Олга Токарчук
Правек и други времена (49)

Времето на чифликчията Попелски

През четиридесет и шеста година чифликчията Попелски все още живееше в чифлика, макар да се знаеше, че това няма да продължи дълго. Съпругата му закара децата в Краков и сега правеше курсове дотам и обратно, като подготвяше пренасянето.

Изглеждаше, че на чифликчията му е все едно това, което става около него. Играеше. Седеше в библиотеката по цели дни и нощи. Спеше на кушетката. Не се преобличаше, не се бръснеше. Когато съпругата му заминаваше при децата, не ядеше. Понякога три, четири дни. Не отваряше прозорците, не се обаждаше, не излизаше на разходка, дори не слизаше долу. Веднъж или два пъти пристигнаха при него от околията за национализацията. Имаха чанта, пълна със заповеди и печати. Удряха по вратата и дърпаха звънеца. Тогава отиде до прозореца, погледна ги отгоре и потри ръце.

— Всичко съвпада — каза с хриплив, отвикнал да говори глас. — Преминавам на следващото квадратче.

Понякога чифликчията Попелски се нуждаеше от своите книги.

Играта изискваше от него различна информация, но това не му създаваше проблеми — всичко можеше да намери в собствената си библиотека. Понеже в Играта важна роля играеха сънищата, чифликчията Попелски се научи да сънува по поръчка. Освен това, бавно придобиваше контрол над сънищата, правеше в тях, каквото си искаше, съвсем по различен начин, отколкото в живота. Съзнателно сънуваше на дадената тема и веднага, също така съзнателно, се будеше от другата страна, сякаш е минал пред дупка в ограда. Нуждаеше се от един миг да се осъзнае, а после започваше да действа.

Играта му даваше всичко, от което се нуждаеше, а дори и повече. За какво му беше да излиза от библиотеката?

По същото време чиновниците от околията му взимаха горите, просеките, орните земи, рибарниците и ливадите. Изпратиха писмо, в което го информираха, че като гражданин на младата социалистическа държава, вече не му принадлежат тухларната, дъскорезницата, казаните и воденицата. Накрая също и чифликът. Бяха учтиви, дори му определиха срок за предаване на имота. Съпругата му отначало плачеше, после се молеше, накрая започна да събира нещата. Приличаше на свещ, толкова беше слаба и восъчнобледа. Побелялата изведнъж коса светеше в полумрака на чифлика със студена и също бледа светлина.

Чифликчийката Попелска нямаше претенции към съпруга си, за това, че беше полудял. Тревожеше се, че ще се наложи сама да решава какво може да се вземе, а какво да се остави. Когато обаче първата кола замина, чифликчията Попелски, блед и обрасъл, слезе долу с два куфара в ръце. Не искаше да покаже какво има в тях.

Чифликчийката изтича горе и за момент със съсредоточен поглед огледа библиотеката. Остана с впечатление, че нищо не липсва, нямаше нито едно празно място на лавиците, не беше преместена нито една картина, дреболия, нищо. Извика работниците, а те хвърляха книгите в картонените кутии както им падне. После, за да става по-бързо, ги сваляха от лавиците по цели редове. Книгите разперваха нелетателните си крила и безсилно падаха на купчина. Когато свършиха кутиите, работниците ги оставиха, взеха пълните кутии и тръгнаха. Едва после се оказа, че са взели всичко от А до Л.

По това време чифликчията Попелски стоеше при колата и с удоволствие дишаше свежия въздух, който го зашеметяваше след месеците престой на затворено. Искаше му се да се смее, радва, танцува — кислородът препускаше в гъстата му ленива кръв и надуваше засъхналите артерии.

— Всичко е точно така, както трябва да бъде — каза на съпругата си в колата, когато пътуваха по Пътя към шосето за Келце. — Всичко, което се случва, се случва добре. А после добави още нещо такова, че и шофьорът, и работниците, и чифликчийката, се погледнаха красноречиво.

— Осмица трефа е разстреляна.