Джоузеф Файндър
Белязаният (71)

68.

В 18:45 комбито, пригодено за инвалиди, което бях наел на летището, закова пред входа на Харт Офис Билдинг. Няколко минути преди това шофьорът беше оставил Моли през няколко преки пред една агенция за наемане на коли. Тя се ядоса на този елемент от плана ми: след като аз рискувах живота си, за да спася живота на баща й, защо тя трябвало да бъде унизявана само до ролята на водач на колата, с която ще се измъкнем? Била го направила в Баден-Баден и не искала да го прави отново.

— Не ми трябваш — й казах на път към Капитолия. — Ще те познаят.

Тя изсумтя възмутено, но аз продължих:

— А дори и да беше дегизирана, е много по-рисковано и двамата да сме там. Хората ще наблюдават много внимателно — не можем да си позволим да бъдем заедно. Появата и на двама ни най-малко удвоява шансовете да бъдем разпознати. А това е работа, която изисква само един участник.

— Но ако не знаеш кой е убиецът, каква полза от дегизирането?

— Там ще има и други — хора на Тръслоу и на германците — които несъмнено ще бъдат уведомени за външния ми вид. И които имат заповед да ме намерят — и да ме елиминират.

— Добре. Но продължавам да не разбирам защо да не мога да се вмъкна с оръжие в галерията за пресата и да се справя с убиеца. А там няма метален детектор.

— Може би тази вечер ще сложат, въпреки че се съмнявам. Но във всеки случай въпросът не е само във вкарването на оръжието. Галерията за пресата е на втория етаж — твърде далече от трибуната, където ще говори свидетелят. И твърде далече от мястото, където би трябвало да се намира евентуалният убиец.

— Далече ли? — възрази Моли. — Ти си отличен стрелец. А и аз не падам по-долу, казвала съм ти.

— Не е в това работата — прекъснах я рязко. — Аз трябва да съм там, в близост до убиеца, за да мога да определя кой точно е той. Галерията за пресата е прекалено отдалечена.

Убедих я и тя неохотно се съгласи. В медицинските работи тя беше експертът. Но в тези неща специалистът бях аз — или поне трябваше да съм.

Пред входа на Харт Билдинг се беше струпала тълпа зяпачи и хора от медиите. Имаше дълга опашка: очевидно влиятелни личности и хора с големи връзки, успели да се снабдят със специални пропуски.

Бляскава тълпа. Което не бе никак изненадващо: тазвечерното необикновено изслушване беше най-търсеното шоу във Вашингтон, събрало, както изглеждаше, всички лидери на властта.

В това число и директора на Централното разузнавателно управление Александър Тръслоу, току-що завърнал се от визитата си в Германия.

Защо и той беше тук?

Две от четирите големи американски телевизионни мрежи бяха инсталирали камерите си пред входа и предаваха на живо, прекъснали обичайните си програми.

Как ли щеше да реагира светът, след като видеше, че изненадващият свидетел е не някой друг, а покойният Харисън Синклер? Шокът щеше да бъде безграничен.

Но това щеше да е нищо в сравнение с убийството на Харисън Синклер на живо, пред камерите на телевизията.

Кога трябваше да стане това?

И откъде?

Как изобщо можех да го защитя, след като нямах представа кога и как точно ще се появи?

Шофьорът внимателно ме свали от колата и ме избута по рампата в претъпканото фоайе. Платих му и той си тръгна.

Чувствах се уязвим и бях страшно изплашен.

За Тръслоу и неговите хора, както и за новия канцлер на Германия, залогът беше огромен. Не можеха да рискуват да бъдат разкрити, това беше ясно. Двама мъже — по-точно две нищожества — стояха между сегашното си положение и собствената си визия за световно владичество. Между сегашното си положение и скорошната подялба на дяловете на един нов свят, между себе си и едно неизчислимо богатство. Не някакви си жалки пет или десет милиарда, а стотици милиарди долари.

Какво тогава значеше животът на двама досадници, които си пъхат носа където не трябва, някакви си Бенджамин Елисън и Харисън Синклер?

Можеше ли да има съмнение, че нещо би ги спряло да се докопат на всяка цена до нас и, както се казва на агентурен жаргон, да ни „неутрализират“?

Не.

Някъде в залата оттатък двата метални детектора, отвъд двата пръстена пазачи, седеше Александър Тръслоу. Несъмнено и собствената му охрана беше пръсната навсякъде.

И тъй, къде беше убиецът?

И кой беше убиецът?

Умът ми препускаше бясно. Щяха ли да ме познаят въпреки грижливите мерки, които бях взел, за да променя външността си?

Изглеждаше малко вероятно. Но страхът понякога е нерационален, лишен е от логика.

Външно изглеждах съвсем истински инвалид — с ампутирани крака, в инвалидна количка. Бях подвил крака и седях върху тях. Инвалидната количка бе достатъчно широка, а Балог, магьосникът в дегизирането, трескаво беше прекроил панталона, за да изглежда точно както трябва. Едно одеяло, увито около скута ми, допълваше ефекта. Никой нямаше да се рови под одеялото на един стар, сакат човек в инвалидна количка.

Косата ми беше съвсем убедително посивяла, както и брадата ми, а старческите бръчки по лицето щяха да устоят и на най-внимателния оглед. По ръцете ми имаше бледожълтеникави петна. Очилата с роговите рамки внушаваха професионално достойнство, което, в съчетание с всичко останало, напълно променяше външния ми вид. Балог беше отказал да направи каквото и да било повече и сега му бях благодарен за това. Имах вид на дипломат или на бизнесмен, несправедливо пострадал от жестокостите на живота и преждевременното остаряване, и в никакъв случай не приличах на Бенджамин Елисън.

Или поне бях убеден в това.

Разбира се, за тази маскировка ме бе вдъхновил човекът, когото никога вече нямаше да видя и на когото не можех да си отмъстя. Той беше убит, но ми даде идеята.

Човек в инвалидна количка привлича чуждото внимание и същевременно го отклонява. Това е една от странностите на човешката природа. Хората се извръщат да те погледнат, но също толкова бързо — всеки, който е бил в инвалидна количка, ще ви го потвърди — отместват поглед, сякаш притеснени да не ги видят, че те зяпат. В резултат човекът в инвалидна количка често придобива една особена анонимност.

Освен това се бях постарал да пристигна възможно най-късно, но не и прекалено късно. Продължителното време, прекарано в залата преди началото на изслушването, носеше голям риск да бъда разпознат и беше твърде опасано.

Бях взел още една мярка, по идея на Моли. Тъй като едно от най-силните човешки сетива е обонянието, което много често действа подсъзнателно, тя бе предложила да напръскаме количката с дезинфекционен препарат, та болничната миризма да допълни маскировката ми. Идеята наистина беше брилянтна.

Един по един хората преминаваха през металните детектори. Както се случва често, имаше фалшиви тревоги. Един мъж пред мен премина през рамката и задейства алармата. Помолиха го да извади ключовете и монетите от джобовете си. От спецификациите, които ми осигури Сийгър, знаех, че металният детектор е „Сърч Гейт III“ и че в центъра си е достатъчно мощен да засече дори петдесет грама стомана. Знаех също така и че мерките за сигурност ще са изключителни.

Тъкмо затова се бях спрял на инвалидната количка. Тоби Томпсън неведнъж беше пренасял пистолет през металните детектори на летищата — просто пъхаше увитото в оловно фолио оръжие под възглавничката на количката си. Не се осмелих обаче да направя същото. Едно така скрито оръжие лесно можеше да се открие при щателен оглед. Бях направил друго.

Американският „Деринджър“, модел 4 — едно доста необичайно оръжие — беше вграден в облегалката за дясната ми ръка, неразличим от заобикалящата го стомана. Но сърцето ми биеше силно и рязко в гръдния ми кош. Пулсът бумтеше гръмко в тъпанчетата ми и заглушаваше всички околни звуци.

Усетих, че струйка пот потече от челото ми, мина през веждата ми и закапа по клепача ми.

Не, ударите на сърцето ми нямаше да бъдат чути. Но внезапното ми изпотяване беше видно за всички. И всеки агент по сигурността, обучен да различава белези на стрес или нервност, щеше да прикове вниманието си в мен — защо този достолепен господин в инвалидната количка се поти толкова обилно? Във фоайето не беше нито толкова душно, нито прекалено горещо. Напротив, през него дори преминаваше хладен полъх.

И докато струйките пот се стичаха от лицето ми, един от охраната, млад чернокож, се приближи до мен и каза:

— Явно не можете да минете през рамката, сър. Ще трябва да ви проверя с ръчното устройство.

Имаше предвид ръчния металотърсач, издаващ осцилиращ тон. Когато се приближи до метал, честотата на тона нараства.

— Съжалявам, че ви създавам такива притеснение — казах аз.

— Няма проблеми. Просто тази вечер се престарават със сигурността, и аз не знам защо.

Устройството запищя, щом го приближи до мен, и аз се напрегнах. Той го прекара над краката и над коленете и след това, когато премина над бедрата ми — и скрития пистолет — кутията запищя.

— Хм — промърмори той. — Това проклето нещо е прекалено чувствително. Металът в стола ви го побърква.

И докато седях така, плувнал в пот, с кръвта, която биеше в тъпанчетата ми, изведнъж дочух усиления от микрофоните глас на Александър Тръслоу, отекващ от разположените из коридора тонколони.

— … искам да благодаря на почитаемата комисия — говореше той — за това, че привлича вниманието на обществеността върху този тежък проблем, засягащ Управлението, което толкова обичам.

Пазачът намали чувствителността на търсача и отново го прекара по тялото ми.

И отново, щом се приближи до дръжката, където беше скрито оръжието, уредът нададе писклив метален вой.

Отново се напрегнах. Потта се стичаше по челото ми, покрай ушите ми, по носа ми.

— Проклето нещо — изсумтя пазачът. — Извинете, сър.

Отново гласът на Тръслоу, ясен и мелодичен:

— … определено улеснява задачата ми. Който и да е този свидетел и от каквото и естество да са показанията му, това може само да ни помогне.

— Ако не възразявате — казах, — бих искал все пак да вляза преди Тръслоу да приключи.

Той изключи механизма и каза притеснено:

— Мразя ги тия неща. Заобиколете оттук.

Кимнах, вдигнах глава с достойнство и моторчето на инвалидната ми количка забръмча към следващия охранителен пост. Там вече беше същинското гърло на бутилката. Стълпотворението беше значително. Някои от хората, очакващи реда си, протягаха вратове, опитвайки се да надзърнат какво става в залата. Какъв беше проблемът? Защо ни бавеха?

Отново гласът на Тръслоу, ясен и изпълнен с увереност:

— … за всяко свидетелство, което би повдигнало щорите и би пуснало дневната светлина.

Изругах наум, цялото ми тяло крещеше „По-бързо, по дяволите! Действай!“. Убиецът вече беше на мястото си и само след няколко секунди бащата на Моли щеше да се появи в залата.

А мен ме бавеха някакви си ченгета!

Действай, по дяволите!

Действай!

Направиха ми път и стигнах до металния детектор. Този път беше жена, бяла, на средна възраст, руса, с набита фигура и възтесен униформен костюм.

Тя провери внимателно пропуска ми, огледа ме и извика някого.

Ето ме, само на няколко крачки, на някакви крачки от входа на зала 216, а тази шибана жена ми губи шибаното време!

Откъм залата дочух силно подрънкване на звънец и оживеното мърморене на тълпата. После ослепително проблеснаха фотоапарати.

Кой беше?

Дали се беше появил Хал?

— Моля ви — казах, след като жената се върна с още една жена на средна възраст, чернокожа и малко по-стройна, явно началничка. — Бих искал да вляза в залата колкото се може по-скоро.

— Съжалявам, господине, но се налага да изчакате до следващата пауза — каза чернокожата.

— Защо?

Не! Не можеше да бъде!

Откъм залата се чу сдържаният глас на председателя на комисията:

— Благодаря ви, господин директор. Всички високо оценяваме вашата поява тук и вашата подкрепа на един акт, който може да се окаже твърде мъчителен за Централното разузнавателно управление. В този момент, без повече колебание, бих желал да поканя нашия последен свидетел по настоящото слушане. Бих помолил от тук нататък да се изключат светкавиците на фотокамерите и всички присъстващи в залата, моля, да останат по местата си, докато…

— Но аз трябва да вляза! — възразих аз.

— Съжалявам, господине — повтори шефката. — Имаме заповеди да не допускаме никого, докато не се обяви пауза или почивка. Съжалявам.

Седях, почти парализиран от страх и паника, и ги гледах умоляващо.

Само след няколко секунди бащата на Моли щеше да бъде убит.

Не можех просто да седя тук. Бях стигнал прекалено далече — бяхме стигнали прекалено далече — за да го позволя.

Трябваше да направя нещо.