Олга Токарчук
Правек и други времена (20)

Времето на Удавника Плюшч

Удавникът — това е душата на селянин, наречен Плюшч. Плюшч се удавил в езерото един ден през август, когато изпитата водка твърде много му разредила кръвта. Връщал се с каруца от Вола и изведнъж изплашените от лунните сенки коне обърнали каруцата. Селянинът паднал в плитката вода, а конете си отишли засрамени. Водата край брега на езерото била топла, нагрята от августовските жеги и на Плюшч му било приятно да лежи в нея. Не забелязал, че умира. Когато тази топла вода се врязала в белите дробове на пияния Плюшч, изстенал, но не изтрезнял.

Затворена в пияното тяло, зашеметената душа, душа неизповядана, без карта за пътя нататък до Бога, останала като куче при изстиващото в камъша тяло.

Такава душа е сляпа и безпомощна. Упорито се връща в тялото, защото не знае друг начин на съществуване. Обаче тъгува за страната, откъдето произлиза, в която винаги е била, и откъдето е избутана в света на материята. Помни го и споменава, ридае и тъгува, но не знае как да се върне там. Обхващат я вълни на отчаяние. Тогава изоставя гниещото вече тяло и със собствени сили търси пътя. Скита се из кръстопътищата, друмовете, опитва се да хване случаен превоз по шосетата. Приема различни форми. Влиза в предмети и животни, понякога дори в хора, едва в съзнание, но никъде не я свърта. В света на материята е изгнаник, не я иска и светът на духа. За да се влезе в света на духа, е нужна карта.

След тези безнадеждни скитания душата се връща в тялото или до мястото, където е изоставила тялото. Но студеното мъртво тяло за нея е това, което е за човек бушуващ пожар в къщата му. Душата се опитва да помръдне мъртвото сърце, мъртвия неподвижен клепач, но не й стига сила или детерминация. Мъртвото тяло по силата на божия ред казва: не. Така човешкото тяло се превръща в омразен дом. А мястото на смъртта на тялото — омразен затвор за душата. Душата на удавника шумоли в тръстиката, имитира сенките, а понякога взима назаем от мъглата някаква форма, благодарение на която копнее да се свърже с хората. Не разбира защо хората я избягват, защо предизвиква у тях страх.

И така душата на Плюшч си мислеше в своето объркване, че все още е Плюшч.

С времето в душата на Плюшч се породи някакво разочарование и отвращение към всичко човешко. В нея се преплитаха някакви остатъци от старите човешки или дори животински мисли, някакви спомени и картини. Вярваше, че ще разиграе още веднъж момента на катастрофата, момента на смъртта на Плюшч или на някой друг и това ще й помогне да се освободи. Затова така силно желаеше отново да изплаши някои коне, да обърне някоя каруца и да удави някой човек. Така от душата на Плюшч се роди Удавникът.

Удавникът си избра за леговище горското езеро с вал и мостче, а също така цялата гора, наречена Воденица, и ливадите от Паперня чак до Видимач, където падаше особено гъста мъгла. Бродеше по своите имения безсмислен и пуст. Само понякога, когато срещаше човек или животно, го оживяваше чувство на гняв. Неговото съществуване тогава имаше смисъл. На всяка цена се стараеше да причини на срещнатото същество някаква злина, малка или голяма, но злина.

Удавникът се запознаваше отново със своите възможности. Отначало мислеше, че е слаб и беззащитен, че е нещо от рода на вихър от въздух, лека мъгла, локва води. После откри, че може да се придвижва със самата мисъл по-бързо, от който и да е би могъл да предположи. За което и място да си помислеше, веднага можеше да се появи там. За едно мигване. Откри също, че мъглата го слуша, че може да се разпорежда с нея, както поиска. Може да вземе от нея сила или форма, може да движи целите й облаци, да закрива с тях слънцето, да замъглява хоризонта, да удължава нощта. Удавникът узна, че е Владетелят на Мъглата, и от този момент започна така да мисли за себе си — Владетелят на Мъглата.

Владетелят на Мъглата се чувстваше най-добре под вода. Цели години лежеше под повърхността й в легло от тиня и гниещи листа. Гледаше изпод водата променящите се годишни времена, скитанията на слънцето и луната. Изпод водата виждаше дъжда, падащите през есента листа, танците на летните водни кончета, къпещите се хора, оранжевите крачета на дивите патици. Понякога нещо го будеше от този сън-не-сън, понякога не. Не се замисляше за това. Съществуваше.