Олга Токарчук
Правек и други времена (52)

Времето на мицела

Мицелът расте под цялата гора, а може би под целия Правек. Твори в земята, под мек килим, под трева и камъни, плетене на тънки нишчици, връзчици и кълбенца, с които омотава всичко. Нишките на мицела имат могъща сила и се хващат във всяка грудка земя, оплитат корените на дърветата и придържат големите скали във вечното им бавно движение напред. Мицелът прилича на плесен — бяла, деликатна, студена — лунна подземна коронка, хлъзгави пъпни върви на света. Обрасва по ливадите и скита под пътищата на хората, катери се по стените на къщите им, а понякога, в приливи на сила, незабелязано атакува телата им.

Мицелът не е нито растение, нито животно. Не е в състояние да черпи сили от слънцето, защото природата му е чужда на слънцето. Не го влече към топлото и живото, защото природата му не е нито топла, нито жива. Мицелът живее, благодарение на това, че изсмуква остатъците от соковете на това, което умира, което се разлага и попива в земята. Мицелът е живот на смъртта, живот на разлагането, живот на това, което е умряло.

През цялата година мицелът ражда своите студени и влажни деца, но тези, които се появяват на бял свят през лятото и есента, са най-красиви. Край хорските пътища растат челядинки на тънки крачета, в тревата се белеят почти съвършени пърхутки и рогатки, а масловките и серните гъби си взимат съборените дървета. Гората е пълна с жълт пачи крак, маслинени гълъбки и чортови манатарки.

Мицелът не дели и не различава децата си, всички дарява със сила за ръст и мощ за сеене на спори. На едни дава миризма, на други способност да се крият от очите на хората, а още други имат форми, които спират дъха.

Дълбоко под земята, в самата среда на Воденицата, пулсира голямо бяло сплетено кълбо от нишки, което е сърцето на мицела. Оттук мицелът се разпростира във всички посоки на света. Гората тук е тъмна и влажна. Избуяли къпини оковават дънерите на дърветата. Навсякъде е обрасъл буен мъх. Хората инстинктивно избягват Воденицата, въпреки че не знаят, че тук долу живее сърцето на мицела.

От всички хора само Рута знае за това. Досети се, заради най-хубавите мухоморки, които растат тук всяка година. Мухоморките са пазителите на мицела. Рута ляга на земята между тях и гледа отдолу снежнобелите им фусти, подобни на пънчета.

Рута веднъж чу живота на мицела. Това беше подземен шепот, който звучеше като глуха въздишка, а после се чуваше нежно трополене на грудките земя, когато между тях се провираше нишка. Рута чу биенето на сърцето на мицела, което се случва веднъж на осемдесет човешки години.

От този момент идва на това влажно място при Воденицата и винаги си ляга на мокрия мъх. Когато лежи по-дълго, започва да чувства мицела още по-различно — понеже мицелът забавя времето. Рута изпада в сън-не-сън и вижда всичко по съвсем различен начин. Вижда отделните подухвания на вятъра, пълния със забавена грация полет на насекомите, плавните движения на мравките, частиците светлина, които седят на повърхността на листата. Всички високи звуци — трелите на птиците, писъците на животните — се променят в бучене и дуднене и се спускат досами земята като мъгла. На Рута й се струва, че лежи така с часове, въпреки че е минал едва миг. Така мицелът владее времето.