Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (14)

II

Ед Леон стана притежател на Агенция „Светкавица“ два дни след като Инглиш го беше повикал от Чикаго.

Леон беше висок и слаб с несъразмерно дълги крайници. Хората, които не го познаваха, го мислеха за не особено умен и за безобиден. Загорялото му от слънцето лице имаше простодушно изражение и на пръв поглед приличаше на скромен селянин на посещение в големия град.

Оставяше впечатление, че поне от една седмица спи с дрехите си и на главата му непрекъснато се мъдреше овехтяла, килната към тила му шапка. Буйните му по рождение коси стърчаха на всички страни, тъй като той не полагаше никакви усилия да ги приведе в ред. От време на време ги подстригваше и тогава си даваше труда и да ги среши, ако разбира се имаше и гребен, а това му се случваше много рядко.

Никой не би си помислил, че това е един от най-реномираните частни детективи в страната. Беше започнал като репортер в криминалната хроника, но се оказа, че има невероятен талант да открива доказателства за криминалната дейност на политици и други от този калибър. Тогава окръжният прокурор предпочете да го има на работа при себе си, отколкото във вестниците, защото ако не друго, поне щетите щяха да бъдат по-малки. Прикрепен към прокурора, Леон извършваше забележителна, но зле платена работа.

Беше се запознал с Инглиш малко след неговия първи успех и двамата бяха станали добри приятели. Леон беше помолил Инглиш да го подпомогне с първоначален капитал да си отвори собствена агенция. Инглиш познаваше репутацията на Леон и прецени, че това е ефективно вложение. Той му даде парите и след две години Леон му върна заема заедно с лихвите, тъй като предприятието му носеше прилични доходи. Агенцията му беше сред най-добрите в Чикаго. За него работеха четирима анкетьори, трима детективи и цял екип от съвременни млади хора.

Оглеждайки тесния окаян офис на Рой, Леон си мислеше, че сгреши, като се остави да бъде убеден от Инглиш. Вярно беше, че ще спечели много пари, но идеята да прекара неизвестно колко време в тези две стаи при положение, че в Чикаго го чака луксозен климатизиран офис, никак не му се нравеше.

Със замислен израз на лицето и внимателен поглед той се разхождаше из стаята, като пощипваше машинално носа си. В продължение на два часа провери всички досиета, разгледа всички чекмеджета и шкафове, като вършеше това с изключително старание. Дългогодишният му опит го беше научил, че и най-малкият детайл е от значение, че всяко нещо си има своето обяснение и че ако се търси достатъчно упорито, винаги ще се намери някоя интересна следа.

Разглеждайки камината със саксия рози върху нея, той забеляза един малък предмет, закачен в навеса над огнището. Той повдигна вежди, извади от джоба си малко фенерче и го насочи към предмета. Това беше миниатюрен усъвършенствуван микрофон. Свързаните към него жици минаваха през една цепнатина и се отправяха към приемната. Леон отиде в другата стая и след внимателно оглеждане откри жиците, които бяха умело замаскирани между дъските на пода. Те пресичаха стаята, минаваха под прага и продължаваха по коридора.

Той се върна в офиса и започна да се мие от потта и прахта, като весело си подсвиркваше.

„Не е лошо като за начало — помисли си той. — Явно някой е искал да бъде в течение на разговорите в офиса.“

На пръв поглед изглеждаше, че микрофонът е инсталиран преди доста време. Това означаваше, че някой се е интересувал от действията на Рой и по-точно от това, което е казвал и което са му казвали.

Леон се питаше дали микрофончето е все още включено и дали и неговите разговори ще бъдат подслушвани. Беше твърдо решен да проследи откъде тръгват кабелите на микрофона, но не сега, а през нощта, когато канцелариите и офисите бъдат затворени.

Инглиш му беше казал, че портиерът Том Келхъм е бъбрив и Леон реши да го посети, преди да се залови сериозно за работа.

Откри Келхъм при отоплителната инсталация. Последният внимателно изрязваше макет на кораб от парче меко дърво с помощта на джобно ножче с внушителни размери.

Келхъм беше снажен мъжага с големи мустаци, оприличени мислено от Леон на чифт изсъхнали водорасли. На оплешивялото му теме се мъдреше потънала в прах мека шапка. Разкопчаната му жилетка, прихваната с голяма позлатена верига за часовник, беше изпоцапана с храна. Той изгледа Леон с нескрито любопитство и го поздрави с глава:

— Привет — рече той. — С какво мога да Ви бъда полезен?

Леон доближи един стол и разположи дългото си тяло.

— Аз имам язва — каза той. — Всеки ден по обяд удрям по едно уиски. За съжаление не обичам да пия сам. Когато човек започне да се налива сам, той си подписва смъртната присъда. Мислех си, че можете да ми направите компания, но ако случайно не употребявате алкохол, няма да Ви притеснявам, мога да отида и другаде.

Келхъм остави внимателно кораба си и се наведе напред:

— Намерили сте точно този, който Ви трябва, приятелю, но кажете всъщност… никога не бих повярвал, че уискито може с нещо да помогне на язвата.

Леон извади от джоба си шише „Джони Уокър“ и го разклати с ръка.

— Трябва да умееш да отстояваш независимостта си — беше отговорът. — Ако предлагам на язвата си каквото й е необходимо, тя няма да иска да се раздели с мен. Уискито се отразява добре на гърлото ми и ето защо си го пийвам. Имате ли чаша? Или даже две?

Келхъм взе две картонени чаши от един рафт.

— Не мога да Ви предложа нищо по-добро, — каза той за извинение, след като издуха праха от чашите.

Той проследи с поглед как Леон пълни догоре чашите, грабна лакомо едната и помириса съдържанието:

— Скапана работа! — отбеляза той. — За Ваше здраве, шефе!

Изпразни чашата си на един дъх, въздъхна, примлясна с устни, избърса уста с опакото на ръката си и остави чашата.

Леон, който беше отпил само една малка глътка, се наведе да му я напълни отново.

— Аз съм новият наемател — каза той. — Казвам се Ед Леон. Поех Агенция „Светкавица“.

Келхъм не скри удивлението си:

— Радвам се да се запознаем. Моето име е Том Келхъм. Значи Агенция „Светкавица“, а? Не сте си губили времето!

— О! Това не е нищо. Да можехте да видите майка ми как сваляше мъжете — отбеляза той небрежно. — Това си ни е в кръвта.

Той сбърчи вежди, поклати глава и продължи:

— Работите не вървят блестящо тази сутрин. Жива душа не се мярка наоколо.

— О, ще потръгне — окуражи го Келхъм, поглъщайки уискито си. — Тъй нареченият Инглиш знаеше какво прави. Яко работеше. Още не мога да разбера защо се самоуби. Очевидно неговото самоубийство ще Ви позабави работите, но няма да е задълго.

Леон извади две цигари от пакета си, търкулна едната на масата и запали другата.

— Тъкмо се питах дали не са ме изпързаляли отново. С моята мутра хората винаги ме взимат за глупак — каза той и наведе глава с мрачен вид. — Ако знаете колко кофти работи са се опитвали да ми пробутат! Мислите ли, че има хляб в „Светкавица“?

— В това съм абсолютно сигурен — отвърна Келхъм. — Направете си сам сметката. Случвало се е да има и до тридесет клиенти на ден.

— Я, никак не е зле! — отбеляза Леон, вдигайки краката си на масата. — Нали не възразявате да си кача малко кръв в главата. Ако не го направя по някое време през деня, обръщам очите. И майка ми беше същата. А и бедният ми баща също нямаше кой знае какво под черепа. Значи според Вас съм спипал добра сделка? А какви бяха хората, които посещаваха господин Инглиш?

Келхъм повдигна мощните си рамена:

— Откъде да знам? Някои идваха всяка седмица. Някои имаха вид на съвсем изпаднали, но по-голямата част имаха изискан вид.

— Бяхте ли в сградата, когато той се самоуби? — попита Леон небрежно, навеждайки се да напълни отново чашата на Келхъм.

— Разбира се — отвърна Келхъм. — И по-полека с тая работа. Това да не е биберон.

— Хайде, не ме убеждавайте, че мъжага като Вас ще се уплаши от един литър. Казаха ми, че се е самоубил между девет и десет и половина. По това време имаше ли посетители при него?

— Трима души се качиха на седмия етаж, но не знам дали отиваха при него. Защо питате?

— О! Аз винаги задавам купчина въпроси — отвърна Леон и затвори очи. — Обожавам звука на собствения си глас. Синатра да му мисли! Да можехте да видите мацките как ми падат в ръцете, когато им пошушна това-онова на ушенцето. Няма нужда и да пея, за да стане работата.

Той отвори очи и изгледа внимателно Келхъм.

— Кои бяха онези тримата?

— Двама мъже и една жена. Лично ги закарах до седмия етаж. Жената съм я виждал и друг път, но другите двама не.

— Има ли и други наематели на седмия етаж?

— Ами там се намира Осведомителната агенция. Вероятно вече сте чули телеграфните им машини? Ужасен шум! До Вашия офис е Мис Уиндзър.

— Тя с какво се занимава?

— Както сама се изразява, тя е силуетистка. Изрязва силуета Ви от хартия и го поставя в рамка. Не ми е ясно какво друго се прави при нея, но клиентите й са само мъже.

Леон се надигна със заинтересуван вид:

— Сериозно ли? И тя ми е съседка! Виж ти! Виж ти! Ще трябва да я посетя и да й демонстрирам силуета си. Може пък в замяна и тя да ми покаже нейния.

— О, тя е готино маце — отговори Келхъм, — но при нея се плаща в брой. Лично аз предпочитам проститутките по улиците, но за всеки влак си има и пътници.

— Виж ти, Вие и поговорки знаете. Да се върнем на двамата мъже и момичето. Значи те са отивали или в осведомителната агенция, или при мис Уиндзър, или при Инглиш. Така ли?

— Момичето отиваше при Инглиш. Виждал съм я и друг път.

— Как изглеждаше?

Келхъм отпи от уискито си и замислено изгледа Леон:

— Много въпроси задавате. Защо Ви интересува всичко това?

— Сега аз говоря. Пийте си пиенето и се постарайте да си го заслужите.

Келхъм повдигна рамене:

— Всъщност какво ме интересува. Тя беше със светлокестеняви коси, красива като кинозвезда и със съблазнително тяло.

— И това ако е описание! В този град има поне два милиона мацки, които изглеждат по този начин! Как беше облечена?

— Изключително изискано — отговори Келхъм, като притвори очи, за да си представи момичето. — Облечена беше в черен костюм с големи бели ревери, черно-бели ръкавици и малка черно-бяла шапка. На ръката си имаше гривна-талисман. Нали ги знаете, това е златна верижка, окичена с амулети.

Леон кимна с доволен вид:

— Това вече е нещо! От Вас ще стане първокласен детектив. А нещо за двамата мъже?

— Единият беше осемнадесетгодишен хлапак с кожено сако и фланелен панталон. Носеше пакет под мишница. Имах чувството, че отива в осведомителната агенция. Другият беше в разцвета на силите си, около двадесет и седем, двадесет и осем годишен с кафяв костюм и кафява шапка. От ръкавела на ризата му се подаваше носна кърпичка. Не е лоша тази идея. Ако някога имам чиста носна кърпичка и аз бих си я носил там. Непрекъснато дъвчеше дъвка, макар че според мен никак не му приличаше. Когато човек има възможност да се облече по този начин, не би трябвало да дъвче дъвка.

Леон въздъхна:

— Вие можете да напишете книга за добрите маниери. Една книга, в която се препоръчва да не се дъвче дъвка, когато сте облечен в кафяв костюм, ще се продава като топъл хляб.

Той свали краката си от масата:

— За да сме по-точни, можете ли да ми кажете в каква последователност дойдоха онези тримата? Кой дойде пръв?

— Момичето, след това момчето с коженото сако и накрая онзи с кафявия костюм.

— В колко часа дойде момичето?

— В девет и половина. Знам го точно, защото ме попита колко е часът.

— А другите?

— Момчето чакаше долу, когато слязох, след като придружих момичето, а мъжът с кафявия костюм пристигна след около четвърт час.

— Видяхте ли кога си тръгнаха?

Келхъм поклати глава:

— Качих ги нагоре, но не съм ги свалял. Имат си крака, все пак.

— Правилно — каза Леон, като ставаше. — Автоматичният асансьор не работеше ли?

— Изключвам го в седем часа. Искам да знам кой влиза в сградата след този час.

Леон се съгласи отново:

— Да, това е интересно. Можете да запазите бутилката. Ако я взема със себе си, може да се изкуша. Ще ми се да посетя мис Уиндзър. Само посещение на добра воля, нищо повече. Може пък да й е скучно. Кой знае?

— Ако на нея някога й се случва да скучае, трамвай да стана. Внимавайте да не сгазите лука. Плаща се в брой.

Леон се насочи към вратата:

— Не на мен тия. Ще й разясня, че понякога не е лошо да се дава и на заем — каза той и се качи в асансьора.