Олга Токарчук
Правек и други времена (66)

Времето на Лила и Мая

Момиченцата се родиха през годината, в която Михал умря от сърце в болницата в Ташов, а Аделка започна средното училище. Сърдеше им се, че са се родили. Не можеше, така както искаше, да седи до насита над книгите. Майка й я викаше с разтърсващ глас от кухнята и я молеше да й помогне.

Това бяха лоши години, като саката с изтъркани шевове от преди войната, които сега се носеха вместо плащове, бедни като килера, където вечно стоят само тенджера с мас и бурканчета мед.

Аделка си спомняше нощта, когато майка й роди близначките, и плачеше. Дядо й, тогава вече болен, седеше край леглото й.

— Почти на четиридесет съм. Как ще отгледам двете момиченца?

— Така както и другите деца — каза той.

Но цялата тежест по отглеждането на този двоен проблем падна върху Аделка. Майка й имаше много други занимания — готвене, пране, чистене на двора. Баща й се появяваше едва вечер. Говореха си със злоба, сякаш не можеха да понасят вида си, сякаш изведнъж се намразиха. Той слизаше веднага в мазето, където нелегално щавеше кожи; благодарение на това живееха. Затова Аделка след като се върнеше от училище, трябваше да вземе количката и да отиде с момиченцата на разходка. После двете с майка й ги хранеха, преповиваха, а вечер помагаше на майка си да ги къпе. Едва когато се увереше, че спят, можеше най-накрая да седне над уроците. Затова когато се разболяха от скарлатина, си помисли, че най-добре ще бъде за всички, когато умрат.

Лежаха в двойното си легълце в безсъзнание от температурата; еднакво, двойно детско страдание. Дойде лекар и нареди да ги завиват в мокри одеяла, за да им спадне температурата. После си събра нещата в чантата и си отиде. При портичката каза на Павел, че на черния пазар може да намери антибиотик. Тази дума прозвуча магически, като живата вода от приказките, затова Павел се качи на мотора. В Ташов узна, че е умрял Сталин.

Затъваше в топящия се сняг до къщата на Уклея, но там не завари никого. Затова отиде на площада, в комитета, да търси Видина. Секретарката беше с подпухнали от плач очи и му каза, че секретарят не приема. Не искаше да го пусне нататък. Така Павел излезе навън и се огледа безпомощно из градчето. „Който и да е умрял и който и да умре, Ташов е пълен със смърт“ — помисли си. Дойде му на ум, просто да си пийне водка. Веднага, моментално. Краката му сами го занесоха до ресторант „Зачише“ и веднага отиде на бюфета, зад който с талия на оса и огромни гърди се перчеше Башя. В гъстите си коси беше вплела късче дантела.

Павел желаеше да влезе зад бюфета, за да се сгуши в ухаещото й деколте. Наля му сто грама.

— Чу ли какво е станало? — попита.

Изпи водката на един дъх, а Башя му поднесе чинийка с херинга в сметана.

— Трябва ми антибиотик. Пеницилин. Знаеш ли какво е това?

— Кой е болен?

— Дъщерите ми.

Башя излезе иззад бюфета и наметна палто на раменете. Водеше го по улички надолу, към реката, между малки къщички, които бяха останали от евреите. Силните й крака в найлонови чорапогащи прескачаха размекнатите купчини конски лайна. Пред една от тези къщички се спря и му каза да почака. Върна се след малко и назова сумата. Беше главозамайваща. Павел й даде пачка банкноти. След малко държеше в ръце малка картонена кутийка; от надписа отгоре разбра единствено думите: made in the United States.

— Кога ще наминеш при мен? — попита, когато се качваше на мотора.

— Не сега — каза и я целуна по устата.

Вечерта на момиченцата им спадна температурата, а на следващия ден оздравяха. Миша измоли от Богородица от Йешкотле, Царицата на Антибиотиците, това внезапно оздравяване. През нощта, когато провери, че челата им са хладни, се вмъкна под юргана на Павел и го прегърна с цялото си тяло.