Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (17)

I

Ед Леон изскочи на тротоара и махна на едно минаващо такси.

— Източна улица, номер 23-А — изрече той, отваряйки вратата. — И бързо!

— Разбрано, мой човек — отговори шофьорът, като трясна вратата.

Потеглянето беше толкова рязко, че Леон падна по гръб на пода на колата.

— Да не искаш да ми строшиш мутрата, смотаняк! — изрева той, като се наместваше на седалката.

— Като ми се каже бързо, значи бързо — отговори шофьорът и сви в една тъмна улица.

В продължение на десетина минути Леон имаше чувството, че го мачкат с преса. Когато достигна до квартала около Източната улица, шофьорът беше принуден да намали, защото уличките бяха тесни и всякакви безделници се шляеха между сергиите със зеленчуци.

— Ако толкова бързате — каза той изведнъж, — тук има една уличка, която извежда на Източната улица. Ако тръгнете по нея пеша, ще стигнете по-бързо.

— Ако беше въпросът да ходя пеша, нямаше да се возя на твоята таратайка — отговори Леон, като си спомни думите на Инглиш, че точно на тази уличка е бил премазан Хенеси. — Продължавайте и внимавайте да не сгазите някого.

— Само това ми липсваше. Гледайте ги тези какво се мотат — изръмжа шофьорът, като яростно натискаше клаксона.

Леон запали цигара. Лесно му беше на Инглиш, като му поръча да намери тъй наречената Мичел и да я заведе у тях. Но не беше чак толкова лесно да се осъществи. Момичето вероятно ще си помисли, че се опитват да я отвлекат и с виковете си ще привлече и полицията.

Леон се намръщи и се наведе напред:

— Близо ли е вече?

— Стигнахме.

— Добре, спрете на ъгъла.

Шофьорът спря и получи таксата от Леон, придружена със стабилен бакшиш.

— Ако искате, мога да Ви почакам. По тези места трудно ще намерите такси за връщане.

— Щом имате желание — отговори Леон. — Няма да се бавя. Ако ме няма до половин час, можете да тръгвате.

— Тъкмо ще отида да похапна — каза шофьорът, като излезе. — Оставям колата тук.

Източната улица имаше мизерен вид. От двете страни се издигаха огромни блокове с почернели от сажди фасади и външни стълби между ръждясалите балкони. Тротоарите бяха отрупани с кофи за боклук. Мърлявите лампи хвърляха съвсем слаба светлина.

В края на улицата Леон забеляза няколко дюкяна, чиито съмнителни витрини все още светеха и с бърза крачка се насочи към тях.

Минавайки покрай номер 27, той спря и погледна витрината. На врата имаше надпис „Джо Хенеси — Базар“. Дюкянът тънеше в мрак. Леон поклати глава и продължи.

Пред номер 23-А отново спря. В същия момент от тъмнината изплува една кола и спря до него.

— Хей, Вие! — извика някой.

Леон се обърна.

От колата някакъв човек му правеше знак.

— Знаете ли къде е номер 23-А? — попита той.

Леон приближи. Шофьорът беше в сянка, но когато се наведе да види Леон, една от лампите освети лицето му.

Леон го позна моментално. Белегът от ухото до устата, дефектът на окото и животинското му обезобразено лице не оставяха никакво съмнение. Това беше човекът, който беше заплашвал Джо Хенеси.

Леон беше безкрайно учуден, но той успяваше винаги да се владее и лицето му остана безизразно.

— Номер 23-А ли? — повтори той. — Вероятно е в другия край на улицата. Тук е номер 223.

Човекът изръмжа, направи някакъв знак на благодарност и потегли. При отдалечаването на колата Леон забеляза, че отзад седеше още един тип с нахлупена на очите шапка.

Тези двамата можеха да имат само една причина да търсят номер 23-А. Леон не се съмняваше. След като бяха затворили устата на Хенеси, сега се готвеха да сторят същото и с Мей Мичел.

Леон съжали, че не е въоръжен. Бързо се обърна, затича се към сградата и нахълта във входа. Установи, че апартаментът на Мей Мичел се намира на последния етаж. Погледна отново към края на улицата. Колата беше спряла двеста метра по-надолу и човекът с белега стоеше на тротоара, като гледаше към него.

Леон влезе в мрачния и вонящ вестибюл. Пред него се намираше някакъв праисторически асансьор за не повече от трима души.

Качи се и натисна последния бутон. Почти цяла секунда нищо не се случи. След това асансьорът потрепери, като че ли се събуди от дълбок сън и потегли нагоре с достолепна скорост.

Леон установи, че леко се е изпотил. Знаеше, че има не повече от три минути преднина пред човека с белега и неговия придружител. Щяха да са им необходими още пет, за да се изкатерят до петия етаж и през това време той трябваше да отведе момичето и да го свали с асансьора. Надяваше се, че докато се качват, онези двамата няма да забележат слизащия асансьор.

След продължително пътуване асансьорът най-сетне се добра до последния етаж. Леон отвори решетката и я остави отворена. Срещу себе си видя врата, на която имаше едновременно и звънец, и чукче. Отвътре се забелязваше светлина.

Той натисна продължително звънеца. Звънът се разнесе зад вратата. Изчака със затаен дъх и наострен слух. Никакъв отговор.

Тогава той удари с все сила четири пъти с чукчето и звукът проехтя из цялото стълбище.

Започна да се пита дали момичето не е излязло, забравяйки осветлението запалено.

Отдалечи се от вратата, наведе се през парапета и погледна надолу. Слабо осветеното фоайе беше пусто. Тогава той чу стъпки, които бързо изкачваха стълбите под него.

— Какво става? — чу той глас зад себе си.

Обърна се рязко.

На прага стоеше момиче, чиито платинено руси коси се спускаха до раменете. Носеше прозрачна, черна, найлонова пижама. Беше около двадесетгодишна с големи сини очи, чипо носле и изпъкнали скули. Леон трудно преглътна пред изгледа на тези съблазнителни форми.

— Какво става? — повтори тя, облегната на рамката, без да се смущава от голотата си. — Къщата ли гори или ти?

Приближаващите стъпки се чуваха все по-отчетливо. Двамата мъже наближаваха петия етаж. Леон нямаше време за обяснения. Колебанието му дали да изведе момичето в това облекло на улицата не трая повече от миг. Трябваше да успее да я вкара в асансьора и да тръгне надолу преди онези двамата да са се появили на площадката. Оставаха му не повече от десет секунди.

— Теб искам — протегна той ръка към нея.

Сграбчи я за китката и я дръпна, но тя се хвана за рамката на вратата и опря пети в прага.

— Ти за коя ме взимаш… За една от сабинянките ли? — изкикоти се тя.

В този миг той си даде сметка, че тя е много пияна и от изненада пусна ръката й.

— Не така буйно, малкия. Все пак сме в двадесети век…

— За Бога, има двама, които идват за теб и в момента се качват по стълбите. Единственият ти шанс да се измъкнеш е, ако тръгнеш веднага с мен — припряно изговори Леон.

— Още двама ли? Нека се качат. Влизайте всички заедно. Ще му ударим по едно.

Леон протегна ръка, за да я хване отново, но тя отскочи назад.

— Ако и другите двама са такива като теб, ще падне веселба — продължи тя, залитайки. — Влизайте всички. Ще теглим чоп.

Леон пристъпи към вратата. По лицето му се стичаше пот.

— Хей, вие там!

Край. С ъгъла на окото си той забеляза, че човекът с белега стигаше площадката. След него се движеше и съучастникът му — по-дребен на ръст и набит.

Леон се втурна в апартамента, тръшна вратата и заключи. След това спусна и двете резета в горната и долната част на вратата.

— Ако мислиш да ме пазиш само за себе си, не си познал — каза момичето. — Може и да не личи на пръв поглед, но не си падам по тези работи. Отваряй и пусни и другите.

— Изслушай ме, по дяволите — понечи да каже Леон.

— Щом ти не искаш да ги пуснеш, тогава ще им отворя аз — каза момичето и с клатушкане се насочи към вратата.

— Не се прави на глупачка — изкрещя Леон и я блъсна. — Тези двамата…

— И глупачка ме наричаш! — изкрещя момичето. — Да ми се махаш от главата!

— Ама слушай, бе…

Тя се изплъзна покрай него и преди той да й попречи, дръпна горното резе.

Силни удари проехтяха по вратата.

— Не започвай да се натискаш! — извика момичето и блъсна Леон.

— Тези двамата са тук, за да те убият, глупачко! — изрева Леон и й препречи пътя, след това я хвана за раменете и я разтърси. — Тези мъже…

Изведнъж той млъкна и изръмжа от болка. Момичето го беше заслепило за момент с шамар през очите. Беше вече успяла да дръпне и второто резе и протягаше ръка към ключа, когато Леон я сграбчи през тялото и я хвърли в един фотьойл. Спусна се към вратата и успя да спусне отново двете резета в мига, когато онези отвън започнаха да блъскат вратата с рамо.

Вратата изпращя и устоя на ударите, но Леон си даваше сметка, че това няма да е задълго.

В това време момичето успя да стане от фотьойла, спусна се към него и започна да го бие през лицето с юмруци. В крайна сметка той успя да й обездвижи ръцете пред гърдите си и й изкрещя да спре.

— Ще ме изслушаш ли, за Бога! Мъжете отвън са тези, които те шантажираха!

Тя обаче беше твърде пияна, за да схване нещо. Тогава Леон й нанесе удар с глава в брадичката и започна да я рита по пищялите. След това я взе на ръце и ругаейки тихо, я занесе в другата стая.

Това беше малка спалня с тесен креват под прозореца. Той хвърли момичето на кревата и се върна да заключи вратата.

Тя отново се хвърли отгоре му. Лицето й беше бледо, а очите й горяха от гняв.

Леон отново я хвана и я хвърли с такава сила на леглото, че ако не беше я задържал, щеше да отскочи и да падне на земята.

Замаяна от удара и със секнал дъх, за миг тя остана неподвижна. Леон се възползва от това, спусна се към тежкия гардероб срещу леглото и започна сантиметър по сантиметър да го прибутва към вратата.

— Забранявам ти да пипаш нещата ми! — изпищя момичето от кревата. — Спри, чуваш ли!

Леон изобщо не й обърна внимание. Натисна гардероба с рамо и с последни усилия го намести пред вратата. В същия миг чу, че входната врата поддаде.

Отвори гардероба, взе едно кожено палто и го хвърли на момичето.

— Бързо обличай това!

— Махай ми се от главата! — отговори момичето и хвърли палтото на земята.

Леон се приближи към нея и я вдигна насила.

— Навличай тези кожи!

Тя се опита да одере лицето му, но той хвана ръката й, изви я и я тръшна по корем на леглото. Натисна я с коляно през кръста и се опита да я облече, но тя така яростно се съпротивляваше, че беше принуден да се откаже.

Беше бесен. Всяка секунда беше скъпа. Скоро двамата отвън щяха да проникнат и в тази стая.

Той я пусна и стана. Тя скочи от леглото. От очите й изскачаха мълнии. Спусна се към него с насочени напред нокти.

Леон изтегли ръката си назад и й нанесе силен удар по челюстта, като леко извъртя юмрука си в момента на съприкосновението.

Очите й се обърнаха, коленете й омекнаха и тя се свлече в ръцете му.

Той я хвърли на леглото, омота я с палтото и се спусна да отвори прозореца. С облекчение забеляза, че евакуационните стълби бяха точно под него.

От съседната стая се чу глас:

— Измъква се през прозореца. Отвори тази врата, а аз слизам долу.

Нямаше време за колебание. Човекът с белега щеше да вземе асансьора, който беше много бавен. След това трябваше да заобиколи сградата. Риск съществуваше, но беше за предпочитане пред вероятността да го сгащят в тази стая.

Взе момичето, промуши го през прозореца и го положи на площадката. Успя да се измъкне и той, когато ударите по вратата станаха съвсем застрашителни. Погледна надолу, за да разбере къде извежда улицата, но забеляза само някаква стена, която се губеше в мрака. Погледна и нагоре, но покривът беше недостижим. Налагаше се да слиза.

Преметна момичето през рамо и потегли. С едната ръка се придържаше за ръждясалия парапет и бавно напредваше с треперещи крайници. Мей Мичел не беше от най-леките и на третата площадка беше останал без дъх. Въпреки всичко, продължи надолу, като се олюляваше, здраво стиснал парапета, с надеждата, че ще достигне до уличката, преди да се появи човекът с белега.

На последната площадка въздухът свиреше в гърдите му, коленете му се подгъваха, но той продължи и усети, че подвижната част на стълбата се спусна надолу под собствената му тежест и опря на земята.

Стигнал долу, той се опря за миг на стената, за да си поеме дъх и се огледа на двете страни. Уличката се губеше в мрака като в тунел.

Насочи се надясно тичайки и залитайки. Не беше изминал и три метра, когато рязък шум зад него го накара да се обърне.

Беше се отворила някаква врата зад него и лъч светлина освети улицата. Тогава забеляза високия и масивен силует на човека с белега, който се придвижваше бързо и безшумно.

Леон продължи бавно и безшумно, като задържаше дъха си.

Човекът с белега се спря, ослушвайки се и оглеждайки се, като се мъчеше да разбере накъде е поел Леон.

Леон напредваше сантиметър по сантиметър в тъмнината, готов всеки миг да хукне, ако човекът с белега се насочи към него.

Изведнъж се блъсна в нещо. Успя да запази равновесие, протегна ръка и срещна гладката повърхност на една тухлена стена. Намираше се в клопка. Беше избрал лошата посока и сега беше заклещен.

Облегна се на стената и погледна към светлото петно от отворената врата.

Човекът с белега се обърна към него и започна да се приближава. Когато минаваше през светлия квадрат, Леон забеляза, че държи в ръката си автоматичен пистолет.