Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (32)

II

Когато Край слизаше от колата, един силует изплува от сянката.

— Сам?

— Ник! — възкликна Край и бързо се огледа дали не ги следи някой. — Какво търсиш тук? Какво стана?

— Нека да влезем — предложи Инглиш с напрегнат глас.

Край загаси фаровете, насочи се към входната врата и я отвори. Инглиш го последва в хола.

В същия миг от салона се появи Елен Край. Тя беше висока и слаба млада жена, със светлокестеняви очи и дружелюбен одухотворен поглед. Инглиш често се беше питал защо се е омъжила за Сам Край. Беше твърде красиво момиче за жена на един адвокат на средна възраст, който при това беше вече пуснал и доста голям корем. И въпреки разликата във възрастта и външния вид те изглежда добре се разбираха.

— Елате близо до огъня, Ник — покани го тя. — Ще Ви донеса една чаша.

— Не, не се притеснявайте, Елен, моля Ви. Извинявам се, но трябва да говоря със Сам по работа. Но моля Ви, не излизайте!

Елен погледна Край, който поклати глава.

— Имаш ли новини от Ед? — попита Инглиш.

— Да, обади ми се по телефона — отговори Край и последва Инглиш в салона. — Свали си палтото, мокър си. Какво се случи? Аз отидох в управлението и чаках. Капитан Суини не знаеше нищо. Каза ми, че те търсят, но не беше получил никакъв рапорт по твой адрес. Не му казах, че са те намерили. Избяга ли?

Инглиш се усмихна с горчивина:

— В крайна сметка, да. Морили беше нагласил арестуването ми, за да може да си разчисти сметките с мен. Какво стена с Лоиз?

— Не знам. Ед я търси. Обеща да ми се обади след един час. Очаквам го всеки момент.

Елен взе пардесюто на Инглиш и отиде да го закачи.

— Каза ли ти какво е открил у Корин?

Край потвърди:

— Да. Шерман е бил там. Удушил е Корин. Лоиз също е била там. Ед е намерил нейната кърпичка, но още не знае дали Шерман я е отвлякъл или не.

Инглиш сви юмруци:

— Трябва непременно да го спрем, Сам!

— Но ти си постъпил зле — забеляза загрижено Край. — Трябваше да се предадеш на Морили, когато беше дошъл за теб. А като си избягал…

— Не съм избягал. Оставих се да ме арестува.

И Инглиш разказа какво се беше случило. Изумен, Край избърса лицето си с кърпичка.

— Веднага отивам да разкажа това на комисаря. Ще трябва да ме изслуша! Къде остави Морили?

— На Хемптън уорф. Чък го пази. Вземи със себе си и един журналист, Сам. Това е добра идея. Морили може да отиде и на съд.

— Разчитай на мен — каза Край и отново облече пардесюто си. — Ти стой тук, Ник, и не се показвай навън. Аз ще се заема с тази измет Морили.

Когато той се запъти към гаража, Елен попита:

— Вие се безпокоите за Лоиз, нали, Ник?

Той потвърди.

— Ако този мерзавец я убие…

— Не мислете за това. Починете си малко. Ед ще я намери. Той си разбира от занаята, Ник.

— Но Морили пусна полицията по следите му, а той даже и не знае. Ако го заловят, какво ще стане с Лоиз?

— Не се безпокойте за него, той ще се оправи.

Инглиш се отпусна в един фотьойл.

— Само ако знаех къде да намеря Шерман! Не мога да преровя целия град. Само след десет минути ще бъда заловен.

— Ед каза, че отива при някакво момиче… някоя си Уиндзор, струва ми се. Мислеше, че тя знае къде се намира Шерман.

Лицето на Инглиш просветна.

— О, да, бях я забравила! Ед смята, че тя работи с Шерман. Интересно, дали е успял да измъкне нещо от нея?

— Той ще се обади всеки момент.

— Може би в момента е при нея! — извика Инглиш и скочи от фотьойла. — Ще се опитам да се обадя.

Бързо намери в указателя номера на Глория Уиндзор и го набра. Изчака повече от минута, с нарастващо нетърпение и накрая затвори.

— Не отговаря. Може би е излязла и не е могъл да я намери.

Той погледна часовника си:

— Като си помисля за Лоиз… Но за Бога, трябва да направя нещо! Не мога да стоя така и да чакам!

— Не се нервирайте, Ник! Имайте доверие в Ед. Той ще я намери. Чуйте! — каза тя и вдигна ръка.

По улицата с пълна скорост се носеше кола и като изскърца с гуми, спря пред къщата.

Инглиш се спусна към прозореца, но Елен го отблъсна.

— Ще ви видят, Ник. Може да е полицията. Оставете аз да погледна.

— Ед е! — извика тя и се затича да отвори входната врата.

Ед тъкмо се канеше да звъни. Беше мокър до кости. Беше изтощен и погледът му беше загрижен.

— Тук ли е Сам?

— Влезте — отговори Елен. — Тук е Ник.

— Ник! За Бога! Мислех, че е в затвора!

Инглиш идваше насреща му.

— Какъв късмет! — зарадва се Леон. — Не мислех, че ще те намеря.

— Къде е Лоиз?

— Не съм сигурен. Дойдох за пари. Трябва да наема лодка. Шерман има яхта, която е закотвена на шест мили навътре в Бей Крийк. Мисля, че Лоиз е на борда. Нужни са ми сто долара за лодка. Имаш ли?

— Разбира се. Идвам с теб!

— По-добре недей. Ченгетата продължават да те търсят.

— И теб те търсят. Морили даде заповед да те арестуват. Опитва се да ти лепне убийството на Корин. Да тръгваме!

Той облече пардесюто си.

— Далече ли е Бей Крийк?

— На около четири километра — отговори Леон, като отваряше вратата.

— Кажете на Сам къде съм отишъл, Елен. И благодаря, че ме приютихте.

— Желая Ви успех, Ник. И бъдете внимателен!

Инглиш последва Леон в колата, която потегли рязко.

— Успях да накарам Уиндзор да проговори, но това ще ни струва много пари, а може и да не послужи за нищо. Все пак ми се струва, че Шерман е откарал Лоиз на яхтата. А с теб какво се случи?

— Морили се опита да ме очисти. Ако не беше Чък, с мен беше свършено.

Леон го изгледа за миг:

— Опита се да те очисти?

— Разбира се. Страх го е да не проговоря. Освен това можеше и да го повишат. Къде се намира Бей Крийк?

— Знаеш ли къде е голф-клубът? Бей Крийк е един километър по-надолу. Има хангар за лодки. Видях и яхтата. Закотвена е на около шест мили навътре в устието. Има някой на борда, защото светеше, но човекът, който има лодка, не искаше да ме закара за по-малко от сто долара. Щях да полудея, докато се опитвах да го убедя, но не успях. Бях принуден да се върна при Сам, за да взема пари.

Инглиш погледна през задното прозорче:

— Следят ни, Ед!

Леон натисна газта.

— Полицията ли е?

— Така ми се струва. Изглежда са видели номера. Нали ти казах, че те търсят.

— С тази таратайка никога няма да избягам от патрулна кола — обезпокои се Леон. — Какво ще правим?

— Ти продължавай. Аз отивам за Лоиз. На следващия завой намали и аз ще скоча. Ще се опитам да им се измъкна.

— Застигат ни — съобщи Леон и засили още повече.

Скоростометърът достигна до 110 и разстоянието между двете коли се увеличи.

— Дръж се. Завивам надясно.

На двадесетина метра от завоя Леон рязко натисна спирачките и колата се завъртя. Чу се скърцането от другата кола, която също спираше. Фаровете на полицейския автомобил осветиха този на Леон, който се вмъкна в страничната улица. От ускорението полицейската кола продължи напред и в момента, в който Леон намали, отново се чуха спирачки.

— Успех! — извика той, докато Инглиш отваряше вратата.

Инглиш скочи, направи две крачки напред и падна на земята. Претърколи се, стана на крака и се засили към някаква уличка пред себе си.

Полицейската кола се беше върнала назад и влизаше в страничната улица точно когато той се вмъкваше в уличката. Някой му изкрещя да спре, но той продължи да тича.

Светлина раздра тъмнината и проехтя изстрел. Куршумът просвистя покрай ушите му. Той продължи да бяга по уличката, извеждаща на реката и скоро се озова на кея. Чу зад себе си бързи стъпки и потърси къде да се скрие. На няколко метра от него имаше камара празни каси. Хвърли се зад тях и се спотаи.

След миг от уличката изскочи полицай с пистолет в ръката. Той огледа пустия кей и напрегна слух.

Инглиш го наблюдаваше и се усмихна горчиво: Ник Инглиш се крие от някакъв полицай. Би било комично, ако Лоиз не беше в опасност — помисли си той.

Беше убеден, че полицаят ще погледне зад касите. И когато онзи започна бавно и предпазливо да обикаля камарата, той задържа дъха си.

— Видях Ви! — извика полицаят и вдигна оръжието си. — Излизайте, ако не искате да получите куршум!

Инглиш не помръдна, защото беше сигурен, че другият не го вижда. С котешка стъпка започна да обикаля камарата в същата посока, както полицая и скоро двамата бяха затворили пълен кръг.

Полицаят изруга с отвращение и продължи по кея с пистолет и фенер, насочени напред.

След като се убеди, че е изчезнал, Инглиш се вмъкна в най-близката улица и спря едно търсещо клиенти такси.

— Знаете ли къде е голф-клубът на Бей Крийк? — запита Инглиш, като криеше лицето си, за да не бъде разпознат.

— Разбира се. Да не би да искате да изиграете една партия по това време?

— Малко по-надолу има един хангар. Искам да стигна до него.

— А, знам го къде е. При Том Кер.

Инглиш се качи.

— Двайсет долара, ако ме закарате за десет минути.

— Не е възможно, но мога да ви закарам за четвърт час.

— Да тръгваме.

Инглиш се облегна и затършува в джобовете си за цигара. Изведнъж се почувствува уморен и обезкуражен. Лоиз беше излязла от къщата си преди повече от три часа. Възможно беше вече да е мъртва: удушена от онзи безумец. Но този път Шерман няма да се измъкне. Ще отмъстя за нея — мислеше Инглиш мрачно.

След като излезе от града, таксито набра скорост по широкия път, извиващ се между пясъчните хълмове. След десетина минути бясно каране минаха покрай осветения клуб.

След още четири минути шофьорът съобщи:

— Ето го и хангара на Кер.

Инглиш се наведе напред и забеляза голяма дървена постройка на брега на реката. Прозорците светеха. Той извади двадесетте долара от портфейла си.

— Бихте ли ме изчакали? Ще дойда със сигурност, но може да се забавя повечко. Ще получите още двадесет долара.

— За тази цена мога да чакам и цяла нощ — побърза да се съгласи шофьорът.

Той спря пред хангара.

— Кер вероятно е в бараката си, която е на края на вълнолома — обясни той, поемайки двадесетте долара.

Инглиш се отправи бързо към бараката и почука. Вратата се отвори и от прага го изгледа закръглен човечец, облечен с пуловер и обут в големи гумени ботуши.

— Вие ли сте Том Кер?

— Същият. Влезте.

Инглиш влезе в приятно затоплена стая. До огъня в камината седеше млада жена и люлееше бебе. Тя погледна Инглиш, разпозна го и се стресна.

— Трябва ми лодка, и то веднага — каза той на Кер. — След колко време можем да тръгнем?

Кер го изгледа изпитателно:

— Нещо не е наред ли, господин Инглиш?

Инглиш се усмихна двусмислено:

— Понякога е приятно всички да те познават. Бих искал да отида до една яхта, закотвена в Бей Крийк.

— Закарай го, Том — намеси се жената с решителен глас — и не задавай въпроси. Не виждаш ли, че господин Инглиш бърза.

— Добре де — съгласи се Кер. — Почакайте ме тук. Отивам за лодката. Ще бъда готов след пет минути.

Той взе наметалото си и излезе от бараката. Инглиш избърса мокрото си от дъжда лице. Възцари се тишина и през това време той наблюдаваше жената.

— Знаете ли, че ме търси полицията? Не бих искал да ви създавам неприятности.

Жената се усмихна:

— Ние не се бъркаме в работите на хората и освен това с Том много обичаме вашите спектакли, господин Инглиш. Гледахме големия мач по телевизията. Много ни е приятно, че можем да Ви услужим.

— Имам повече приятели, отколкото си мислех — забеляза Инглиш.

Вратата се отвори и се показа главата на Кер.

— Готово, господин Инглиш. Искате ли едно наметало?

Инглиш поклати глава:

— Не, благодаря. И без това вече съм мокър.

След това се обърна към госпожа Кер:

— Още веднъж благодаря, госпожо.

След това отново излезе на дъжда и се отправи към моторната лодка, която танцуваше на вълните. Кер му помогна да се качи, запали мотора и даде газ. Лодката се понесе към устието.

— Не уточнихме цената. Сто долара достатъчни ли са?

Кер потвърди:

— Напълно, господин Инглиш.

— Възможно е да се стигне и до бой на яхтата — продължи Инглиш. — На борда се намира едно момиче, което беше отвлечено. Аз ще я открия, а Вие ще останете в лодката. Ще я откарате обратно, ако наистина е там, разбира се.

— За такива работи можете да разчитате на мен — отговори очарован Кер. — Преди да се оженя бях шампион на Средния запад в тежка категория. От години не съм си служил с юмруците.

— Мислете за жена си и за бебето — предупреди го Инглиш. — Онези типове не си служат с юмруци.

Кер грабна един железен лост и го размаха:

— Аз също. Разчитайте на мен.

— Ако на борда има повече от един човек, ще имам нужда от Вашата помощ.

Достигаха вече устието и в далечината забелязаха светлините на яхтата.

— По-бързо — гореше от нетърпение Инглиш.

Кер засили. Лодката цепеше вълните и оставяше зад себе си бразда от пяна.

С присвити очи, за да се предпази от пръските, Инглиш гледаше яхтата. Ами ако Лоиз не е на борда? — помисли той. — Ако сме се излъгали…

Сега, когато бяха вече в открито море, вятърът свиреше в ушите и морето ревеше. Шансовете от борда на яхтата да чуят пристигащата лодка бяха минимални.

— Намалете — нареди Инглиш — и оставете течението да ни закара до яхтата. Не искам да разберат, че пристигаме.

— Добре — съгласи се Кер и изключи мотора.

Лодката продължи движението си и след няколко минути Кер акостира до борда на яхтата.

Инглиш сграбчи бордовото въже и застопори лодката, докато Кер я привързваше. След това и двамата скочиха на борда.

Палубата беше пуста, но двете прозорчета на каютите светеха.

— Аз ще мина напред — прошушна Инглиш. — Вие внимавайте да не Ви забележат. Ако стане сбиване, гледайте да се държите назад.

Той се насочи тихо към люка и в началото на стълбите спря, наострил слух. Не чу нищо и заслиза внимателно. Когато стъпваше на последното стъпало, вратата на каютата в дъното на коридора рязко се отвори.

Инглиш се наведе и зачака. Знаеше, че не може да помръдне нито напред, нито назад, без да го забележат. Ако излизащият от каютата човек имаше пистолет, щеше да го застреля, преди да успее да направи каквото и да е движение.

Пред него стоеше Лоиз.

Тя излезе от каютата с безумен поглед и бледо лице. Белият й корсаж беше разкъсан на рамото и чорапите й висяха на глезените.

— Лоиз — повика я той нежно.

— О, Ник! — затича се тя към него.