Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (10)

IV

Инглиш изгледа продължително Морили, след което му посочи един стол:

— Седнете, моля. Слушам Ви.

Морили седна.

— Телефонирах тази сутрин на госпожа Инглиш, за да я попитам дали господин Инглиш е имал секретарка. Тя ми даде името и адреса на момичето. Веднага отидох там с един полицай. Апартаментът й се намира на Източния площад, номер 45.

Той спря и проницателно загледа Инглиш.

— Знам — отговори последният, разбирайки за какво става въпрос. — И аз ходих там тази сутрин. Никой не ми отвори и аз реших, че вече е заминала за работа.

Морили поклати глава в знак на съгласие.

— Точно така. Мис Хопър, която живее точно над мис Севит, ми каза, че Ви е видяла.

— Добре, продължавайте — отговори сухо Инглиш. — Какво стана после?

— Никой не отговори на нашето позвъняване. Но нещо ме зачовърка отвътре, защото имаше бутилка мляко и вестник пред вратата. Влязохме с шперц и я намерихме обесена на вратата на банята.

Инглиш взе една пура от кутията и я бутна към Морили.

— Заповядайте. И кое Ви кара да мислите, че се касае за убийство?

— На пръв поглед изглежда самоубийство — отговори Морили. — За съдебния лекар това не подлежи на съмнение. След като отнесоха тялото, аз поогледах стаята. Бях съвсем сам, господин Инглиш, когато открих онова нещо. До леглото имаше влажно петно върху килима, като че ли нещо беше прясно измито. Като го огледах по-внимателно, открих едно съвсем малко петънце. Потъркахме с бензин, за да проверя. Петното беше от кръв.

— Не претендирам, че разбирам колкото Вас, инспекторе, но не разбирам защо това Ви води на мисълта, че става въпрос за убийство.

Морили се усмихна:

— Твърде често е трудно да се различи едно добре прикрито убийство от самоубийството. Но ние в занаята много бързо успяваме да открием уликите. И това петно върху килима в случая е точно такава улика. Разбирате ли, когато откачихме трупа на момичето, аз забелязах, че от носа й е текло кръв. Но върху нощницата й нямаше петна от кръв и аз бях доста озадачен, че никъде по дрехите й нямаше и капчица кръв. И ето че намерих търсеното петънце на килима. Това означава, че тя е умряла на земята, а не обесена на вратата.

— Значи според Вас тя е била удушена върху килима.

— Точно така. Ако някой я е изненадал, преметнал й е въжето отзад през врата и го е стегнал, тя много бързо е изгубила свяст. Паднала е напред и докато убиецът я е душел, най-вероятно от носа й е потекло кръв, което обяснява петното върху килима. След като я е умъртвил, той просто я е обесил на вратата, за да създаде впечатление за самоубийство.

Инглиш помисли за момент, след което се съгласи:

— Вероятно имате право. Значи, според Вас, това е убийство?

— Не съм абсолютно убеден, но по друг начин не мога да си обясня петното кръв върху килима.

— А сигурен ли сте, че това е било кръв?

— Абсолютно.

Инглиш погледна часовника си. Вече беше закъснял с четири минути за срещата.

— Благодаря Ви, че ме предупредихте, инспекторе. Не съм очаквал такова нещо. Не знам вече какво да мисля. Надявам се, че и друг път ще поговорим отново за това. За съжаление сега имам среща със сенатора.

Инглиш стана от мястото си:

— Извинете ме, но трябва да тръгвам.

Морили не помръдна от мястото си. Той гледаше Инглиш с израз, който никак не се хареса на последния.

— Какво има още? — запита той кратко.

— Както желаете, господин Инглиш, но аз си мислех, че ще желаете да уредим тази работа веднага. Още не съм написал рапорта си, но до половин час ще трябва да го представя.

Инглиш сбърчи вежди:

— И с какво ме засяга този рапорт?

— Това Вие ще трябва да ми кажете — отговори Морили. — За мен е удоволствие да Ви услужа, когато имам възможност, господин Инглиш. Вие винаги сте били добър с мен.

Инглиш си даде сметка, че има нещо подозрително в посещението на Морили.

Той се наведе над бюрото си и включи интерфона:

— Лоиз? Бихте ли предупредили сенатора, че ще позакъснея. Ще бъда при него не по-рано от два часа.

— Да, господин Инглиш.

Той прекъсна връзката и седна отново на мястото си.

— Хайде, инспекторе. Казвайте, каквото имате да казвате — каза той със спокоен, но заплашителен глас.

Морили приближи стола си и погледна Инглиш право в очите:

— Няма защо да Ви говоря за чувствата, които изпитва окръжният прокурор към сенатора Бомон. Откакто сенаторът заема това място, двамата са на нож. Всички знаят, че Вие поддържате сенатора. Ако окръжният прокурор има възможност да Ви злепостави, той ще го направи, за да навреди на сенатора. Ако му се отдаде случай да Ви компрометира с някой скандал, той няма да отстъпи пред нищо, за да постигне целта си.

— За инспектор от Криминалната полиция Вие се оправяте много добре в политиката. Добре, да приемем, че сте прав. Каква е връзката с Мери Севит?

— Може да бъде много голяма. Доктор Ричард ми каза, че брат Ви е умрял снощи между девет и девет и половина. По-голяма прецизност не е възможно да се даде. Освен това, пак според него, Мери Севит е умряла между десет часа и полунощ. Мис Хопър твърди, че е видяла брат Ви да излиза от жилището на Мери Севит, снощи в десет без четвърт. Окръжният прокурор веднага ще заключи, че става въпрос за двойно самоубийство. Брат Ви е убил момичето, след това е отишъл в офиса и се е самоубил. При такова заключение, във вестниците ще се развихри страхотен скандал, а чрез Вас ще удари и сенатора.

Инглиш остана мълчалив дълго време, като фиксираше Морили с невъзмутимия си поглед.

— И защо ми казвате всичко това, инспекторе? — запита той накрая.

Морили повдигна рамене. Черните му очи отбягваха тези на Инглиш.

— Не съм само аз, който знае, че се касае за убийство, господин Инглиш. Становището на доктор Ричард е, че се касае за самоубийство, но той не е виждал кървавото петънце на килима. Ако беше в течение, веднага би сменил мнението си, но той не го знае, както и окръжният прокурор.

— Но това ще им стане известно, когато представите рапорта си — каза Инглиш.

— Страхувам се, че е така, но аз бих могъл да забравя да спомена за петното.

Инглиш изучаваше внимателно бледното и безизразно лице на Морили.

— Но съществува и свидетелското показание на мис Хопър. Според Вас тя е видяла Рой да напуска апартамента на момичето. Ако се разприказва, окръжният прокурор ще започне следствие. И може би сам ще открие петното.

Морили се усмихна:

— Не се безпокойте за мис Хопър. Аз ще се оправя с нея. Много добре я знам с какво се занимава от време на време. Тя ни най-малко няма желание да се явява като свидетел. Един ловък адвокат като Сам Край може да й причини големи неприятности. Аз мога да й го подскажа и, повярвайте ми, тя ще си мълчи.

Инглиш се наведе напред:

— Надявам се, давате си сметка, че вероятността Рой да е убил това момиче е изключително малка. Ако тя действително е била убита и при това не от Рой, в този случай убиецът ще остане ненаказан.

Морили отново повдигна рамене:

— Ако окръжният прокурор разбере за петното кръв, за него убиецът ще е Вашият брат, господин Инглиш. Можете да заложите и последния си цент на тази версия. И в двата случая убиецът ще се измъкне. Вие решавайте. В рапорта си ще кажа за петното, но имайки предвид какво сте направили досега за мен, имах желание да Ви направя услуга при положение, че имам тази възможност.

— Много мило от Ваша страна, инспекторе. Няма да го забравя. Мисля, че най-добре ще бъде да не се споменава за петното.

— Както желаете — каза Морили, като ставаше. — Особено съм доволен, че мога да Ви бъда полезен, господин Инглиш.

— Почакайте — спря го Инглиш. — Струва ми се, че бяхте спечелили едно залагане. Каква беше сумата?

Морили поглади с нокътя на палеца тънките си черни мустаци, преди да отговори:

— Пет хиляди долара, господин Инглиш.

Инглиш се засмя:

— Нима толкова много?

— Струва ми се, че е така — отговори безпристрастно Морили.

— В такъв случай ще Ви платя. Мисля, че човек трябва винаги да си плаща дълговете.

— Абсолютно сте прав. А аз смятам, че хората трябва винаги да получават нещо срещу парите си.

— Предполагам, че предпочитате да ги получите в дребни банкноти?

— Да, това ме удовлетворява.

Инглиш отново включи интерфона:

— Хари? Забравете за задачата, която Ви бях поставил преди малко. Аз ще се оправя с инспектор Морили.

— Разбрано, господин Инглиш.

Инглиш стана и се насочи към зазидана в стената огнеупорна каса.

— Службата Ви е отлично организирана, господин Инглиш — каза Морили.

— Благодаря за комплимента — отговори сухо Инглиш.

Той отвори касата, извади оттам две пачки банкноти и ги хвърли върху бюрото:

— Не Ви искам разписка.

— Няма да имате нужда от нея — отвърна Морили.

Той взе парите, провери ги набързо и ги мушна в джоба си. Инглиш се обърна и седна отново зад бюрото си:

— Очевидно окръжният прокурор може да не се довери на рапорта Ви. Той може да изпрати някой на оглед у Мери Севит, който да открие петното.

Морили се усмихна:

— Не бих желал да се изтъквам — отбеляза Морили с патос — но услугата, която Ви правя, си струва парите. Петното не съществува вече. Постарах се да го изтрия.

Той се насочи към вратата:

— Е, добре! Не смея да Ви задържам повече. Трябва да отивам в управлението, за да съставя рапорта си.

След излизането на Морили Инглиш въздъхна дълбоко:

— По дяволите! — промърмори той. — Това си е чиста проба шантаж! Кучи син!