Джоузеф Файндър
Белязаният (46)

43.

Така и не заспах. Не можех.

Вместо това позвъних на един от неколцината адвокати в Цюрих, които познавах, и имах късмет, че го намерих в града, в офиса му. Джон Нап беше специалист по корпоративно право — единствената по-досадна материя от патентното право. Живееше в Цюрих и от пет години работеше за швейцарския филиал на престижна американска адвокатска фирма. Освен това той знаеше за швейцарската банкова система много повече от всички, които познавах, тъй като беше следвал в Цюрих и се беше занимавал с доста не съвсем почтени трансакции на свои клиенти. Познавахме се отдавна. Подозирах, че дълбоко в себе си той изпитва неприязън към мен, точно толкова, колкото и аз към него, но бизнесът често ни беше събирал, поради което и двамата имитирахме сърдечни другарски чувства.

Оставих бележка на Моли, че ще се върна след час-два. След това взех едно такси и казах на шофьора да ме закара до Кроненхале на Рамищрасе.

 

 

След обичайните баналности и едно-две увъртания защо ръцете ми са бинтовани, той попита:

— Какво, по дяволите, те е довело в Цюрих?

Пиех скоч. Той не пропусна да си поръча „киршвасер“ на „швайцердойч“, швейцарския диалект на немския.

— Да речем, че съм тук по бизнес.

— Аха — каза той многозначително.

Несъмнено беше чувал, че преди време бях работил за Управлението. Вероятно смяташе, че това е причината за адвокатския ми успех (и разбира се, не беше много далече от истината). Във всеки случай прецених, че е по-добре да се държа малко загадъчно, отколкото да го будалкам с някоя плоска прикриваща версия.

Престорих се на малко по-откровен.

— Имам един клиент, който има сметки тук и се опитва да ги намери.

— Това не стои ли малко извън обичайната ти работа?

— Не съвсем. Свързано е с една сделка, която нашата фирма урежда. Прощавай, но не мога да ти кажа нищо повече.

Той сви устни и се ухили, придавайки си вид, че знае повече и от мен за това, за което намеквам.

— Добре, да чуем тогава.

Шумът в заведението беше толкова силен, че мисълта да се опитам да разчета мислите му ми се стори неуместна. Опитах се на няколко пъти, като накланях глава към него и се съсредоточавах колкото беше възможно, но не се получи нищо. Тъй или иначе, нямаше нищо, което да искам да разбера от него, освен онова, което можеше да ми каже и на глас. Да не говорим колко банални, колко елементарни и досадни като зъбобол сигурно щяха да се окажат съкровените му мисли.

— Доколко разбираш от злато?

— Доколко искаш да знаеш?

— Опитвам се да намеря следите на един златен депозит, оставен в една от тукашните банки.

— Коя точно?

— Не знам.

Той изсумтя подигравателно.

— Та тук има четиристотин регистрирани банки! Почти пет хиляди банкови клона. И всяка година в Швейцария пристигат милиони унции ново злато — от Южна Африка и откъде ли не. Мога само да ти пожелая късмет.

— Кои са най-големите?

— Най-големите? Трите най-големи са „Анщалт“, „Ферайн“ и „Гезелшафт“. Да разбирам ли, че търсиш злато, депозирано в една от трите големи, само че не знаеш в коя точно?

— Правилно.

— Какво количество?

— Тонове.

— Тонове! — Ново сумтене. — Не ти вярвам. За какво говорим в случая, за някоя държава?

Поклатих глава.

— Процъфтяваща компания.

Той подсвирна. Една руса жена, облечена в бледозелена, плътно прилепнала рокля погледна крадешком към него, решила по погрешка, че някой й се възхищава, и после бързо извърна поглед. Явно не изпитваше никакъв интерес към дребосъци в сини костюми.

— Е, и какъв е проблемът? — попита той, допи си „киршвасера“ и щракна с пръсти на сервитьора за още една чаша. — Някой е скрил номера на сметката?

— Задръж малко — казах аз. Бях влязъл в стила му, което не ми харесваше. — Ако в Цюрих е прехвърлено значително количество злато и е депозирано на кодирана сметка, къде би могло да се дене то физически?

— В трезор. Всъщност това е нарастващ проблем за тукашните банки. Те трябва да кътат в трезори всички тези пари и злато, имат все по-малко място, а градското законодателство не им позволява да строят по-високи сгради, така че им се налага да копаят под земята като къртици.

— Под Банхофщрасе.

— Точно така.

— Но няма ли да е по-удобно златото да се продава, да се прехвърля в ликвидни средства? Германски марки, швейцарски франкове и така нататък?

— Не съвсем. Швейцарските власти се опасяват от инфлация. Затова има ограничения по количествата пари в брой, които могат да държат чуждестранни вложители. Дори доскоро съществуваше ограничение до сто хиляди швейцарски франка по чужди сметки.

— Златото не носи лихви, нали?

— Разбира се, че не носи — отвърна Нап. — Обаче знаеш, че никой не влага в швейцарска банка, за да печели лихва. Годишната им лихва е някъде около един процент. Или нула. Понякога трябва дори да плащаш за привилегията да си държиш парите тук. Не се шегувам. Много банки налагат такса в размер до един и половина процента при всяко теглене.

— Добре. Кажи ми сега: човек може да познае откъде е дошло златото, като го види, нали така?

— Обикновено. Златото — този вид злато, което централните банки използват за своя монетарен резерв — се пази във формата на златни кюлчета, обикновено по четиристотин тройунции всяко. Обикновено това е злато „три деветки“, което означава, че е 99.9 чисто. По принцип кюлчетата са белязани, щамповани с номера и процента на чистота, с идентификационни и серийни номера. — Сервитьорът се появи и Нап взе чашата, без да му обръща внимание, сякаш се беше материализирала от нищото. — На всеки десет кюлчета злато едно се подлага на анализ, като се издълбават дупчици на шест различни места, взимат се по няколко милиграма от стружките и се анализират. Така че за повечето златни кюлчета може да се каже откъде идват. — Той млясна, замислено отпи и продължи: — Обаче пазарът на злато е странно нещо, много тънък бизнес. Преди време например пазарът изведнъж пощуря. Съветите се опитаха да продадат един товар златни кюлчета и някой забеляза, че отделни кюлчета са белязани с царските орли. Всички се побъркаха.

— Защо?

— Е, хайде де! Това се случи по Коледа, през 1990 година. Златни кюлчета с орлите на Романов! Властта на Горби изтичаше през канализацията и продаваше последните си златни резерви! Изгребваше дъното на кацата! Защо иначе ще посягат на царските резерви? Така че цената на златото хвръкна с петдесет „гущера“ на унция.

Замръзнах по средата на глътката си и усетих как кръвта нахлу в главата ми.

— И после какво стана? — попитах.

— Какво ли? Ами нищо. Оказа се, че е съзнателно планирана измама. Много тънко замислен ход за финансова дезинформация от страна на Съветите. Оказа се, че съзнателно бяха смесили няколко златни кюлчета от царско време в големия куп. Наблюдаваха суматохата на пазара, така както само те умеят, след което продадоха златото си на възможно най-високата цена. Доста хитро, нали? Съветите не бяха чак такива тъпаци.

За миг се умълчах и се замислих. Ами ако не е било дезинформация? Ако… Но не виждах никаква логика. Оставих чашата си и продължих с възможно най-безобиден тон:

— А може ли златото да бъде изпрано?

Той се замисли за миг.

— М-да… Разбира се. Просто го стопяваш… рафинираш го, преоценяваш го и се отърваваш от маркерите му. Ако искаш да запазиш това в тайна, ще е доста трудна работа, докато го измъкнеш от трезора и го направиш, но е възможно. И при това е евтино. Златото е напълно конвертируемо. Но, Бен, не разбирам едно нещо. Ти търсиш някакво голямо количество злато, принадлежащо на твой клиент, а не знаеш къде се намира?

— Нещата са малко по-сложни. Съжалявам, но не мога да навлизам в подробности. Кажи ми следното: като говориш за тайната на швейцарските банки, това какво означава? Много ли е трудно да се проникне в тази тайна?

— Никак не е лесно, Бен. Едни от най-почитаните фрази в този град са принципът на конфиденциалност и „свободен валутен трансфер“. В превод — неотменимото право да се крият пари. Това е причината за съществуването на банките. Парите се тяхната религия. Имам предвид, че когато Хилдрих Цвингли наложил Реформацията в Цюрих, като изхвърлил всички католически статуи в река Лимат, първо се погрижил да прибере златото по тях и да го предаде на Градския съвет. Така възникнало швейцарското банкерство. Но самите швейцарци… е, те определено ще ти допаднат. Те са луди на тема тайна, освен ако няма възможност да се облагодетелстват от нарушаването на тайната на нечий депозит. Мафиоти, наркобарони, корумпирани диктатори от Третия свят с куфарчета, пълни с присвоени средства… швейцарците пазят тяхната тайна така, както свещеникът пази тайната на изповедта. Но не забравяй, че когато нацистите идват тук през Втората световна война и започват да ги притискат, швейцарците изведнъж се оказват твърде услужливи и предават на нацистите имената на богати германски евреи, разполагащи със сметки в Швейцария. Те много обичат да разпространяват мита как се били противопоставяли на нацистите, колко били непоколебими, когато германците поискали да приберат еврейските пари, но не минава. Е, не всички банки, разбира се, но доста. Например „Баслер Ханделсбанк“ е прала нацистки пари, и това е документирано. — Очите му шареха сред тълпата, сякаш търсеше някого. — Слушай, Бен, ти просто търсиш игла в купа сено.

Кимнах и драснах с пръст по замъгленото стъкло на прозореца.

— Е — казах аз, — разполагам с едно име.

— С име?

— Име на банкер, струва ми се. — Името, което Орлов си бе помислил във връзка със златото и с Цюрих. — Кьорфер.

— Е, това е друга работа — каза Нап триумфално. — Защо не ми го спомена по-рано? Ернст Кьорфер е управителният директор на Цюрихска банка. По-точно беше, допреди около месец.

— Пенсиониран?

— Почина. От сърдечен удар или нещо такова. Въпреки че не бих се заклел, че изобщо е имал сърце. Беше истински кучи син. Но корабът, който караше, бе доста натоварен.

— Аха — казах аз. — Ти познаваш ли някой от Цюрихска банка сега?

Той ме изгледа, сякаш съм си загубил ума.

— Хайде, шефе! Та аз познавам всички в швейцарския банков бизнес. Това ми е работата, човече. Новият управителен директор е Айслер. Доктор Айслер. Ако искаш, мога да му се обадя и да ти уговоря среща. Искаш ли?

— М-да — отвърнах аз. — Това би било страхотно.

— Нямаш проблеми.

— Благодаря ти, шефе — казах аз.

 

 

Да си намеря оръжие в Швейцария се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал. Контактите ми бяха ограничени, всъщност нямах никакви контакти. Боях се да се обадя на Тоби, боях се да се обадя на всеки, свързан с ЦРУ. Не можех да се доверя на никого. При крайна необходимост можех да се обадя на Тръслоу, но вече не бях сигурен дали не са проникнали и в неговите канали за комуникация. Беше много по-добре да не му се обаждам. Най-сетне, след като подкупих един собственик на магазин за спортни и ловни принадлежности, той ми даде името на човек, който би могъл да ми „помогне“: зетят на самия търговец, собственик на антикварен магазин.

Намерих го през няколко преки. Позлатените букви на прозореца гласяха:

„BUCHHANDLER ANTIQUITATEN UND MANUSCRIPTE“

Окаченото на вратата звънче дрънна, когато влязох. Вътре беше тясно, тъмно, миришеше на влага, на кожа и на ваниловия аромат на стари, разпадащи се книги.

Високи черни метални лавици, отрупани с купчини книги и пожълтели списания заемаха почти цялото помещение. Тясна пътечка между лавиците водеше към малко, разхвърляно дъбово писалище, отрупано с листове хартия и книги, зад което седеше собственикът. Той извика:

— Гутен таг!

Кимнах за поздрав и оглеждайки лавиците, уж че търся някакъв определен том, попитах на немски:

— Кога затваряте?

— Отворено е до седем.

— Ще се върна, когато разполагам с повече време.

— Но ако имате няколко минути, мога да ви покажа няколко нови придобивки в задната стая — каза той.

После се изправи, заключи входната врата и постави на прозореца табелка „Затворено“.

Отведе ме в едно тясно претъпкано помещение, отрупано с разпадащи се книги в кожени подвързии. В няколко кутии за обувки видях подредена малка колекция от оръжия: най-доброто беше „Ругер Марк II“ (приличен полуавтомат, но с малък калибър), един „Смит и Уесън“ и „Глок 19“. Спрях се на „Глок“-а. Това е пистолет, който ти създава повече проблеми, отколкото удобства, или поне така твърдят мнозина от приятелите ми в Управлението, но на мен винаги ми е харесвал. Цената беше умопомрачителна, но все пак се намирах в Швейцария.

 

 

Докато вечеряхме в „Агнес Амберг“ на Хотингщрасе, никой от нас не засегна това, което притесняваше и двама ни. Сякаш и двамата изпитвахме нужда да се освободим от напрежението и макар и за малко да се държим като обикновени туристи. С бинтованите си ръце ми беше трудно и доста болезнено да разрязвам печеното.

„Последвай златото…“

Вече разполагах с име и с банка. Бях на няколко стъпки по-близо.

След като вече разполагах с някаква посока, може би щях да се добера по-близо до истината за това защо бе убит Синклер… тоест каква конспирация е трябвало да бъде прикрита. Дали среднощното ми озарение щеше да се оправдае?

Седяхме и се хранехме, потънали в мълчание. А след това Моли ни в клин, ни в ръкав каза:

— Знаеш ли, тук жените са получили право да гласуват чак през 1969-а.

— Защо го казваш?

— Защото си мислех, че в САЩ на жените лекарки не се гледа сериозно. Но никога вече няма да го твърдя — не след онова, което ми каза днес докторът.

— Ходила си на доктор? — възкликнах аз, въпреки че се досещах. — И какво ти каза?

— Каза ми — отвърна тя, сгъвайки грижливо бялата ленена салфетка, — че съм бременна. Но ти вече го знаеш.

— Да — признах аз. — Вече го знам.