Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (30)

V

Лоиз отвори очи и отново ги присви с мъчителна гримаса, заслепена от светлината на една крушка, висяща от тавана. Остра болка пронизваше черепа й.

Остана дълго време неподвижна. Съзнанието й бавно изплуваше от мъглата. Къде ли се намираше? Спомни си как Корин беше припаднала и тя се беше навела над нея. В този момент беше чула изсвистяване над главата си и после — нищо.

Изглежда се намираше в корабна каюта. Стаята беше облицована с ламперия и мебелирана луксозно. Лоиз лежеше на едно легло и побърза да провери дали е облечена. Бяха й свалили само шлифера, шапката и обувките.

Надигна се бавно и направи гримаса от болката, пулсираща в слепоочията й.

— Съвземате ли се вече? — чу до себе си мъжки глас, който я стресна.

Тя погледна наляво. В един фотьойл до вратата на каютата седеше висок мъж с бял белег през лицето, чието ляво око беше леко кривогледо. Между тънките му устни висеше цигара, а дясната му китка беше превързана.

— Хубав удар си получила — продължи той, като я разглеждаше от глава до пети. — Вече повече от час си в безсъзнание.

Виждайки израза на очите му, тя инстинктивно протегна ръка, за да скрие коленете си с полата.

— По-кротко! — каза отново човекът с белега и извади от джоба си пакет цигари. — Това не са първите крака, които виждам, а очевидно няма да са и последните.

— Къде съм? — попита Лоиз неуверено.

— На яхтата на Шерман. Той ще дойде всеки момент. Иска да говори с теб.

— А Вие кой сте? — изправи се на лакти Лоиз.

— Казвам се Пен — широко се усмихна той. — Работя с Шерман. Затова съм тук. Други въпроси?

— Защо ме е докарал тук?

— Казах ти, че иска да говори с теб. Между нас казано, малката, мисля, че не ти остава много да живееш. Толкова бързо действува, че не успявам да броя труповете. Тази вечер вече очисти Корин. Похабява хубавите момичета, но какво да се прави. Ти знаеше ли, че й е извил врата?

Лоиз усети, че й се повдига.

— Ако си мила с мен — продължи Пен, вперил в нея дясното си око — може да го накарам да промени намеренията си. Какво ще кажеш?

— Ако ме доближите, ще крещя — отговори яростно Лоиз.

Пен поклати глава и събори пепелта от цигарата на земята.

— Когато Шерман напусне кораба, можеш да си викаш, колкото искаш. На девет километра наоколо няма жива душа, освен Шерман. Щом искаш да се правиш на лоша, нямам нищо против. Няма да се откажа от малко боричкане.

Лоиз не отговори. Огледа се наоколо, каютата имаше само една врата, а Пен седеше пред нея.

Пен наклони глава встрани и стана.

— Ето го. И без щуротии, малката. Става лош, като го ядосат.

Той отмести фотьойла и вратата се отвори пред Шерман. Застанал на прага с ръце в джобовете и вечната си дъвка в устата, той гледаше Лоиз.

— Излез! — обърна се той към Пен.

Високият тип побърза да изчезне и затвори вратата зад себе си.

— Съжалявам, че Ви ударих, госпожице Маршъл — каза той любезно. — Но дойдохте в неподходящ момент. А защо изобщо дойдохте?

— Защо ме докарахте тук? — попита Лоиз, като седна на ръба на леглото.

— Отговорете на въпроса ми — вече заплашително каза Шерман. — Ако се опъвате, ще извикам Пен да се занимае с Вас. Защо отидохте при Корин?

Лоиз се поколеба. Студените му безизразни очи я ужасяваха, но беше твърдо решена да не му казва, че е ходила, за да я убеди да свидетелствува срещу него.

— Чух за скандала, който била направила в „Сребърната кула“ — отговори тя спокойно. — Исках да разбера дали господин Инглиш се е погрижил да я изпрати до вкъщи.

Шерман я изгледа, без да може да разбере дали лъже или не.

— Не знаете ли къде е господин Инглиш?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте?

Тя отново поклати глава.

— Предполагам знаете, че е убил Жюли Клер и любовника й и че полицията го издирва?

— Разбрах, че са били убити, но съм убедена, че господин Инглиш няма нищо общо с това.

Шерман се усмихна:

— Не се и съмнявам, след като сте влюбена в него. Трябваше да го очаквам.

Лоиз не отговори.

— Влюбена сте в него, нали?

— Това засяга ли Ви?

— Може би — отговори Шерман, гледайки я замечтано. — Полицията още не го е заловила и когато човек като Инглиш се разхожда на свобода, той може да бъде опасен. Трябва да го хванат колкото се може по-бързо или в противен случай ще трябва да се намеся.

— Най-добре ще направите да ме пуснете да си вървя — заяви твърдо Лоиз. — Похищението е тежко престъпление.

Шерман се усмихна.

— Убийството също. Но аз нямам намерение да Ви убивам веднага. Ще почакам до утре сутринта. Ако дотогава Инглиш не бъде заловен, ще се наложи аз да го намеря и тогава Вие ще сте ми от полза. Не мисля, че ще имам трудности, когато разбере, че Вие сте в ръцете ми. Ще бъде принуден да преговаря, а после, разбира се, ще се самоубие като брат си. Ще го намерят мъртъв с пистолет в ръка. Малко по-късно ще ви намерят удавена и ще си помислят, че причината за смъртта Ви е същата като на Мери Севит: не сте могли да преживеете смъртта на любимия си. Това е много ефикасен метод и не виждам причина да не го повторя.

— Сигурно сте луд — заключи Лоиз. — Нормален човек не може нито да мисли, нито да действува като Вас.

Шерман повдигна рамене:

— Дали съм луд? Може би. И какво от това? Защо хората се ужасяват от мисълта, че могат да ги сметнат за луди? На мен ми е все едно. Начинът на действие на моя мозък напълно ме задоволява. Освен това лудостта е просто въпрос на гледна точка. Вие претендирате, че умът Ви е наред. Е добре, я се вижте в какво положение сте. А аз не съм в това положение. Тъй наречения от Вас нормален човек ще отстъпи пред убийството и затова убийството е единственият изход за мен. Аз не отстъпвам пред убийството и от това Вие заключавате, че съм луд. Безразлично ми е дали съм луд или не. В действителност майка ми беше луда или поне другите твърдяха, че е такава, но това беше най-интелигентната жена, която някога съм срещал. Вкараха я в лудницата, където умря. Ако беше убила баща ми, както я посъветвах, нямаше да отиде в лудницата. Тя отстъпи пред убийството. Никога не забравих този урок.

Той кръстоса крака:

— Любопитно, убийството прилича на снежна топка. Нямаше да съм в това положение, ако онзи мерзавец не се беше опитал да ме изпързаля. Не трябваше да го карам да работи за мен. Преди да го наема организацията ми беше стабилна. А сега трябва много да внимавам, за да не се разпадне. Тя ми носи двеста и петдесет хиляди долара годишно и няма да се откажа от тях без борба. Убих Рой Инглиш в изблик на гняв. Много по-просто щеше да е да го изхвърля и да сложа друг на неговото място, но бях толкова бесен, когато разбрах, че ме краде, че го убих. И снежната топка се затъркаля. Мери Севит трябваше да изчезне. Знаеше за мен, колкото и Рой, и като разбереше за смъртта му, щеше да се разприказва. След това се оказа, че онзи глупак Хенеси има много дълъг език и се наложи да го елиминирам. Също и Мей Мичел. Но този път господин Инглиш, този така интелигентен човек, ме разкри. И му дойде лошата идея да ме заплашва. В началото имах намерение чисто и просто да го убия. Но после разбрах, че ще е по-лесно, а и по-забавно да го оставя сам да се провали. Организирах да бъде предупреден за връзката на любовницата му с Хари Винс. Тъй като не бях сигурен, че ще ги убие, направих го сам. Тогава се появихте Вие и аз си дадох сметка, че Корин Инглиш също може да бъде опасна. Следователно трябва да я премахна. Както виждате, аз съм искрен с Вас. Убийството представлява за мен вдъхновяващ сюжет. Скоро ще Ви убия, а след това — и Инглиш. Бих могъл да спра дотук, но остава Леон. Той знае твърде много и вероятно ще трябва да го премахна. Едно-единствено убийство влече след себе си цяла поредица. Интересно, нали?

Луиз го наблюдаваше ужасена.

— Инглиш ме безпокои — продължи Шерман. — Той е като бик — напада, без много да му мисли и ако не го спра навреме, може да ми причини неприятности.

— Той действително ще Ви причини неприятности — отговори Лоиз, — но не си въобразявайте, че ще се трогне от съдбата ми. Той е безмилостен. За него аз съм нищо, така че не се мъчете да ме използувате за примамка, просто няма да успеете. Той наистина ще се бие с Вас, но на място и във време, избрани от него.

Шерман се разсмя:

— Хайде де! — каза той и стана. — Инглиш си пада малко рицар. Твърде много филми е гледал. Той ще атакува, даже и наистина да не държи на Вас. Ще чакам до утре сутринта и ако полицията все още не го е заловила, ще приготвя капана си. Той ще дойде. А в това време Вие ще останете тук. Не можете да избягате, тъй като сме на десет мили навътре в морето. Ще дойда да Ви видя отново утре сутринта.

Шерман отвори вратата и направи знак на Пен да се приближи:

— Пази я! — каза му сухо. — Ще се върна утре сутринта в десет часа.

Пен се усмихна:

— Ще бъде тук.

— От твоя полза е — завърши Шерман и се отдалечи по тесния коридор.

Пен се облегна на вратата с лоша усмивка ни устата. Дълго остана неподвижен с наклонена встрани глина. Двамата чуха мотора на потеглящата лодка. Пен беше все още облегнат на вратата. Лоиз го следеше, сърцето й биеше до пръсване, ледените й ръце стискаха коленете.

Продължиха да се наблюдават докато престана да се чува шумът от мотора. Тогава Пен влезе в каютата и затвори вратата. Завъртя ключа и го пусна в джоба си.