Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (27)

II

Роджър Шерман се хвана за металната стълба, надигна се внимателно, огледа пустия кей и се качи на вълнолома.

Чевръсто се отправи към една барака в другия му край, отвори вратата и влезе в помещението, затрупано с празни каси и бъчви.

От една от касите извади приготвения от по-рано голям куфар.

Съблече мокрите си дрехи и енергично се изтърка с една кърпа. Извади комплект дрехи за смяна, облече ги бързо и сложи дрехите, които беше съблякъл, в куфара.

Излезе от бараката, огледа се и хвърли куфара в реката. Той потъна почти мигновено. След като се увери отново, че кеят е пуст, той напусна вълнолома и пое по една уличка, която извеждаше на Двадесет и седма улица.

Тъкмо стигна до входа на метрото, когато чу воя на полицейската сирена. Спря се и видя две патрулни коли, устремили се към Пета улица и поклати глава в знак на задоволство.

Качи се на метрото, водещо към центъра и слезе на Сто и десета улица. Там спря такси.

— Мейсън стрийт.

Разположил се на задната седалка, той се обръщаше от време на време с напрегнат поглед, за да се увери, че не го следят.

Спря таксито на ъгъла на Мейсън стрийт, пое пеша по булевард „Лоурънс“ и се насочи към вилата на Корин Инглиш.

Улицата беше пуста. Проливният дъжд мокреше шлифера му и се стичаше по шапката му.

Във вилата на Корин светеше един от прозорците. Той прекоси градината и спря пред вратата като се ослушваше. След около пет минути натисна бутона на звънеца, изчака, свъси вежди и звънна отново.

Отвътре светна лампа и вратата се отвори, Корин се наведе, без да се пуска от вратата. Алкохолният й дъх облиза лицето на Шерман.

— Кой е? — запита тя, като се взираше в обгърнатия в сянка силует.

— Нима вече ме забравихте, Корин? — тихо запита той.

Забеляза, че тя изтръпна и посегна към дръжката. Сложи крак на прага, за да й попречи да му затвори вратата под носа.

— Какво искате? — попита подозрително тя.

— Очаквах да ми телефонирате, но Вие не ми се обадихте. Пуснете ме да вляза.

— Не искам да влизате — отговори тя и се опита да затвори вратата. — Не желая повече да Ви виждам.

Той я изтласка в коридора.

— Не виждате ли, че се мокря? — забеляза той със заплашително спокойствие. — Видяхте ли се с Инглиш?

Тя му обърна гръб и с несигурна крачка се отправи към салона. На камината се мъдреха бутилка коняк и наполовина изпразнена чаша.

Шерман свали шапката и шлифера си, пусна ги на земята в хола и спокойно заключи входната врата.

След това с усмивка се насочи към салона.

— Не отговорихте на въпроса ми. Видяхте ли се с Инглиш?

— Да, видях го — отговори тя, като взе чашата си и се отпусна на дивана.

— Не изглеждате особено очарована. Идеята Ви изглежда не се е осъществила.

— Тази идея не беше моя, а Ваша и освен това страшно глупава. На него изобщо не му пука.

Шерман си намери чаша и се върна при камината. Наля я до половината, помириса съдържанието и наклони глава в страни.

— Никак не е лош. Рой ли го е избирал?

— Кой Ви е разрешил да се обслужвате? — изкрещя Корин. — За какъв се имате, че ще идвате да ми пиете от коняка?

Той се разсмя:

— Не се прави на глупачка. Нали съм твоят любовник, Корин?

Лицето й помръкна:

— Никога! Това няма да се повтори. Не знам какво ме беше прихванало. Не искам повече да Ви виждам… Вас и Вашите загубени идеи.

— Идеята беше отлична — отпи от чашата си Шерман. — Разкажете ми какво се случи.

— В никакъв случай! Беше ужасно — отвърна Корин и се разплака. — Не трябваше да Ви слушам. Те… те се подиграха с мен.

— Кои те? — запита Шерман, като я следеше внимателно.

— Не знам. Всички. Не ми повярваха. А той постъпи толкова хитро. Всички разбраха, че съм пияна.

— Кои всички?

— Хората, които бяха в бара — отговори Корин пискливо. — Даже ме нарекоха „пияница“.

— Значи сте казали на Инглиш, че спят заедно?

— Разбира се! Нали това ми бяхте препоръчали да направя? Но той изобщо не се развълнува. Отговори ми, че това не засяга нито мен, нито него. След това помоли един от персонала на клуба да ме придружи до вкъщи. Ето Ви я блестящата идея!

Шерман поклати доволно глава. Беше разбрал каквото го интересуваше. Корин беше изиграла ролята си пред свидетели. Той изпразни чашата и избърса тънките си устни с кърпичката.

— Може би ще Ви се иска да узнаете, че след вашето заминаване Инглиш отиде у Хари Винс. Там намери Хари и Жюли в ситуация, която може да се нарече компрометираща. Той застреля Хари, а след това и Жюли. Полицията е вече там и предполагам, че вече са арестували Инглиш за убийство.

— Убил ги е? — повтори пресипнало Корин.

— Точно така — потвърди Шерман и извади дъвка от джоба си. — Продължавате ли да твърдите, че идеята ми е била глупава?

— Искате да кажете… че ги е убил?

— Да, уби ги.

— Не Ви вярвам.

— Няма значение. Утре ще го прочетете във вестниците.

— Вие откъде знаете? Като Ви слуша, човек би казал, че сте били там.

— Бях наблизо — усмихна се Шерман. — Бих казал, че малко или повече съм присъствувал на случилото се.

Корин стана:

— Не исках да ги убива! Исках само да му причиня болка.

— И Вие му причинихте болка. Даже постигнахте повече: Вие го унищожихте. Електрическият стол не му мърда.

— Но аз не искам да го унищожавам! — изстена Корин. — Беше толкова мил с мен. Той… каза ми, че съм част от семейството.

— Ах, колко трогателно — изсмя се Шерман. — И въпреки че Ви счита за част от семейството, това не му попречи да Ви задигне двадесет хиляди долара.

Корин го изгледа със свити юмруци:

— Сигурна съм, че Рой никога не е имал толкова пари. Как можах да Ви повярвам? Вие сте виновен. Идеята беше Ваша. Искали сте да му скроите гаден номер и си послужихте с мен.

— Много смела ставате изведнъж — каза Шерман с усмивка. — Даже и да е така, какво можете да направите?

— Ще отида в полицията! Това, което направих, е отвратително. Ако им разкажа какво се случи, може и да не го закачат.

— Бих се учудил! Ще успеете да станете само още повече за посмешище. Не бъдете глупава, Корин. Единственото, което можете да направите сега, е да си мълчите.

— Ще я видим тази работа! — отговори Корин яростно. — Ще отида при лейтенант Морили. Той ще ми каже как да постъпя.

Шерман повдигна рамене:

— Щом сте решили, аз, разбира се, не мога да ви попреча. Но ще направите най-добре да не се бъркате в тази работа.

— Длъжна съм да се забъркам. Ще бъда разпитвана като свидетел. Ще ми задават най-различни въпроси и не си мислете, че няма да разкажа и за Вас. Ще им разкажа, че идеята произтича от Вас.

Шерман поклати глава. Изглежда беше очаквал такава реакция. С ръце в джобовете и с безразличен поглед той се заразхожда из стаята, като неспирно дъвчеше дъвката си.

— Наистина се страхувам, че ще им го кажете — спря той пред прозореца.

Протегна ръка към един шнур от червена коприна, придържащ пердетата и машинално провери здравината му.

— Колко интересно. От седмици не успявам да си намеря точно такъв цвят.

Той откачи шнура от куката, която го придържаше към стената и се доближи до лампата, за да го разгледа.

— Тия номера не минават — каза кисело Корин. — Не се опитвайте да смените темата. Ето сега веднага ще се обадя на лейтенант Морили.

— Не се опитвам да сменя темата.

Шнурът висеше между пръстите му като червена змия.

— Много бих желал да си спомните откъде сте го купили.

— Не си спомням — отговори Корин и вдигна слушалката — И освен това престанете да пипате. Не обичам да ми се пипат нещата.

— Е, щом не си спомняте, толкова по-зле. Жалко — каза Шерман, като я следеше с все по-вледеняващ поглед.

Корин се беше навела над телефонния указател на масичката. Шерман я доближи отзад. Шнурът между пръстите му беше приел формата на примка.

Изведнъж проехтя звънецът на входната врата и той замръзна на мястото си. Изненадана, Корин вдигна очи. В огледалото над камината забеляза отражението на Шерман. Той беше точно зад нея с ръце във въздуха, а шнурът се люлееше точно над главата й.

В миг тя разбра какви са намеренията му. Без да се обръща, тя отстъпи встрани и успя да промълви:

— Ще отворя.

Преди да успее да я спре, тя се втурна с треперещи крака към вратата, отвори я и връхлетя в хола.

Опита се да отвори входната врата. Коленете вече не я държаха. Забеляза, че резето е пуснато и го дръпна яростно.

На прага стоеше високо младо момиче с кестеняви очи и подгизнал от дъжда шлифер.

— Госпожа Инглиш?

Корин кимна. Въздухът излизаше със свистене между устните й. Трепереше силно и едвам се държеше на краката си.

— Казвам се Лоиз Маршъл и съм секретарката на господин Инглиш. Мога ли да вляза?

— О, да — изхриптя Корин — да, влезте!

Влизайки, Лоиз я изгледа изпитателно:

— Какво става тук? Изглеждате ужасена.

— Ужасена? — простена Корин. — Аз умирам от страх. Там има един човек…

В този миг се появи Шерман. В ръката си държеше пистолет калибър 38, полицейски образец. Насочи се към Лоиз и се усмихна.

— Заповядайте, госпожице Маршъл — любезно я покани той. — Не Ви очаквах, но бъдете добре дошла.

Корин я докосна с треперещата си ръка:

— Аз… мисля, че той искаше да ме удуши.

След тези думи се свлече в безсъзнание на земята.