя и му се изплю в лицето.

— Много добре. Омразата е също толкова силна, колкото любовта.

Успя да се измъкне изпод пияното туловище. Заключи се в стаята. След малко във вратата се удари тенджерата с бигоса. На Рута не й пречеше кръвта, която течеше от разцепената й устна. Мереше ролки пред огледалото.

Цяла нощ ароматът на кардамон се процеждаше през пролуките в стаята й. Палтата и червилата миришеха на него. Това беше миризмата на далечни пътувания и на екзотичната Бразилия. Рута не можеше да спи. Когато премери всички рокли и съчета с тях всички обувки и шапки, издърпа два куфара изпод леглото и сложи в тях най-ценното, което имаше: две скъпи палта, яка от сребърна лисица, кутията с бижутата и вестника с Бразилия. Облече се топло, след което тихо, на пръсти, премина с куфарите през трапезарията, където на канапето хъркаше проснатият Уклея. Излезе зад Ташов и попадна на шосето за Келце. Няколко километра тежко затъваше в снега, като влачеше куфарите, докато накрая разпозна в тъмнината мястото, където трябваше да влезе в гората. Вятърът се усили и започна да сипе сняг.

Рута стигна до границата на Правек, обърна се, застана с лице на север и намери в себе си това усещане, което позволява да се минат всички граници, ограничения и порти. За миг го галеше в себе си. Виелицата се развилня докрай и Рута влезе в нея от началото докрая.