Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (33)

III

Стигайки до средата на стълбите, Кер рязко спря с широко отворени очи. Очакваше да влезе в схватка с банда убийци, а видя Инглиш, който държеше в обятията си едно момиче. Дъхът му секна.

Инглиш не обърна внимание на слисването на Кер. Той притискаше Лоиз към себе си и благодареше на небето, че я е намерил жива.

— Ранена ли сте? — запита загрижено той.

— Не… добре съм. Мислех си, че Шерман се връща. О, колко съм щастлива, че Ви виждам — каза Лоиз объркано и се отдръпна от него. — Извинявам се, че така се хвърлих в ръцете Ви, но толкова ме беше страх.

— Но, моя малка, скъпа… — започна Инглиш.

Спря, защото разбра, че моментът не е подходящ за обяснения.

— Има ли някой на борда? — запита той.

Лоиз потръпна:

— Пен. Той е там — посочи тя една друга каюта. — Не посмях да се върна. Аз го убих.

— Убили сте го? Какво се е случило?

— Искаше да ме изнасили. Успях да се отскубна и го ударих с една бутилка по главата. Мисля… че го убих.

Инглиш забеляза, че тя едва сдържаше сълзите си и я прегърна през рамото.

— Не се тревожете. Ще Ви отведа оттук.

Той се обърна към Кер:

— Я огледайте какво е положението там.

Кер влезе в кабината и след минута се върна с искрящо от задоволство лице:

— Страхотно сте го халосали, госпожице — каза той с възхищение — но не е мъртъв. Вероятно му е счупен черепът, но ще се оправи.

Лоиз се притисна към Инглиш:

— Страх ме беше, че е мъртъв, но беше толкова отвратителен…

— Елате — каза Инглиш. — Ще Ви заведа у Вас.

— Не, чакайте — хвана го тя за ръката. — Много е важно, Ник. В тази каюта има нещо, което трябва да вземем със себе си.

— Добре. Ей сега.

След това се обърна към Кер.

— Ще можете ли да завлечете този тип до лодката? Много ми е необходим.

— Разбира се — отговори Кер. — Оставете на мен.

Инглиш последва Лоиз в съседната каюта.

— Ето какво намерих, Ник — показа един квадратен, кожен куфар тя. — Това е магнетофон. Вероятно Пен е имал намерение да шантажира Шерман. На ролките са записани различни разговори между Пен и Шерман и един от разговорите Ви оправдава напълно. Шерман ми говореше и Пен вероятно е пуснал магнетофона. Слушайте!

Тя отвори куфара и завъртя ключа. Ролките със записа се завъртяха и гласът на Шерман проехтя в каютата:

„Любопитно, убийството прилича на снежна топка. Нямаше да съм в това положение, ако онзи мерзавец не се беше опитал да ме изпързаля. Не трябваше да го карам да работи за мен. Преди да го наема, организацията ми беше стабилна. А сега трябва да внимавам, за да не се разпадне. Тя ми носи двеста и петдесет хиляди долара годишно и няма да се откажа от тях без борба. Убих Рой Инглиш в изблик на гняв. Много по-просто щеше да е да го изхвърля…“

Един до друг те слушаха металическия и безизразен глас на Шерман и когато той каза „… погрижих се да бъде известен за връзката на любовницата му с Хари Винс. Тъй като не бях сигурен, че ще ги убие, наложи се да го направя аз…“, Инглиш прегърна Лоиз през раменете и я притисна към себе си.

— Това е! Този път съм спасен!

— Да си тръгваме, Ник — каза Лоиз, като изключи магнетофона — Бих искала да видя какви физиономии ще направят ченгетата, като им занесем това.

Изведнъж Инглиш погледна зад нея.

— Не си спомням да съм затварял тази врата — каза той и натисна дръжката.

Той натисна, разтърси вратата и отстъпи назад.

— Интересно! Заключена е!

— О, Ник! — каза панически Лоиз. — Мислиш ли, че се е върнал?

— Не! — отговори Инглиш и насили дръжката. — Хей, Кер!

Отворете вратата! Затворени сме!

— Ник! Сложете ръка на стената. Струва ми се, че моторът работи.

Инглиш усети лека вибрация по стената.

— Права сте. Вероятно Кер е решил да закара кораба на сушата.

— Това не е Кер… Това е Шерман! Сигурна съм.

Инглиш се спусна към прозорчето и погледна навън. Успя да забележи лодката, която се отдалечаваше в мрака.

— Прерязал е въжето, с което беше вързана лодката — обърна се той към Лоиз. — Права сте. Шерман е на борда.

След това отново отиде и разтърси вратата.

Вибрациите ставаха по-силни, като че ли яхтата набираше скорост. На свой ред Лоиз погледна през прозореца и забеляза пенещата се около борда вода.

— Отива в открито море. Какво ще правим, Ник?

Инглиш изучаваше вратата.

— Тази проклета врата се отваря отвън. Никога няма да успеем да разбием ключалката. Въпреки всичко трябва да излезем оттук. Лоиз. Ех, ако бях въоръжен…

— Масата! Можем да я използваме като таран.

— Това е идея. Да опитаме. Ще я хванем от двете страни.

Откачиха масата и я занесоха до вратата.

— Едно, две, три!

След два удара с масата една от дъските на вратата поддаде.

— Още веднъж, Лоиз! Мисля, че ще успеем.

Единият ъгъл на масата изкърти част от дъската.

— Отлично! — зарадва се Инглиш.

Той доизкърти дъската с ритник, провря ръката си и отключи. Вратата се отвори.

— Слушайте, Лоиз, Вие ще останете тук или по-добре затворете се в другата каюта. Вземете и магнетофона. Пазете го като очите си. Аз отивам на разузнаване.

— Не, моля Ви, Ник, не ме изоставяйте! Ами ако Ви се случи нещо…

— Ще внимавам. Чакайте ме в другата каюта.

Той взе магнетофона и избута Лоиз в коридора.

— Не се тревожете за мен.

Преди да успее да протестира отново, той й мушна куфара в ръцете и се насочи към стълбата.

Лоиз го проследи със загрижен поглед и бледо лице.

Наострил слух, Инглиш се заизкачва по стълбите, но единственото, което чуваше, беше шумът на мотора и ударите на вълните по корпуса на кораба.

Като стигна горе, той замръзна на мястото си и огледа палубата. Беше пуста, мостикът — също. Вероятно Шерман беше блокирал кормилото и се спотайваше някъде.

Изведнъж забеляза някакво движение в сянката пред себе си и бързо се наведе.

Чу се гласът на Шерман.

— Добър вечер, Инглиш. Предупреждавам Ви, че съм въоръжен.

Инглиш погледна по посока на гласа. Шерман беше твърде далеч, за да може да се нахвърли отгоре му. Слезе едно стъпало надолу и зачака.

— Знаех, че рано или късно ще дойдете и ще се хванете в капанчето ми. Лоиз не вярваше, че ще й се притечете на помощ, но аз й казах, че имате манталитета на герой от някоя мелодрама.

— Къде мислите, че ще отидете? — попита Инглиш. — Всички брегови патрули Ви търсят.

— Това вече е глупава лъжа — отговори му Шерман. — Може би след няколко часа, когато Кер се свести от удара, който му нанесох, ще започнат да ни преследват, но вече ще бъде много късно.

— Така ли си мислите? Да не мислите, че можете да им избягате с тази яхта?

Шерман се разсмя:

— Разбира се, че не, но когато започнат да ни търсят, този кораб ще бъде вече на дъното.

Шерман излезе от сянката. В ръката си държеше пистолет.

— Там отиваме ние, Инглиш. Вие, момичето и аз: на дъното на морето.

— Наистина ли? Предполагам, че Вие не държите особено ни това пътуване.

— Този път искам всичко да свърши. Уморих се да убивам. Не трябваше да убивам Глория. Портиерът ме видя, като излизах от сградата. Разбира се, можех и него да убия, но това клане не може да продължава вечно. Омръзна ми. Вече не мога да спра. Реших да свърша със себе си, а също и с Вас.

— И как смятате да постъпите? — полюбопитствува Инглиш.

Знаеше, че е безсмислено да се опитва да нападне Шерман. Разстоянието беше твърде голямо. Преди да успее да го достигне, щеше да бъде убит.

— Запалих яхтата — отговори Шерман. — След малко тук ще има един голям хубав пламък. Можете да изберете дали да изгорите живи или да се удавите. В момента сме на около дванадесет мили от брега и продължаваме навътре. Лично аз предпочитам удавянето.

Инглиш вече беше разбрал каквото искаше. Върна се в коридора. Лоиз беше пред стълбата и беше чула разговора. Лицето й беше бледо, но погледът — спокоен.

— Напълно е откачил — каза Инглиш. — Твърди, че е запалил кораба. Може и да лъже, но ако е истина, ще трябва да се спасяваме с плуване. Можете ли да плувате, Лоиз?

Тя се усмихна:

— Да. Не се безпокойте за мен.

— Тъкмо за Вас се тревожа. Знам, че не е нито мястото, нито времето, малка моя, но предпочитам още сега да Ви кажа, че Ви обичам. И струва ми се, от години. Забелязах го обаче чак когато възникна възможността да Ви загубя. Съжалявам, Лоиз, но е точно така. Сега, когато Ви казах всичко, да се опитаме да намерим спасителни пояси. Някъде трябва да има.

Тя го погледна за миг и влезе в каютата. След няколко минути намериха три спасителни пояса и две непромокаеми наметала.

— Ще увием магнетофона в наметалата и ще го привържем към единия от поясите — каза Инглиш. — Не искам да го загубя, освен ако нямам никакъв друг избор.

— Ник, гори! — възкликна изведнъж Лоиз, докато разстилаше наметалата на пода. — Усещате ли миризмата?

Инглиш излезе в коридора. Димът проникваше между фугите на паркета и когато се наведе да го пипне, Инглиш усети, че пари. Върна се и помогна на Лоиз да превърже магнетофона към спасителния пояс.

— Не можем да напуснем кораба, без да излезем отново на палубата — отбеляза Инглиш, докато помагаше на Лоиз да си нагласи пояса, — а той пази на изхода на стълбата. Почакайте тук. Ще отида да видя.

— Бъдете предпазлив, Ник!

Той й повдигна брадичката, за да я целуне:

— Не се тревожи! Все пак трябва да излезем по някакъв начин оттук.

Кълбо дим връхлетя в каютата и те се закашляха. Инглиш излезе в коридора и забеляза, че там се стелеше дим и горещината беше нетърпима.

— Елате, Лоиз! Не можете да останете тук!

Двамата се затичаха към стълбата.

От палубата проникваше червена светлина и горещината беше така силна, че Инглиш беше принуден да предпази лицето си с ръка, за да може да види нещо.

Не забеляза нищо, но чу свистенето на пламъците, които унищожиха палубата и довършваха мостика.

Той се изкачи предпазливо на палубата. Никаква следа от Шерман!

— Лоиз! — прошепна предпазливо той.

Тя дойде при него и му направи знак да се наведе.

— Не го виждам. Да се махаме оттук! Дайте ми куфара.

— Поясът Ви — напомни тя и му го подаде.

Протягайки ръка да го поеме, той забеляза Шерман сред дима. Пусна пояса, грабна Лоиз за ръката и я повлече бързо през палубата.

— По-живо!

Взе я на ръце и я хвърли в морето.

Спусна се към магнетофона. В момента, в който го достигна, Шерман го забеляза.

— Не мърдайте! — изкрещя той.

Инглиш се отклони вдясно, достигна защитния заслон на кораба и хвърли магнетофона в морето. Хвана се за парапета и се приготви да скочи. В този миг Шерман стреля.

Инглиш усети силен удар в ребрата и остра болка раздра цялото му тяло. Падна по корем върху горящата палуба.

Подът беше толкова горещ, че мокрите му дрехи се сгърчиха и когато се опита да стане, дланите му залепнаха за палубата. Започна да се търкаля с надеждата, че ще може да се мушне под заслона и да падне в морето.

Шерман се спусна към него, хвана го за глезена и го задърпа назад.

— Няма да се спасите! — изкрещя той като умопобъркан. — Ще се изпечете жив, заедно с мен! Какво ще кажете за това, Инглиш? Как ви се струва това преддверие на ада?

Инглиш успя да го ритне в коляното. Шерман се срина. Пистолетът изгърмя и куршумът одраска палубата до глезените на Инглиш.

Инглиш се търкули върху Шерман и го пристисна към палубата. С изкривени от ярост и болка устни Шерман се опита да вдигне дясната си ръка, която продължаваше да стиска пистолета, но Инглиш я хвана с двете си ръце и я допря до металическия обков на яхтата.

Шерман изрева от болка, усещайки нажежения до бяло метал да се впива в плътта му. Инглиш напрегна всички сили и успя да задържи ръката му в това положение.

Шерман впи лявата си ръка в лицето на Инглиш, но той не го пусна, докато пръстите на дясната ръка не се отвориха и пистолетът не изчезна в морето.

Опита се да стане, но раната в ребрата го преряза с такава болка, че за миг изгуби съзнание.

Свести се по гръб върху горящата палуба и видя над себе си Шерман да впива пръсти в гърлото му. Инглиш го хвана за палците, изви ги и го принуди да пусне. Шерман отново насочи ръцете си към гърлото му, но получи юмрук в лицето, който го отпрати назад. Инглиш се хвана за заслона и се изправи. Преди Шерман да успее да го достигне, той изгуби равновесие и падна с глава надолу в морето.

Студената вода го свести и когато отново излезе на повърхността, се опъна за миг по гръб върху водата.

Яхтата гореше като факла и осветяваше морето. С няколко загребвания се отдалечи от кораба и непоносимата горещина, която той излъчваше.

— Ник!

Една ръка го хвана за рамото. Обърна глава и видя до себе си Лоиз, която с другата си ръка стискаше здраво магнетофона.

— О, моя любов! Ранен ли си?

— Добре съм — отговори задъхано той. — Какво стана с Шерман?

— Мисля, че е още на борда.

Инглиш протегна ръка и се хвана за магнетофона, за да се задържи на повърхността. Краката му тежаха като олово и без помощта на магнетофона, би потънал моментално.

— Бъди до мен, Лоиз! Ранен съм и не се чувствувам добре.

— Легни по гръб. Ще те придържам. Не пускай куфара.

Лягайки по гръб той забеляза Шерман, който плуваше бясно към тях.

— Внимавай! — извика Инглиш и отблъсна Лоиз далеч от себе си.

Ръката на Шерман се затвори върху рамото му.

— Към дъното ще отидем заедно! — изкрещя пронизително Шерман. — Този път това е краят, Инглиш!

Инглиш се опита да го удари, но силите му го напускаха. Не успяваше да отблъсне Шерман и усети, че пръстите пускат рамото, за да се затворят около гърлото му.

Двамата потънаха заедно. Шерман беше обвил с крака тялото на Инглиш и го стискаше за гърлото.

Лоиз се опита да се гмурне след тях, но спасителният пояс я върна моментално на повърхността.

Отчаяна се опита да го развърже, но възлите така се бяха втвърдили от водата, че не можа да ги разхлаби.

— Ник! — изкрещя тя.

След това отново се опита да се гмурне и отново без успех.

Водната повърхност се раздвижи. Малко по-далеч тя видя двамата мъже да изплуват от дълбините, все така прилепени един към друг. Видя ръката на Инглиш да търси лицето на Шерман и да впива пръсти в очите му. След това водата отново ги погълна.

Със свито сърце и изтръпнала от страх за Инглиш, тя наблюдаваше мехурчетата, излизащи от борещите се под водата мъже. За втори път изплуваха на повърхността. Шерман изглежда беше вече вън от играта, но ръцете и краката му все още не пускаха Инглиш, който правеше отчаяни усилия да се освободи.

Тя заплува към тях с надеждата, че ще ги достигне, преди да потънат отново, но стигна твърде късно. Оставаха само няколко сантиметра между Инглиш и протегнатата й ръка, когато те изчезнаха в дълбините.

Миг по-късно едно от телата изплува, преобърна се и заплува наполовин потънало близо до нея. Тя го обърна и изхлипа от облекчение, разпознавайки лицето на Инглиш, който беше в безсъзнание.

Придържайки главата му над водата, тя го избута до магнетофона и го преметна наполовина върху него.

Четвърт час по-късно Кер ги откри близо до догарящите отломки. Лоиз все още успяваше да го придържа над водата.