Олга Токарчук
Правек и други времена (17)

Времето на Михал

Миша беше винаги сладка — от момента, когато за първи път я видя да си играе в пясъка пред къщи. Обикна я веднага. Пасваше точно в опустошеното малко място в душата му. Подари й мелничката, която донесе от изток като военен трофей. Заедно с мелничката се остави в ръцете на малкото момиченце, за да може да започне всичко отново.

Гледаше я как расте, как й падаха първите зъби, а на тяхно място се появяваха нови — бели, твърде големи за малкото личице. С удоволствие за сетивата наблюдаваше вечерното разплитане на плитките и бавните сънливи движения на четката за коса. Косите на Миша първо бяха кестеняви, а после тъмнокафяви и винаги имаха червен блясък, като кръв, като огън. Михал не позволяваше да ги подстригват, дори когато слепени от пот се залепваха за възглавницата по време на болест. Точно тогава докторът от Йешкотле каза, че Миша може и да не я преживее. Михал припадна. Смъкна се от стола и падна на земята. Беше ясно какво казва тялото на Михал с този припадък — ако умре Миша и той ще умре. Точно така, буквално, без никакво съмнение.

Михал не знаеше как да изрази това, което чувстваше. Струваше му се, че този, който обича, непрестанно дава. Така я даряваше с изненади, търсеше за нея блестящи камъни в реката, дялкаше върбови свирки, правеше й празни яйчени черупки, сгъваше птици от хартия, купуваше играчки в Келце — правеше всичко това, което можеше да се хареса на малкото момиченце. Но преди всичко за него бяха важни големите неща, тези, които са трайни и при това красиви, с които общува повече времето, отколкото човекът. Тези неща трябваше да задържат любовта му завинаги във времето. И завинаги да задържат Миша във времето. Благодарение на тях любовта им би станала вечна.

Ако Михал беше могъщ владетел, щеше да построи за Миша голям замък на върха на хълма, красив и неразрушим. Но Михал беше само обикновен воденичар, затова купуваше на Миша дрехи, играчки и правеше хартиени птици.

Имаше най-много рокли измежду всички деца в околността. Изглеждаше толкова красива, колкото госпожичките от чифлика. Имаше истински кукли, купувани в Келце, кукли, които мигаха с очи, а обръщани по гръб, издаваха писък, който трябваше да напомня плача на дете. Имаше за тях дървена количка, дори две колички — едната беше със свалящо се покривало. Имаше едноетажни кукленска къщичка и няколко плюшени мечета. Където и да отидеше Михал, винаги мислеше за Миша, винаги тъгуваше по нея. Никога не й повишаваше тон.

— Да я беше плеснал веднъж по задника — казваше Геновева със съжаление.

Самата мисъл, че би могъл да удари това дребно доверчиво телце, докарваше Михал до слабост, същата, която преди беше свършила с припадък. Затова Миша често бягаше при баща си от ядосаната си майка. Криеше се като животинче в неговото избелено от брашно сако. Оставаше неподвижен, отново и отново удивен от нейното ненакърнимо от нищо доверие.

Когато започна да ходи на училище, всеки ден правени кратка почивка във воденицата, за да излезе на моста и да гледа как се връща. Малкият й образ се показваше при тополите — тези гледка възвръщаше всичко това, което Михал беше загубил при сутрешното излизане на Миша. После разглеждаше тетрадките й, помагаше й с уроците. Учеше я на руски и немски. Водеше малката ръчичка през всичките букви на азбуката. Подостряше моливите.

После нещо започна да се променя. През двадесет и девета година на бял свят вече се появи Изидор, промени се ритъмът на живот. Михал видя веднъж двете, Миша и Геновева, как простираха пране на въжетата. И двете с подобен ръст, с бели кърпи на главите, а на въжетата бельо — ризки, сутиенчета, фусти, едните малко по-големи от другите, женски. За момент се замисли чии са тези по-малките, и когато разбра се обърка като младо момче. До този момент миниатюрността на дрешките на Миша будеше в него нежност. Сега, когато гледаше тези въжета с пране, го обхвана яд, че времето препуска така бързо. Би предпочел да не вижда това бельо.

По същото това време, може би малко по-късно, една вечер преди да заспи Геновева със сънен глас му каза, че Миша вече има цикъл. После заспа сгушена до него и въздишаше на сън като стара жена. Михал не можеше да заспи. Лежеше и гледаше пред себе си в тъмнината. Когато най-накрая заспа, имаше отвлечен и странен сън.

Сънуваше, че върви по междата, а от двете страни растеше жито или може би висока жълта трева. Видя, че по нея върви Клоска. Имаше сърп и с този сърп режеше класовете трева.

— Виж — каза му. — Те кървят.

Той се наведе и наистина видя на отсечените стъбла събиращи се капки кръв. Струваше му се, че това е неестествено и страшно. Започна да се страхува. Искаше да си отиде оттам, а когато се обърна, забеляза в тревата Миша. Беше облечена със своята ученическа униформа, лежеше със затворени очи. Той знаеше, че е умряла от тиф.

— Жива е — каза Клоска. — Но винаги е така, че първо се умира.

Наведе се над Миша и й каза нещо на ухото. Миша се събуди.

— Ела, ще си ходим вкъщи. — Михал взе дъщеря си за ръка и се опита да я дръпне след себе си.

Но Миша беше друга, сякаш още не беше в съзнание, не го гледаше.

— Не, татко, имам толкова неща за вършене. Няма да дойда.

Тогава Клоска посочи с пръст устните й.

— Виж, тя не си мърда устните, когато говори.

Михал разбра в този сън, че някакъв вид смърт е докоснала Миша, непълна смърт, но също толкова ужасяваща като истинската.