Олга Токарчук
Правек и други времена (11)

Времето на мелничката на Миша

Хората си мислят, че живеят по-напрегнато от животните, от растенията, а най-вече — от предметите. Животните предусещат, че живеят по-напрегнато от растенията и предметите. Растенията сънуват, че живеят по-напрегнато от предметите. А предметите просъществуват и това съществуване е повече живот, от каквото и да е друго.

Мелничката на Миша се появи благодарение на нечии ръце, които свързаха дърво, порцелан и месинг в един предмет. Дървото, порцеланът и месингът материализираха идеята за мелене. Мелене на зърна кафе, за да бъдат после заляти с гореща вода. Няма никого, за когото може да се каже, че е измислил мелничката, творението е само напомняне за себе си за това, което съществува извън времето, тоест винаги. Човекът не е в състояние да твори нещо от нищото, това е божие умение.

Мелничката има корем от бял порцелан, а в корема отвор, в който дървено чекмедженце събира плодовете на труда. Коремът е покрит с месингова шапка с ръчица с парченце дърво на края. Шапката има затворена дупчица в нея се сипват шумолящите зрънца кафе.

Мелничката е направена в някаква работилница, а после е попаднала в нечий дом, където всеки ден преди обед е мелила кафе. Държали са я ръце, топли и живи. Притискали са я до нечии гърди, където под басма или фланела е биело човешко сърце. После войната я е пренесла със своя порив от безопасната лавица в кухнята в кутия с други предмети в сакове и чували, във вагони на влакове, с които хората панически са бягали от насилствената смърт. Мелничката, като всеки предмет, поема в себе си цялото объркване на света: образите на обстрелваните влакове, ленивите поточета кръв, изоставените къщи, с чиито прозорци всяка година си играе различен вятър. Поглъщаше в себе си топлината на изстиващите човешки тела и отчаянието от изоставянето на нещо познато. Докосваха я ръце и всички те я галеха с неизброимо количество емоции и мисли. Мелничката ги приемаше, такава способност има всяка материя — да задържа това, което е мимолетно и отминаващо.

Далече на изток я намери Михал и като военна плячка я скри във войнишката раница. Вечер, когато спираха, помирисваше чекмедженцето й — миришеше на сигурност, на кафе, на къща.

Миша излизаше с мелничката на пейката пред къщата и въртеше ръчката. Тогава мелничката вървеше лесно, като че ли си играеше с нея. Миша се вглеждаше в света от пейката, а мелничката се въртеше и мелеше празното пространство. Но веднъж Геновева сипа в нея шепа черни зрънца и нареди да ги смели. Тогава ръчката не се въртеше вече толкова лесно. Мелничката се задъха и бавно, систематично започна да работи и скрибуца. Свърши се забавлението. В работата на мелничката имаше толкова сериозност, че никой сега не би си позволил да я спре. Цялата се превръщаше в мелене. А после до мелничката, Миша и целия свят се присъедини аромат на свежо смляно кафе.

Ако се вгледаме в предметите внимателно, със затворени очи, но не се оставяме да бъдем подведени от външния вид, който предметите разпростират около себе си, ако си позволим да бъдем недоверчиви, може поне за малко да видим истинския им облик.

Предметите са битиета, потопени в друга реалност, където няма време, нито движение. Вижда се само тяхната повърхност. Останалата част, потопена някъде другаде, определя значението и смисъла на всеки материален предмет. Например мелничката за кафе.

Мелничката е такова парче материя, в което е вдъхната идеята за мелене.

Мелничките мелят и затова съществуват. Но никой не знае какво като цяло означава мелничка. Никой не знае какво всичко означава като цяло. Може би мелничката е частица от някакъв тотален фундаментален закон за промяна, закон, без който този свят не би могъл да се обходи или би бил съвсем друг. Може би мелничките за кафе са ос на реалността, около която всичко това се върти и развива, може би за света са по-важни от хората. А дори може би тази единствена мелничка на Миша е опора на това, което се нарича Правек.