Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (16)

IV

С ръце на гърба, с наведено и загрижено чело Ник Инглиш се разхождаше из канцеларията си.

Беше седем часа и шест минути. Всички си бяха заминали, включително Лоиз, и в офиса, освен него беше само Ед Леон.

С растящо безпокойство той беше изслушал разказа му.

Последният се беше разположил на един фотьойл с ръце на коленете и шапка килната на тила, като последователно изнасяше фактите с глух глас.

— Мисля, че това е всичко — завърши той. — Утре сутринта ще посетя тъй наречената Мичел. Предполагам, че и от нея ще науча нещо. Не знам какво мислиш по въпроса, Ник, но аз дадох надежда на Хенеси, че ще мога да възстановя парите му. Дал е почти петстотин долара.

— Ще ти напиша чек — каза Инглиш и се доближи до работната си маса. — Попитай и тази Мичел колко е платила. Ще й възстановя сумата.

— Това може да ти струва скъпо — отбеляза Леон. — Според Келхъм имало е до тридесет посетители на ден.

— Все още не мога да повярвам! — възкликна Инглиш, сядайки. — Организиран шантаж! Аз бях особено обезпокоен, мислейки си, че измъква пари само от двама-трима души, но тридесет човека на ден! Кой е този тип с белега?

— Не знам, но ако желаеш, мога да разбера. Според Хенеси той е бил подчинен на Леон.

— Това вече не мога да го повярвам. Рой не беше достатъчно способен, за да изгради подобна мрежа. Ако е имало някой, който е бил подчинен, то това е бил именно той.

Леон не отговори. Взе си цигара, запали я внимателно и постави клечката в бронзовия пепелник.

— Ако това се разчуе, Ед, аз изгарям — продължи Инглиш. — Но трябва да намерим хората и да им възстановим загубите. И трябва да свършим с онзи с белега. Вероятно той е убил Рой.

— Поразучих по този въпрос — отговори Леон. — Около часа, когато е умрял Рой, на седмия етаж са се качили трима души. Двама мъже и едно момиче. Келхъм беше сигурен само за момичето, че отива при Инглиш. Другите двама са ходили в осведомителната агенция. Проверих. По-младият е бил куриер. Другият се е интересувал от дейността на агенцията.

Инглиш сбърчи вежди:

— Не особено подходящ момент да се искат подобни сведения, не мислиш ли?

— И аз така си помислих, но шефът на агенцията ми каза, че работят денонощно и хората идват по всяко време. Това не пречи да го проучим този човек. Може наистина да е минал през агенцията и след това е отишъл да убие Рой, а това е идеално алиби.

— Мислиш ли, че убиецът ще се качи с асансьор? — попита Инглиш. — Не ми се вярва нито той, нито момичето да са убили Рой. Убиецът не държи да бъде забелязан. Промъкнал се е някак в сградата и се е качил пеша.

— Възможно е, но ако е достатъчно хитър, ще му е ясно, че повечето хора ще разсъждават като теб. Щом е минал явно покрай Келхъм и е ходил в агенцията, шансовете да го заподозрат са малки.

— Вярно — съгласи се Инглиш. — Опитай се да го откриеш. Знаеш ли как изглежда?

— Да. Двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. Носи кърпичка в маншета на ръкава си и дъвче дъвка. Няма да е много лесно да го открия.

— Така ли мислиш? Още сега ще ти дам името и адреса му. Ако не се лъжа, той се казва Роджър Шерман и живее на Краун Корт.

— Да не ти е приятел?

Инглиш поклати глава:

— Не. Често го срещам, но никога не сме си разменяли и дума. Живеем на един етаж. Описанието, което ми даде, съвпада напълно.

— И с какво се занимава?

— Не знам. Доколкото ми е известно, нищо съществено. Както сам се изразява за себе си, той е дилетант. Интересува се от изобразително изкуство и музика. Можеш да го срещнеш на всички изложби в модерните галерии, а освен това има запазена ложа в Шелдън Хол, където присъствува на всички концерти. Мога и аз да го посетя. Съмнявам се изобщо да е познавал Рой, а още по-малко да го е убил, но може да е срещнал някой на площадката или да е чул изстрел. Точно така, аз ще се заема с него, а ти ще отидеш при тъй наречената Мичел.

Леон поклати глава в знак на съгласие, надигна се бавно и се протегна:

— Добре, време е да изчезвам. Трябва да си намеря някое по-свястно жилище. Направо настръхвам при мисълта за оня хотел, в който съм се настанил. Дали са ми толкова малка стая, че ще трябва да си купя сгъваема четка за зъби.

— А момичето, което е отивало при Рой? Още нищо не си ми разказал за нея.

— Според Келхъм била красива като кинозвезда — отговори Леон и загаси цигарата си. — Носела черно-бяла шапка, черен тайор с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и гривна-талисман.

Инглиш рязко спря и прониза Леон с поглед:

— Гривна-талисман?

— Да. Нали ги знаеш? Златна верижка с амулети по нея.

— Само това липсваше — прошепна Инглиш, като прокара ръка през косите си.

— Сега ако кажеш, че и нея познаваш!

— Не знам. Възможно е. Ще те държа в течение, Ед. Мини да ме видиш отново, след като се срещнеш с Мичел. Почакай, сега ще ти напиша един чек за Хенеси. Осребри го и му дай парите, без да му казваш откъде идват.

— Разбрано.

Леон мушна чека в джоба си и се отправи към вратата.

— Отивам в офиса и ще се помъча да разбера докъде стигат жиците на микрофона. Ако открия нещо интересно, ще ти се обадя. Къде да те търся?

— Обади ми се вкъщи след полунощ — отговори Инглиш, като погледна часовника си. — Или по-добре утре сутринта.

— Добре. Довиждане.

След излизането на Леон Инглиш загаси всички светлини, облече си пардесюто и слезе долу, където Чък го чакаше в колата.

— У госпожица Клер — отсече Инглиш.

— Четохте ли вечерния вестник, шефе? — попита Чък, докато му го подаваше.

— Благодаря — отговори Инглиш и запали осветлението, за да може да чете.

Докато Чък се насочваше към указаното място, той прегледа набързо вестника. Едно малко съобщение задържа вниманието му.

Прочете го, сбърчи вежди, прочете го отново и каза:

— Закарай ме до някой телефон, Чък. Бързо!

— Точно тук има един — каза Чък, спирайки колата пред една закусвалня.

Инглиш бързо влезе в телефонната кабина и поиска агенция „Светкавица“.

Леон отговори.

— Току-що влизам — каза той, силно учуден да чуе гласа на Инглиш.

— Онова старче, за което говорехме, не се ли казваше Джо Хенеси?

— Да. Защо?

— Източна улица, номер 27?

— Точно така.

— Мъртъв е. Прочетох го във вестника. Бил е премазан от кола в една затворена за движение улица.

— Господи!

— Слушай, Ед, работите взимат лош обрат. Може и да е случайно съвпадение, но не ми се вярва. Струва ми се, че са ви видели заедно и някой се страхува да не би Хенеси да се разприказва. Отивай веднага при тази Мичел. Може да са чули какво ти е казал Хенеси. Намери я и я заведи у нас. Да не мърда оттам, докато не се прибера. Ще се забавя не повече от час-два.

— Тичам! Къде да те търся, ако има проблеми?

— У госпожица Клер — отговори Инглиш и му даде телефона. — Тръгвай веднага!

След десет минути той пристигна у Жюли. Апартаментът беше тъмен. Инглиш спря във вестибюла и сбърчи вежди.

— Жюли?

Като не получи отговор, той свали шапката и пардесюто си, прекоси салона и се отправи към спалнята.

Той се огледа, насочи се към големия вграден в стената гардероб и го отвори. Сред множеството грижливо подредени тайори, манта и рокли, той забеляза черния костюм с големи бели ревери. Над него на един от рафтовете откри и черно-бяла шапка и черно-бели ръкавици.

Инглиш затвори вратата, поглади се замислено по бузата и се върна в салона. Разбута огъня и си наля уиски със сода. След това седна до камината, запали цигара и зачака с угрижен вид.

След десетина минути той чу, че Жюли пристига.

— О, Ник — възкликна тя, като отвори вратата на салона. — Отдавна ли ме чакаш? Бях на репетиция, а една все не успяваше да направи това, което се иска от нея. Много съжалявам, че закъснях.

Инглиш стана да я целуне с усмивка.

— Няма значение. Освен това и аз дойдох малко по-рано. Как си, Жюли? Изглеждаш блестящо.

— Добре съм, но съм изморена — отговори Жюли, свали мантото си и се отпусна в един фотьойл. — Искам да пийна нещо. Ще ми дадеш ли един джин?

Той се зае да й приготви питието, като същевременно я изучаваше внимателно. Тя действително беше изморена и погледът й не бе така блестящ.

— А ти как си? — запита тя със затворени очи, като се облегна във фотьойла си. — Добре ли мина денят?

— Отлично! — отговори Инглиш, като й поднасяше питието. — Надявам се, че не е много силен.

— Не, добре е — каза Жюли, преполови чашата си и въздъхна. — Какво ще правим тази вечер?

— За съжаление след един час имам важна среща. Много съжалявам, Жюли.

— Не се притеснявай. Трябва да отида в клуба към десет и половина. Ще се изкъпя и ще помързелувам. Даже няма и да вечерям. Ще хапна нещо, като се прибера.

Инглиш й подаде цигара, запали я и се доближи до камината.

— Жюли, — запита той спокойно, — защо си ходила при Рой, вечерта, когато е бил убит?

Той забеляза, че тя изтръпна и побледня. Гледаше го с широко отворени очи, в които се четеше ужас. Това го смути.

— Слушай, Жюли — продължи той, — няма защо да се страхуваш от мен. Знам, че си ходила и бих искал да знам защо, но няма смисъл да се паникьосваш.

— Не… не — отговори тя с пресипнал глас.

Правеше отчаян опит да се овладее. Какво точно знае? — питаше се тя скована от ужас. — Дали знае за Хари? Този въпрос не е ли подвеждащ?

— Ти ме изненада, Ник — продължи тя. — Не си мислех, че някой друг може да знае.

Той се усмихна:

— Знам го само аз. Нима Рой те шантажираше?

За миг Жюли помисли, че ще припадне. Сърцето й прескачаше и я обхвана слабост.

— Днес след обяд открих, че Рой е шантажирал различни хора. Видели са те да се качваш на седмия етаж и аз те разпознах по черния костюм с големите бели ревери, онзи, който толкова харесвам. И аз си зададох въпроса дали и ти си била между жертвите на Рой.

Наистина ли знае само това? — питаше се тя, като облизваше сухите си устни.

— Да, шантажираше ме — отговори тя, като отчаяно се мъчеше да измисли никаква причина.

— За Бога, защо не си ми казала? — възкликна Инглиш. — Щях да му извия врата!

— Не ти казах, защото ме беше много срам.

— Но аз нямаше да те питам защо те е шантажирал. Не те питам и сега. Единственото, което е от значение за мен, е самият факт, че те е шантажирал.

Жюли почувствува, че й прималява. Той не знаеше! В един момент се почувствува толкова облекчена, че почувствува, че ще заплаче.

— Шантажираше ме от шест месеца — отговори тя. — Всяка седмица отивах в офиса му и му давах двеста долара.

— Трябваше да ми го кажеш — каза Инглиш с изкривено лице. — Ах, мръсник такъв! Знаех, че е мекушав и недостоен за уважение, но не предполагах, че е паднал толкова ниско. В името на Бога, Жюли, друг път не крий такива неща от мен. Като си помисля, че този мерзавец…

— Не можех да ти го кажа. Но сега искам да ти го кажа.

Даваше си сметка, че трябва да измисли някаква история. В противен случай, рано или късно, той ще започне да я подозира. Можеше и да нареди да я следят. Съмняваше се, че това дружелюбно отношение към нея ще продължи дълго. Познаваше го твърде добре. Изведнъж си спомни за момичето, с което беше делила една стая на времето в Бостън. Спомни си и какво тя беше направила, и понеже не можа да измисли нищо по-добро, реши да припише деянието й на себе си.

— Не си длъжна да ми го казваш сега — каза Инглиш, седна на облегалката на фотьойла й и я прегърна през раменете. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Вече не! Това е стара история — отговори Жюли. — По времето, когато бях в Бостън преди години. Бях на седемнадесет и нямах пукнат грош. Бях се явявала на прослушване. Бях престанала да разчитам на това и бях готова да се откажа и да се прибера вкъщи, но нямах какво да облека. Знаех, че ако се появя във вида, в който бях, никой нямаше да ме приеме. Собственичката на пансиона винаги имаше пари у себе си. Аз ги откраднах. Възнамерявах да ги върна, преди да се усети, но тя ме хвана на местопрестъплението. Извика полицията и ме осъдиха на осем дни затвор.

Инглиш я потупа по рамото.

— И ти си се страхувала да ми кажеш това! Но това не е нищо! Всеки от нас някога е извършил нещо, което би му струвало затвора, ако го хванат. Ти просто не си имала късмет. И за това ли те шантажираше Рой?

— Заплашваше ме, че ще изнесе информацията във вестниците. Аз щях да изгубя мястото си, а и ти щеше да пострадаш, Ник.

Погледът му стана груб:

— Да, възможно е. Някой друг беше ли в течение?

Тя поклати глава.

— Добре! Да не говорим повече за това. Колко му даде на Рой?

— О, не, това е без значение — каза тя възбудено.

— Но това е абсурдно! Искам да ти върна тези пари. Колко?

— Моля те, Ник, няма смисъл.

— Колко… хиляда долара?

— Приблизително, но аз не искам да ми ги връщаш. Моля те, това не те засяга. Платила съм ги и съм ги забравила.

— Ще видим — каза Инглиш, като стана. — Ти, когато отиде, Рой беше ли жив?

Жюли потвърди:

— Да.

— Даваш ли си сметка, че няколко минути след твоето посещение той вече е бил мъртъв?

Тя отново потвърди и ръцете й се сгърчиха.

— Според теб приличаше ли на човек, който се кани да се самоубива?

— В никакъв случай. Смееше се и се шегуваше. Даже се опита да ме сваля. За пръв път бях сама с него в офиса му. Обикновено имаше и някаква секретарка.

Инглиш присви уста:

— Какво се случи?

— Опита се да ме целува, но аз успях да се изплъзна. Дадох му парите и излязох.

— Сигурна ли си, че му даде парите?

— Да.

— Наистина ли си сигурна, Жюли? Това е много важно.

— Да, дадох му ги.

— Да, но те не са намерени. Имал е у себе си само четири долара. Лоиз най-внимателно тършува из офиса му. Никъде не е намерила пари.

— И все пак аз му ги дадох. Сложи ги на бюрото си и ги затисна с попивателната.

Замислен, Инглиш поглади бузата си:

— Видя ли някого или чу ли нещо, докато беше там? — продължи Инглиш като я гледаше внимателно.

— Не, нищо. Само онези машини в края на коридора. Те вдигат такъв адски шум.

— Въпреки всичко някой го е убил и е взел парите. Не може да се е изпарил.

— Какво ще стане сега, Ник? — запита тя и в погледа й се четеше страх.

— Наех един човек да разследва цялата тази работа. Никой не знае, че ти си ходила там и никой няма да го узнае. Не мисли повече за това.

— Но щом е бил убит, не трябва ли да предупредим полицията?

— Ако се разбере, че брат ми е ръководил добре организирана мрежа за шантажи, с мен е свършено — отговори спокойно Инглиш. — Няма да казвам на полицията. Моят човек вероятно ще открие кой е убиецът и тогава ще решим какво ще правим. Във всеки случай за теб няма да има неприятности.

Той се доближи до нея и я хвана за ръката:

— Сега трябва да тръгвам, Жюли. Почини си и забрави за това. Ще се видим утре. Може и да успеем да отидем на кино.

— Да, Ник.

Тя го придружи до хола. Не сваляше обезпокоения си поглед от него, докато обличаше пардесюто си.

— Ник, не е ли най-добре и ти да забравиш всичко това? Наистина ли е необходимо да откриеш убиеца? И да го намериш, не можеш да го предадеш на полицията. Съществува риск да се разприказва и действията на Рой да излязат на бял свят.

Инглиш се усмихна:

— Не се притеснявай. Първо трябва да го открия. Рой може и да е бил мръсник и долен тип, но никой не може да си позволи да убие някой член на семейството ми, без да си плати за това. Ще намеря начин да го притисна и да си разчистя сметките с него. Довиждане.

Той я целуна и я погали по ханша:

— Недей да се тревожиш.

Долу Чък чакаше търпеливо.

— Закарай ме вкъщи — каза Инглиш, като се качваше.

Качи се директно в жилището си, свали пардесюто си и го подаде на филипинския си прислужник Ушу.

— Някой да ме е търсил? — запита той.

— Не, господине.

— Някой да е звънял по телефона?

— Не, господине.

Инглиш влезе в кабинета си. Седна на бюрото си и взе една пура. След като помисли няколко минути, той вдигна телефона.

— Ако обичате, свържете ме с капитан О’Брайън, шефа на полицията в Бостън — каза той на телефонистката. — Колкото се може по-бързо.

— Да, господин Инглиш.

Постави слушалката на вилката и започна да се разхожда из стаята. След малко телефонът иззвъня и той отново вдигна слушалката.

Грубият глас на О’Брайън проехтя в ухото му:

— Добър вечер, господин Иглиш. Отдавна не съм Ви чувал.

— Добър вечер, Том. Как си?

— Средна работа. А Вие?

— Горе-долу. Мислех, че ще се видим на мача. Защо не дойдохте?

— Нали знаете как е при нас. В момента ми висят две убийства. Много се радвам, че Вашето момче спечели. Добре ли се представи?

— Може да се каже. Кажете, Том, можете ли да ми направите една услуга?

— Винаги на Ваше разположение, господин Инглиш.

— Преди осем години едно момиче, наречено Жюли Клер, е откраднало пари от хазяйката си. Била е осъдена на осем дни затвор. Можеш ли да провериш това?

— Разбира се. Дайте ми само три минути.

Със загрижен вид Инглиш седна на ръба на масата, като клатеше крака.

След по-малко от три минути отново се чу гласът на О’Брайън.

— Лице с такова име никога не е било арестувано, господин Инглиш. Нямаме такова досие.

Лицето на Инглиш помрачня.

— А не е ли арестувано някое друго момиче за кражба на пари от хазяйката си?

Този път отговорът дойде след много по-голяма пауза:

— Има. Казва се Дорис Каспари. Била е осъдена на осем дни, защото месец преди това е била заловена да краде в един магазин.

Инглиш си спомни, че Жюли му беше споменавала, че е живяла с Дорис Каспари. Той никога не забравяше имена.

— Жюли Клер е била свидетел по делото — продължи О’Брайън. — Но самата тя не е била обвиняема.

— Благодаря ти, О’Брайън. Вероятно не съм разбрал правилно. Не забравяйте да ми се обадите, когато идвате насам. Довиждане.

Той затвори и сбърчи вежди, като упорито наблюдаваше килима. Не беше го излъгало чувството, че Жюли лъже, когато му разказваше тази история.

— Много ми се иска да знам каква е точно твоята история, Жюли — прошепна той.