Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (3)

III

Инглиш беше виждал жената на Рой само веднъж преди около година, и то случайно, на един коктейл.

Той си я спомняше като млада жена на около деветнадесет-двадесет години с кукленско лице и стържещ глас, която имаше ужасния навик да се обръща към всички със „скъпи мой“. По онова време тя беше лудо влюбена в Рой и Инглиш се питаше дали тази любов е все още същата.

— Стигнахме, шефе — внезапно каза Чък. — Бялата къща до лампата.

Той забави и спря до тротоара пред малко бяло бунгало. Един прозорец светеше на първия етаж.

Инглиш слезе, като се сви от напора на студения вятър. Остави пардесюто и шапката си в колата и хвърли пурата си в канала. За момент огледа къщата учуден и раздразнен.

Твърде луксозна резиденция си беше избрал Рой за човек, който е закъсал с парите. „Този Рой няма никакво чувство за отговорност — помисли с горчивина Инглиш. — Като му се прииска нещо, винаги си го доставя, без да мисли и да се безпокои как после ще го плаща.“

Инглиш бутна желязната врата и пое по алеята, заобиколена от рози и нарциси, която водеше до входната врата.

Той натисна бутона и чу приятна мелодия да се разнася в къщата. Инглиш сбърчи вежди — този род звънци му лазеха по нервите. След малко затворената с верига врата се пооткрехна.

— Кой е там? — попита женски глас със сърдит тон.

— Ник Инглиш.

— Кой?

Той усети нотка на учудване в гласа.

— Братът на Рой — отговори той, раздразнен от факта, че трябва да бъде разпознат чрез Рой.

Отвътре откачиха веригата, вратата се отвори и се запали светлина на входа.

Корин Инглиш изобщо не беше се променила, откакто я беше виждал за последен път. Той си помисли, че и след тридесет години пак ще си е същата. Тя беше дребна, руса и красивото й тяло предлагаше предизвикателни заоблености. Тя беше облечена с розов копринен пеньоар върху черна пижама. Забелязвайки, че я наблюдава тя бързо закопча позлатените си копчета, като го гледаше със сините си безизразни очи, които му напомняха за уплашено бебе.

— Добър вечер, Корин — каза той. — Мога ли да вляза?

— Ами, не знам — отговори тя. — Рой още го няма. Аз съм сама. Предполагам, че него търсите.

Той прикри раздразнението си с усилие:

— Струва ми се, че ще е най-добре да вляза — отговори той с възможно най-любезен тон. — Мога да настина, ако стоя отвън. За нещастие имам да Ви съобщя една много неприятна новина.

— А! — изрече тя с широко отворени очи. — Най-добре ще направите да се обърнете към Рой. Не обичам да научавам лоши новини. А и Рой не ми позволява да се притеснявам.

— Ще настинете — каза той, правейки крачка напред, с което я принуди да отстъпи навътре, след което затвори вратата след себе си. — Опасявам се, че лошата новина се отнася единствено до Вас.

Лицето й се сбърчи в недоумение, но преди да има възможност да каже нещо, той продължи, насочвайки се към една врата:

— Тук ли е дневната? Нека поседнем за момент.

Тя го въведе в една дълга стая, обзаведена с модерни и нови мебели, които въпреки ниското си качество изглеждаха доста ефектно.

Огънят в камината беше почти угаснал. Той го разбута с ръжена и добави ново дърво. Корин се доближи до него. На светлината на лампиона той забеляза, че розовият пеньоар беше поохлузен на ръкавите и яката.

— По-добре щеше да е да изчакате Рой — каза тя, кършейки тънките си ръце.

Тя отчаяно се опитваше да се измъкне от необходимостта да поеме някаква отговорност или да вземе решение.

— Аз съм дошъл именно във връзка с Рой — отвърна той спокойно. — Моля Ви, седнете. Бих искал да Ви спестя това, но рано или късно ще го научите.

— О!

Тя рязко седна, като че ли краката вече не я държаха и лицето й побледня под грима.

— Той… неприятности ли има?

Той поклати глава.

— Не, няма неприятности. Нещо много по-лошо.

Искаше му се да бъде груб и да й каже, че Рой е мъртъв, но пред това кукленско лице с широко отворени от ужас очи и трепереща уста го обзе колебание.

Изведнъж тя отстъпи пред погледа му, като че ли се беше опитал да я удари:

— Ранен ли е? Нали… нали не е мъртъв?

— Напротив, мъртъв е — отвърна Инглиш. — Много съжалявам, Корин, че трябваше да Ви съобщя това. Мога ли да направя нещо за Вас…

— Мъртъв? — повтори тя. — Не, това е невъзможно!

— Но е истина.

— Не, не е възможно! — повтори тя с остър глас. — Казвате го, за да ме уплашите. Знам, че никога не сте могли да ме понасяте. Как така ще е мъртъв?

— Самоубил се е — отвърна мрачно Инглиш.

Тя го гледаше вторачено и изведнъж той разбра, че този път му е повярвала. Кукленското й лице се сгърчи. Тя падна назад върху дивана с ръце върху очите си. Сълзите я задавяха и гърлото й рязко подскачаше.

Инглиш се доближи до малкото барче на стената. Отвори го, наля чаша коняк и се върна при младата жена.

— Изпийте това.

Доближи чашата до устата й и успя да я накара да изпие няколко глътки, преди да отмести ръката му.

— Самоубил ли се е? — попита тя.

Той потвърди и, обезпокоен от израза в очите й, запита:

— Имате ли някой, който да бъде тази нощ с Вас? Не бива да оставате сама.

— Но аз вече съм съвсем сама — отговори тя и сълзите потекоха по лицето й, размазвайки грима. — О, Рой, Рой! Как си могъл да направиш подобно нещо! Как можа да ме изоставиш по този начин?

Приличаше на сломено от мъка дете. Инглиш почувствува, че го обхваща вълнение. Нежно постави ръка на рамото й, но тя го отблъсна рязко и той направи смутено крачка назад.

— Защо се е самоубил? — попита тя, като вдигна очи към него.

— Опитайте се да не мислите за това тази вечер — каза той, като се опита да я успокои. — Искате ли да изпратя някой при Вас? Моята секретарка…

Тя се изправи трудно:

— Не ми трябва вашата секретарка! И вас не искам да Ви виждам! Вие убихте Рой! Ако се отнасяхте към него като към брат, той никога не би го направил!

Той беше така стъписан от внезапната атака и искрящата омраза в очите на Корин, че успя само да я наблюдава неподвижно.

— Вие и Вашите пари! — Продължи тя със скърцащ глас. — Само това Ви интересува! Беше Ви абсолютно безразлично какво може да се случи на Рой! Никога не сте си давали труда да се позаинтересувате как се оправя! И когато дойде при Вас да Ви моли за помощ, Вие му показахте вратата! А сега сте го принудили и да се убие! Доволен ли сте най-сетне! Доволен ли сте, че спестихте малко от мръсните си мангизи! Вън! И да не съм Ви видяла повече тук! Мразя Ви!

— Не сте справедлива — отвърна спокойно Инглиш. — Ако знаех, че Рой е закъсал, щях да му помогна. Но не знаех.

— Нима?! Беше ви безразлично! — изкрещя тя. — Не сте си разменили и дума от шест месеца. Когато Ви поиска заем, му отговорихте, че няма да му дадете и стотинка. Щели сте да му помогнете? На това ли казвате да помогнете на някого?

Инглиш отвърна със сух глас:

— Не съм спрял да му помагам, откакто завърши училище. Мислех, че му е време да започне да се оправя сам. Нима е очаквал да го издържам цял живот?

С несигурна походка тя отиде до вратата и я отвори широко:

— Вън! И не идвайте никога вече! И не се опитвайте да ми пробутате от мръсните си мангизи, защото няма да ги приема. Хайде, махайте се!

Инглиш повдигна мощните си рамене. Все още се колебаеше да тръгне, защото знаеше, че при неговото излизане тя ще рухне.

— Имате ли някой… — подхвана той.

Тя го пресече като изкрещя:

— Махайте се от главата ми! Не се нуждая нито от Вашата помощ, нито от Вашето съжаление. Вие сте по-лош и от убиец! Вън!

Отказвайки се да направи нещо повече за нея, Инглиш се отправи към хола. Когато отваряше входната врата, той чу хлипането й и се обърна. Тя се беше хвърлила по корем на дивана и беше скрила главата си с ръце.

Той поклати глава, поколеба се за момент, след което излезе и се отправи към колата.