Олга Токарчук
Правек и други времена (58)

Времето на Павел

Павел лежеше по гръб и знаеше, че вече няма да заспи. Зад прозореца ставаше сиво. Болеше го глава и кошмарно му се пиеше. Беше обаче твърде уморен и прикован, за да стане сега и да отиде до кухнята. Затова си припомняше цялата вчерашна вечер, големия гуляй, няколкото първи госта, защото следващите не си ги спомняше, дебелашките шеги на Уклея, някакви танци, някакви недоволни женски физиономии, някакви претенции.

А после си помисли, че е навършил четиридесет години и ето, че затвори първата част на живота си. Добра се до върха, а сега, като лежи по гръб с ужасен махмурлук, гледа в отминаващото време. Започна да си припомня още други дни и вечери. Гледаше ги като филм, който се пуска от края към началото — гротесков, смешен и безсмислен, като живота му. Виждаше всички картини с подробности, но му изглеждаха маловажни и без значение. Видя по този начин цялото свое минало. И не намери в него нищо, с което да се гордее, което да го зарадва, което да събуди някакво добро чувство. В този чудат разказ нямаше нищо сигурно, стабилно, за което да може да се хване. Имаше само дърпане, несбъднати мечти, неудовлетворени желания. „Нищо не можах да направя“ — помисли си. Прииска му се да заплаче и се опита, но като че ли забрави, че не беше плакал от дете. Преглътна гъста горчива слюнка и искаше да извлече детско ридание от гърлото и белите дробове. Нищо не излезе от това, затова се хвърли с мислите си в бъдещето и насила си помисли за това, което ще се случи, което още предстои да направи: курс и сигурно повишение, децата в средни училища, разширение на къщата и стаи под наем, даже не стаи, а пансион, малък дом за отдих за летовници от Келце и Краков. За миг се оживи отвътре и забрави за болката в главата, за сухия като стърготина език, за сподавения плач. Но тази страшна тъга се върна. Помисли си, че неговото бъдеще е същото като миналото му — в него се случват различни неща, които нищо не означават, не водят до никъде. Тази мисъл събуди в него безпокойство, защото зад всичко това, зад курса и повишението, зад пансиона и разширението на къщата, зад всички идеи, зад всяко действие беше смъртта. И Павел Боски си даде сметка, че в тази безсънна нощ на махмурлук гледа безпомощно на раждането на смъртта си. Че току-що е отбил часа на пладнето на живота и сега бавно, коварно и незабележимо настъпва здрача.

Почувства се като изоставено дете, като грудка пръст, хвърлена отстрани на пътя. Лежеше по гръб в неравното и необятно настояще и чувстваше, че е всяка секунда се разпада в нищото заедно с него.