Джоузеф Файндър
Белязаният (64)

61.

Тичах нагоре, без да мисля.

По металния ръб, нагоре. Около мен от двете ми страни се чуваха възклицания, писъци и викове. Кой е този луд? От какво бяга? И веднага отговорът се оказваше налице за всеки, който се сетеше да погледне надолу и видеше униформените служители от охраната, които надуваха свирките си.

И ето, несъмнено за почуда на всички зрители, по металния ръб вече се катерят не един, а двама души, като единият отчаяно се мъчи да стигне другия.

Макс. Убиецът.

Почти без да мисля какво правя се засилих, скочих през слизащия ескалатор и после надолу, на цели три метра надолу, към стръмното стълбище, и пак хукнах нагоре по стълбите. Не можех да рискувам и да се оглеждам, не можех да рискувам да прекъсна ритъма на изкачването дори за секунда, просто тичах толкова бързо, колкото можех, и всички звуци около мен се заглушиха от непрестанното, бързо стакато на собственото ми дишане. Високо над мен имаше син знак „DIRECTION PONT DE NEUILLY“. Бягах като подгонен заек. Като затворник, опитващ се да избяга от решетките. Бях се превърнал в нещо, в не знам какво, в нещо, съставено само от импулс, нещо, което продължаваше да се движи, въпреки болката, въпреки виковете на тялото ми да спра, въпреки съблазнителните сирени на умоляващото ми, изтощено тяло: „… Предай се, Бен. Те няма да те наранят. Все едно, не можеш да спечелиш, не можеш да ги надвиеш, те те превъзхождат числено, просто се успокой и се предай“.

Не!

„Той няма да се поколебае да ме «нарани» — отвърнах сам на себе си в този налудничав вътрешен диалог. — Той ще направи това, което се полага.“

Точно пред мен, на една малка площадка почваше друг ескалатор — съвсем тесен.

Къде бяха… преследвачите?

Позволих си бързо да се огледам.

Ченгетата от метрото, и тримата — трима ли бяха? — се бяха отказали от гонитбата. Вероятно бяха сигнализирали по радиото на други.

Оставаше един.

Старият ми приятел Макс.

Той, разбира се, не беше се отказал. Не и Макс. Продължаваше да се препъва нагоре по металната лента. Самотна, приведена фигура, която се приближаваше, изкачваше се…

До ескалатора имаше и втори, вдясно, с надпис „SORTIE RUE DE RIVOLI“. Изход към улицата. Е? Сега накъде? Към улицата или към перона надолу?

„Щом си почнал — продължавай!“

Поколебах се само за секунда, след което се насочих към перона, където тълпите от пътници слизаха и влизаха в мотрисата.

Макс беше може би на десет секунди зад мен, което означаваше, че той също като мен ще се поколебае за миг на площадката и ако нямах късмет, щеше да ме забележи на перона. Голяма, тлъста мишена, закована на мерника му.

Бягай!

Електронните тонове пропищяха — композицията тръгваше. Не можех да успея. Засилих се отчаяно, прицелвайки се в най-близката все още отворена врата, но всички врати се затръшнаха с неумолима категоричност, а аз се намирах все още на двадесет метра от тях.

И докато влакът потегляше — а аз вече чувах стъпките на Макс — скочих безразсъдно към тръгващия влак и дясната ми ръка докопа нещо…

Дръжка!

Благодаря ти, Господи!

После лявата ми ръка докопа друга дръжка и се понесох покрай перона, притиснал тяло в корпуса на движещия се влак. И, разбира се, късметът ме беше изоставил.

С подивял поглед видях онова, което просветна напред, точно когато челото на композицията навлезе в тунела.

Огромно кръгло огледало, приковано на стената на входа на тунела.

Влакът мина покрай него на няколко сантиметра, но аз нямаше да премина. Огледалото щеше да ме намаже по вагона като масло върху филия.

И миг преди огромният кръгъл диск да връхлети върху мен, пуснах дръжките и се изтърколих върху студения, твърд перон.

Чак тогава чух писъка на куршумите.

Можех да спра и толкова. Можех да легна и да се предам.

Или да скоча напред, към зейналата паст на тунела… и какъв избор всъщност имах там?

Нещо вътре в мен, някакъв огромен резерв на вътрешна сила се отвори, поток от адреналин нахлу в кръвоносната ми система и аз се изтърколих в студения тъмен тунел, сред вихъра на засмукания въздух от току-що профучалия влак.

Покрай стената имаше тясна пътека.

Разбира се, че имаше. Трябваше да има.

Passage de securite. Ремонтната пътека. Построена за екипите по поддръжка, докато влаковете преминават, в случай че се наложи аварийна намеса.

Докато тичах — не, по-скоро се влачех — по пътеката, чух зад себе си звук, пневматичния звук на спирачки, стържене на метал — на платформата, която току-що бях напуснал, спираше друг влак.

И идваше към мен.

Но тук беше безопасно, нали? Безопасно беше, нали?

Не. Пътеката беше прекалено тясна. Тялото ми щеше да се окаже прекалено близо до идващия влак. Разбирах го въпреки възбуденото си състояние. И сигурно моят преследвач нямаше да се окаже такъв самоубиец, че да ме последва. Той щеше да проумее, че аз просто съм загинал. Щеше да разбере, че в тунелите ще намеря неизбежната си смърт. После чух нещо, нечия мисъл, и разбрах, че отново не съм сам.

Обърнах се за миг назад. Той беше в тунела, с мен.

Впечатлен съм, Макс!

Значи и двамата щяхме да загинем.

Долових звъна на електронните звънци, после тракането на затварящите се врати и замръзнах. Влакът идваше!

Бягай!

Но успях да преодолея инстинкта, прилепих се плътно до стената, докато воят на изтласквания въздух предвещаваше нахлуването на влака, и не устоях да не затворя очи, когато стоманената кожа на локомотива с ужасяващ грохот зафуча край мен, толкова близо, че бях сигурен, че усещам триенето й в кожата си.

Влакът продължаваше да се движи и да се движи, и да се движи.

Отворих очи.

И с периферното си зрение забелязах, че Макс — на десет метра от мен — бе направил същото. Че също се е прилепил към стената на тунела.

Силуетът му беше осветен от една малка лампа точно над него.

Но имаше малка разлика.

Очите му не бяха затворени. Те гледаха право напред.

И не със страх: бяха съсредоточени.

И още една разлика.

Той не стоеше на едно място.

Той се приплъзваше, много предпазливо, към мен.

Приближаваше се.