Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (23)

III

Чък спря Кадилака пред луксозния вход на „Сребърната кула“.

Инглиш се наведе напред:

— Отлично, Чък. Откарай колата и иди да вечеряш. Ще дойдеш да ме вземеш към десет и половина.

— Да вляза ли да Ви взема отвътре, шефе? — запита Чък и очите му оглеждаха тротоара.

Инглиш поклати глава:

— Не. Тук не съществува риск. Но когато излезем, ще трябва да си отваряш очите.

— Винаги съм нащрек — каза Чък агресивно. — Значи десет и половина?

— Ще те чакам във фоайето.

Чък излезе от колата, огледа се, без да вади ръката си от джоба, отвори вратата и проследи Инглиш, който с бърза крачка прекоси тротоара и влезе в ресторанта.

Инглиш остави шапката и пардесюто си на гардероба, и тъкмо се насочваше към умивалниците, когато влезе сенаторът Бомон.

— Добър вечер, сенаторе — поздрави го той. — Този път няма да Ви карам да чакате.

— Как си, Ник? — стисна ръката му Бомон.

— Много добре. Отивам да си измия ръцете. Ще дойдете ли?

— Разбира се.

Докато Инглиш се миеше, Бомон запали пура. Изглеждаше много недоволен.

— Не трябваше да отлагате това събрание. Рийз е бесен.

— В това не съм се съмнявал — отговори Инглиш и протегна ръка за салфетка.

— Предупреждавам те, че няма да търпи повече такива действия. Той самият ми го каза.

Инглиш хвана сенатора за ръката и го поведе към бара.

— Пийнете един коктейл, това ще Ви успокои нервите — весело каза той. — Рийз е принуден да одобрява всичко, което правя и Вие го знаете много добре.

— Не е съвсем така. Каза ми, че отдавна вече е време някой да Ви постави на мястото Ви и че той лично ще се заеме с тази работа.

Инглиш подаде коктейла на Бомон и си поръча джин.

— И как смята да ме постави на място? — усмихна се той.

— Не ми каза, но знам, че е разговарял с окръжния прокурор. Осведомен е във връзка с Рой.

Лицето на Инглиш помръкна:

— Откъде?

Притеснен, Бомон се размърда на стола.

— Чул е да се говори за шантаж. Иска окръжният прокурор да започне следствие.

Инглиш повдигна рамене.

— Няма основание за следствие. Оставете го да прави каквото иска, но ако не може да докаже това, което разпространява, ще го съдя за клевета.

— И аз това му казах. Побесня. Но все пак, Ник, ако има нещо вярно в това, което се говори, трябва да бъдеш предпазлив.

— Я не говорете глупости — пресече го Инглиш с надменен тон. — Няма защо да вземам предпазни мерки. Негова работа е да докаже, че Рой е бил шантажист, а това той не може да направи.

Бомон изглеждаше облекчен:

— Радвам се да го чуя. Нали не ме баламосвате, Ник?

— Разбира се, че не. Той нищо не може да докаже, както й окръжният прокурор.

— А момичето? Секретарката на Рой?

— И това сме оправили. Нито вестниците, нито окръжният прокурор направиха връзка между нея и Рой. Морили оправи работата. Съвестно си заработи онези пет хиляди долара. Моля Ви, не се притеснявайте толкова.

— Лесно е да се каже — отговори Бомон кисело, — но аз все пак трябва да мисля за положението си. Я виж ти, говорим за вълка… Ето го и самият Рийз.

Инглиш повдигна очи.

На прага стоеше набит около шестдесетгодишен мъж, който разговаряше с красиво момиче, наметнало пелерина от визон върху черна вечерна рокля.

— Питам се дали той й е купил тази пелерина или тя я е взела под наем? — процеди през зъби Инглиш. — Това е Лола Вегас. Танцуваше в „Златната ябълка“ преди да я изхвърля. Не можеше да види мъж, включително и от персонала, и да не му се хвърли на врата.

— За Бога, не говорете толкова високо — прошепна Бомон.

Рийз се приближи до бара, намери си място, максимално отдалечено от Инглиш, и едва забележимо им кимна.

Инглиш му отговори и помаха на Лола, която, преди да му обърне гръб му хвърли яростен поглед.

— Когато се хвърли да преследва богатите клиенти, реших, че й е време да се изявява другаде. Изглежда още не ми го е простила.

Бомон побърза да смени темата. Беше изминал почти половин час откакто говореха за изборите, когато Инглиш забеляза Корин Инглиш на входа. Носеше бяла вечерна рокля, която вероятно й беше останала от предишни по-добри времена. Косата й не беше съвсем чиста, а лицето й беше зачервено. Хората вече започваха да я оглеждат.

— Ето и жената на Рой — каза Инглиш. — За последен път идвам в този ресторант. Тук започна да се събира цялата измет на града.

Бомон се обърна към входа и се вцепени:

— Но, за Бога, тя е мъртвопияна.

— Наистина е пияна и идва към нас.

Инглиш избута стола си назад и стана, за да посрещне Корин, която приближаваше с несигурна походка.

— Добър вечер, Корин — поздрави той с усмивка. — Ако сте сама, защо не се присъедините към нас?

— Добър вечер, боклук такъв — отговори тя с пронизителен глас. — По-добре да седна в клетката с тигрите, отколкото на една маса с Вас.

Разговорите в бара затихнаха и всички очи се впериха в Инглиш, който продължаваше да се усмихва.

— Щом така го възприемате, Корин, аз оттеглям предложението си — каза той и се върна на масата си.

— Не си отивайте — продължи Корин с пискливия си глас. — Имам да Ви казвам много неща.

Зад бара се появи мъж в смокинг. Той погледна Инглиш и прошепна нещо на бармана.

Инглиш не се и опита да й отговори. Изглеждаше невъзмутим като епископ, който пие чая си в дома на някоя вдовица.

— Не се нервирайте, Корин — каза любезно той. — Не мислите ли, че ще е по-добре да се приберете вкъщи?

— Твоята курва е в леглото с Хари Винс — повиши глас тя. — Вече два месеца спят заедно, нещастен глупако! Всеки път, когато си зает, тя търчи при него. И в момента тя е с него в леглото.

Посетителите в бара следяха сцената с широко отворени очи и не пропускаха нито дума. Човекът в смокинга се доближи тихо до Инглиш.

— Да я изхвърля ли, господин Инглиш? — запита той, без да движи устните си.

— Не се безпокойте — отговори невъзмутимо Инглиш. — Аз ще се оправя с нея. Хайде, Корин. Ще Ви изпратя до Вас. По пътя ще ми разкажете всичко това.

Корин пребледня и отстъпи крачка назад. Беше очаквала бурна реакция от страна на Инглиш, но невъзмутимото му спокойствие я обезоръжаваше.

— Не вярвате ли? — изкрещя тя. — Казах ви, че Жюли Клер спи с Вашия най-доверен служител!

— И какво лошо има в това? — запита с усмивка Инглиш. — Това не засяга нито мен, нито Вас, Корин.

Рийз се надигна от стола, но после отново седна.

— Господи! — възмути се Лола с висок и ясен глас. — Това е направо отвратително.

— Елате, Корин. Да си тръгваме — хвана я под ръка Инглиш.

— И на Вас Ви е все едно? — изстена тя и се опита да се освободи.

— Но разбира се — продължи Инглиш с тон, с който се успокоява дете. — И Вие, както и аз, много добре знаете, че това е измишльотина. Хайде. Хората ни гледат.

Той я повлече към вратата.

— Нечувано! — извика един от клиентите. — Кой ги пуска тези пияни жени да влизат тук?

Корин се разплака. Отмъщението, което си беше представяла толкова атрактивно, й се изплъзваше между пръстите като пясък. Със своето спокойствие и добронамерено отношение Инглиш спечели хората на своя страна. Всички си мислеха, че тя прави сцена, без да си дава сметка какво точно казва.

Направи последен опит да обърне нещата в своя полза:

— Но това е вярно! — изкрещя тя и се опита да се освободи. — И освен това Вие убихте брат си. От мен пък откраднахте двадесет хиляди долара. Пуснете ме!

Някакъв човек започна да се смее и Корин си даде сметка, че се е провалила.

Инглиш я водеше към салона. Тя го следваше с треперещи колене. Като стигнаха в салона човекът със смокинга, който се движеше зад тях, запита:

— Да й дам ли нещо да пийне, господин Инглиш?

— В никакъв случай, Луис, но бих желал да я придружите до дома й. Бихте ли извикали едно такси?

— Разбира се, господин Инглиш.

Облегната на Инглиш, Корин продължаваше да плаче. Той я хвана за раменете.

— Успокойте се. Сега ще се приберете вкъщи и ще поспите. Знам какво изпитвате.

— Не знаете — изстена Корин. — Исках да Ви причиня болка. Исках да Ви накарам да страдате, както Вие ме накарахте да страдам.

— И защо мислите, че не сте успяла? — запита Инглиш и повдигна брадичката й. — Истина ли е това, което ми казахте?

Корин извърна очи.

— Истина ли е? — настоя той.

Тя потвърди.

— Добре, сега вече сме квит. Не трябваше да Ви заплашвам, че ще предам на пресата писмата на Рой. Разбира се, че нямаше да го направя, но трябваше да си послужа с тази заплаха.

Луис се върна.

— Таксито, господин Инглиш.

— Бихте ли я придружили? — помоли Инглиш. — Бъдете мил с нея.

— Разбира се, господин Инглиш.

Луис хвана Корин за ръката.

— Да тръгваме, скъпа госпожо.

Корин гледаше Инглиш с широко отворени очи.

— Но Вие даже не ми се сърдите! — започна тя с несигурен глас. — Какъв сте всъщност Вие… светец?

— О, не. Все пак Вие, Корин, сте част от семейството.

Той проследи с поглед как Луис й помогна да се качи в таксито. Лицето му беше леко пребледняло, но все така спокойно.

Отиде на гардероба, взе си шапката и пардесюто, и излезе на улицата.

Мъж с лице, прорязано от тънък бял белег, чакаше в една от телефонните кабини в салона. Той проследи Инглиш, който спря едно такси. Вдигна слушалката и набра номер.