Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (22)

II

Лоиз Маршал завършваше диктовката на едно писмо на машинописката, когато влезе Ед Леон. Беше девет часа сутринта. Той свали шапката си:

— Тук ли е господин Инглиш?

— Тук е и Ви чака. А ето го и господин Край — добави тя, виждайки Сам Край на вратата.

— По всичко личи, че добре сте закусили — каза Леон със завист. — Или може би това парче кифла на жилетката Ви служи да впечатлявате клиентите.

— Точно така — потвърди Сам Край и доволно поглади коремчето си. — Ако изглеждах като Вас, щях да съм разорен. Днес никой няма доверие в кльощавите.

След това се обърна към Лоиз:

— Ще ме приеме ли господин Инглиш?

— Мисля, че да — отговори Лоиз и вдигна слушалката на телефона. — Господата Край и Леон са тук, господин Инглиш.

Тя направи жест към двамата:

— Моля, заповядайте.

Леон се надигна от фотьойла и последва Край в канцеларията.

Инглиш седеше зад бюрото си. Хари Винс прекоси стаята с купчина документи в ръка. Той поздрави с глава Край, погледна Леон и излезе.

— Кой е този? — запита Леон и се разположи на един фотьойл.

— Не познаваш ли Хари? Той е главният ми помощник и е много полезен.

— Нещо ново, Ник? — запита Край, като сядаше. — Нямам време да се задържам много. Имам работа в десет и половина.

Инглиш си взе пура, бутна кутията към Край, като погледна въпросително Леон, който повдигна рамене.

— Намерих убиеца на Рой — каза той спокойно.

— Невъзможно! — скочи Край. — Браво! Това вече е добре свършена работа!

Инглиш посочи Леон с глава:

— Макар и да няма такъв вид, но той работи бързо.

— Шерман? — запита Леон.

— Да.

Инглиш им разказа за разговора с Шерман предишната вечер.

— Четири убийства? — възкликна Край. — И си признава?

— Поне не ги отрича — уточни Инглиш.

— Боже Господи! Каква ли физиономия ще направи окръжният прокурор, като му кажа? — потри ръце Край. — Той никога не би предположил, че тези четири убийства са извършени от едно и също лице.

— Окръжният прокурор няма да научи нищо от мен — каза Инглиш. — Сам да си намери убиеца! Нямам никакво намерение да разтръбявам, че брат ми се е занимавал с шантаж. Дадох на Шерман срок до събота да напусне града.

Край изгледа Леон, чието лице изразяваше пълно безразличие.

— Но ти не можеш да направиш такова нещо, Ник! — започна Край разпалено. — Ставаш съучастник. А натопяваш и мен.

— Да работиш за мен има и отрицателни страни — усмихна се Инглиш. — Не се притеснявай, Сам. Освен мен и Леон никой друг не знае нищо.

Леон се намеси:

— Мислиш ли, че Шерман ще замине?

— Ако не го направи, ще съжалява. Аз държа всички козове. Той не е идиот. Но бих искал да се заемеш с него, Ед. Не го изпускай от очи. Ако трябва, наеми още някой, но искам да знам всяка негова стъпка, докато замине.

Леон потвърди с глава:

— Ще се заема с него.

Край беше ужасен:

— Но Вие не можете да го оставите да се измъкне с тези четири убийства.

— Вече смятай, че се е измъкнал — отговори Инглиш. — Нямам никакво доказателство, което да важи пред съда. Ако не изпълни нареждането ми, ще ги изфабрикувам, но не и преди това.

— Ник… ще изфабрикуваш доказателства? — ококори очи Край.

— Когато се наложи, ще ти обясня. Ако се опита да ме изиграе, ще отиде на електрическия стол и ние двамата с теб ще го пратим там.

— Това ще е вълнуващо занимание за вас — намеси се Леон и се обърна към Инглиш. — Какво мислиш за този Шерман?

— Имам чувството, че е луд. И опасен като гърмяща змия. Почти съм сигурен, че ще се опита да ми изиграе някой номер. А може да съм и петата му жертва. Пресъздадох писмено целия разговор между нас. Ето го.

Той подаде на Край един плик.

— Пази това, Сам. Ако нещо се случи с мен, предай го на Морили.

Край беше силно впечатлен.

— Надявам се, че не говориш сериозно!

— Шерман е убил четирима души за една седмица. Заплаших го, че ще го пратя на електрическия стол, ако не замине до събота. Ако се подчини, губи високо печелившата си организация за шантажиране. Не е възможно да се откаже без борба. Говоря сериозно, Сам. Поръчал съм на Чък да е въоръжен и да не се отделя нито за миг от мен.

— Нещо ново за човека с белега? — обезпокоено запита Леон.

— Не. Изглежда се е измъкнал. Говорих с Морили. За да не прави впечатление, че разпитвам за убийството, казах, че на времето Мей Мичел е работила за мен. Твоят шофьор не е чакал, за да го разпитват. Морили даже и не знае за съществуването му. Всичко, което знае, е, че момичето е било намушкано с нож, има един убит полицай и дебелият е лежал мъртъв на улицата. Мъчи се да разбере нещо, но засега безуспешно. Двама души са те описали твърде мъгляво. Твърдят, че са се опитали да те задържат до идването на полицията, но не са успели. Морили счита, че ти си извършил и трите убийства.

Леон въздъхна:

— Това е то да работи човек за теб, Ник. Докато Морили не ме разпознае, това не ме притеснява. Ако все пак някога ме заловят, разчитам на теб да дадеш нужните обяснения.

Инглиш се усмихна окуражително:

— Няма начин да те разпознаят. И двамата са казали, че си красив. Морили да не е гений?

— Какво съм виновен, че физиономията ми плаши хората — намръщи се Леон. — Понякога и сам се плаша от нея.

Край измърмори нетърпеливо:

— Трябва да тръгвам, Ник. Имаш ли друго да ми казваш?

— Ненаситник! — възмути се Леон. — Не Ви ли стигат четири убийства за една сутрин?

— Не, това е нищо — отговори Инглиш. — Но бъди готов, Сам. При най-малка грешка от страна на Шерман го искам на електрическия стол.

Край поклати глава и стана:

— Като му дойде времето, ще видим. Чакай, кога е събранието на Комитета?

Инглиш се усмихна:

— Отложих го.

— Не си прав, Ник. Опасно е да дразниш Комитета. Рийз не може да те понася, а и не забравяй, че е добър приятел на окръжния прокурор и главния комисар.

Инглиш се засмя пренебрежително:

— Умирам от страх. Довиждане, Сам.

Край повдигна рамене, кимна на Леон и излезе.

— Кой е Рийз? — запита Леон и запали цигара.

— Председателят на градската урбанизационна комисия. Освен това е и съдия.

— Може ли да ти създаде неприятности?

— Ако нямам вина за нещо, нищо не може да ми направи, а аз съм много предпазлив.

— Ти вече имаш вина — отбеляза Леон — като не си съобщил за четирите убийства. Не мислиш ли, че Рийз може да те окошари за това?

— Може, ако знае, но той не знае.

Инглиш загаси пурата и погледна часовника си.

— Разбрахме се, Ед. Залепваш се за Шерман. До събота не го изпускай от очи. Това е основното. Не го оставяй да ти се изплъзне.

— Не се безпокой… А, да! Щях да забравя. Открих докъде стигат жиците от микрофона в офиса на Рой. До стаята на тъй наречената силуетистка, която е на същия етаж. Името й е Глория Уиндзър.

— Мислиш ли, че и тя е в играта? — запита Инглиш без особен интерес.

— Сигурно. Вероятно тя е издала Рой. Мисля си, че е чула разговор между Рой и малката Севит, които са се уговаряли да играят заедно. Само така Шерман е разбрал, че Рой го мами.

— Стореното сторено — повдигна рамене Инглиш. — Ще се задоволя само с изгонването на Шерман. След заминаването му шайката ще се разпадне.

Леон стана:

— Да се надяваме. Отивам да дебна Шерман. Ако се усъмня, че готви нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря, Ед. Доскоро.

След излизането на Леон Инглиш се залови със своята работа. Когато Лоиз влезе в канцеларията му около обяд, той продължаваше да работи. Вдигна глава и се усмихна:

— Сетихте ли се да ми запазите маса за тази вечер в „Сребърната кула“?

— Да, за осем и половина.

— Не би трябвало да се съмнявам, че бихте могли да забравите. Толкова време вече работите за мен и никога нищо не сте забравяли. Това е страхотно постижение.

— Нали ми плащате за това — отговори весело Лоиз.

— Може и така да е, но секретарки като Вас се срещат много рядко. Вече пет години работите при мен, нали?

Лоиз се усмихна:

— В събота вечерта се навършиха точно пет години.

— Невъзможно! В събота вечерта! Как си спомняте такива подробности?

— Безпогрешно помня дати. В един часа ще обядвате с Хоу Бернщайн, господин Инглиш.

— Това няма опасност да го забравя — направи гримаса Инглиш и продължи. — Значи в събота вечер? Но това трябва да се отпразнува! За тези пет години добре се справихме, нали, Лоиз?

Тя потвърди.

— Като си помисля за онзи малък офис, където започнахме! И онази пишеща машина. Цял ден тракахте на нея, докато аз тичах, за да намеря пари. Слава Богу, всичко това е вече минало. Предполагам, че предпочитате голямата си канцелария и електрическата пишеща машина?

— Да, предпочитам ги.

Инглиш вдигна глава:

— Не изглеждате много ентусиазирана. Обещавам Ви: в събота ще Ви заведа на вечеря. Ще отпразнуваме петата годишнина на фирмата. Какво ще кажете?

Усмивка озари лицето й и преди да отговори, се поколеба:

— Страхувам се, че няма да мога. Вече имам друга покана.

Инглиш я наблюдаваше внимателно и забеляза, че я обля руменина.

— Жалко. Но ще идем в „Сребърната кула“ за един хубав обяд. Съгласна ли сте?

— Не мога да отложа срещата си — отговори любезно Лоиз. — Много Ви благодаря за поканата, господин Инглиш.

— Жалко. Щом не можете да отложите срещата с приятеля си, ние ще го отложим за друг път.

— Не става въпрос за никакъв приятел! — отговори Лоиз с такъв апломб, че Инглиш се учуди. — Просто тази вечер съм заета.

След тези думи тя излезе бурно и тръшна вратата зад себе си. Объркан Инглиш промърмори:

— Ако пък разбирам нещо! Жюли претендира, че Лоиз била влюбена в мен, а тя даже една покана за вечеря не иска да приеме. Това е прекалено! И ако на това му казват любов!

След десет минути той остави писалката и се насочи към закачалката. Тъкмо си обличаше пардесюто, когато след леко почукване в стаята влезе Жюли.

— А, добър ден, Жюли! Какво търсиш тук?

Жюли се надигна и го целуна:

— Трябват ми пари. Ще обядвам с Джоис Гибънс, а съм излязла без нищо.

— С удоволствие бих обядвал с вас — съжали Инглиш, като вадеше портфейла си. — Петдесет стигат ли ти?

— Предостатъчно са, скъпи. Ние ядем само по една салата. Ти с кого ще обядваш?

— С Бернщайн — отговори Инглиш с гримаса. — Иска да го вкарам с ужасното му хриптене в „Златната ябълка“. Това изобщо не ме вълнува, но ме интересува Теска, а те двамата имат договор. Тя е направо изключителна.

— Щом си решил, ще я имаш — каза Жюли и сложи парите в чантата си. — Би ли ме закарал до града?

— Къде ще обядвате?

— При Уолдорф.

— Идеално. Тъкмо ми е на път. Да тръгваме.

Двамата влязоха в приемната в момента, когато влизаше и Хари Винс. Той погледна смутено Жюли и направи път.

— Добър ден, Хари — поздрави го тя въодушевено. — Мога ли да помоля за една услуга?

— Да, разбира се — отговори той напрегнато.

Тонът му накара Лоиз да вдигне глава. Беше седнала на едно бюро до прозореца и нито Жюли, нито Хари бяха забелязали присъствието й.

— Бих желала още два билета за спектакъла. За тази вечер. Ще можете ли да ми дадете?

— Но да, разбира се — отговори Хари и смени цвета си.

— Ей, Жюли, — подхвърли закачливо Инглиш — ще ме разориш. Не мога все така да раздавам билетите.

— За Джоис са. Обещах й.

— Тя не си знае парите. Да беше си платила.

— Не бъди такъв скъперник — хвана го Жюли за ръцете. — Хората намират за естествено да им осигурявам билети за всички представления.

— Добре. Хари, вижте какво може да се направи. Нейните желания звучат като заповеди.

— Да, господин Инглиш — отговори Хари с пресипнал глас.

— Ти май щеше да вечеряш с този досадник сенатора тази вечер. В колко часа ще се срещате?

— В осем и половина. Тази вечер няма да можем да се видим, Жюли. Той започна вече да ме ядосва.

И Инглиш я последва в коридора.

Неподвижен, Хари ги проследи с поглед как излизат. Изражението на лицето му изненада Лоиз. Тя го наблюдаваше и когато изскочи от стаята не можа да сдържи лека тръпка на възхищение.