Джоузеф Файндър
Белязаният (57)

54.

Двамата с Моли бързахме към булевард „Распай“.

— Само след два дни ще бъде извършено убийство, Бен — каза тя. — Два дни! Не знаем кой ще е жертвата. Знаем само, че ако този таен свидетел не даде показанията си, ние двамата също сме мъртви.

Два дни. Знаех го. Бездруго непрекъснато си мислех за тиктакащия часовник. Но не й отвърнах нищо.

Хвърлих поглед към витрината, покрай която минавахме, и улових в стъклото отражението на някаква жена, възхитих се на фигурата й, след което съобразих, че това е Моли. След което улових отражението на малък червено-бял „Остин Мини Купър“, който бавно се движеше след нас.

Замръзнах.

Снощи бях забелязал същата кола през хотелския ни прозорец. Колко ли други малки червени остини с бели покриви щъкаха наоколо?

— По дяволите — възкликнах и се плеснах театрално по челото.

— Какво?

— Забравих нещо. — Посочих зад себе си, без да се обръщам. — Трябва да се върна в хотела. Имаш ли нещо против?

— Какво си забравил?

Хванах я под ръка.

— Хайде.

Дръпнах я и бързо закрачихме обратно към хотела. В остина, към който сега успях да хвърля бърз, предпазлив поглед, седеше млад очилат мъж в тъмен костюм. Колата усили ход и изчезна по улицата.

— Документите ли забрави? — попита Моли, докато отключвах стаята ни. Вдигнах пръст пред устните си.

Тя ме погледна разтревожено.

Затворих и заключих, после веднага хвърлих кожената си чанта на леглото. Извадих всички документи и я опипах грижливо: отворих всички ципове и прокарах пръсти по всяка прегъвка.

— Какво има? — попита Моли.

— Следят ни — казах високо.

Тя ме изгледа въпросително.

— Всичко е наред, Моли. Вече можеш да говориш.

— Разбира се, че ни следят — каза тя задъхано. — Следят ни още от…

— Откога?

Тя млъкна и се намръщи.

— Не знам точно.

— Помисли. Откога?

— Боже мой, Бен, ти си…

— … специалистът. Добре. Един тип ме чакаше при пристигането ми в Рим. Доста време бях с опашка из Рим. Мисля, че им се измъкнах в Тоскана.

— В Цюрих…

— Точно така. Следяха ни в Цюрих, до банката и след това. Вероятно и в Мюнхен, но не съм сигурен. Но съм адски сигурен, че снощи нямах преследвач.

— Откъде знаеш?

— Е, всъщност не съм сто процента сигурен. Но бях изключително внимателен и пообиколих малко след срещата с моя човек с документите. И да е имало някакви признаци, адски сигурен съм, че не ги забелязах. А съм достатъчно обучен да разпознавам такива неща. Това умение не се забравя, колкото и години да работиш в патентното право.

— И какво искаш да кажеш?

— Че следят теб.

— Искаш да кажеш, че е по моя вина? Но ние излязохме от летището заедно, ти накара таксито да направи голяма обиколка… каза ми, че си сигурен, че никой не ни следи. Аз не съм излизала от хотела.

— Дай да погледна чантата ти.

Подаде ми я и аз изсипах съдържанието й на леглото. Моли гледаше объркана. Прегледах внимателно всяка вещ, след което прегледах самата чанта и шевовете й. Прегледах също така и токовете на обувките й.

Нищо.

— Предполагам, че съм нещо като черната ти котка — каза тя.

— По-скоро като звънчето на шията на овца — отвърнах разсеяно и после възкликнах. — Аха.

— Какво?

Пресегнах се, внимателно хванах колието й, свалих го от шията й и отворих капачето. От вътрешната страна имаше прикрепена тънка бобина, почти с дебелината на човешки косъм.

— Не е микрофон — казах. — Най-обикновен трансмитер. Миниатюрно сигнално устройство с обхват до десет километра. Излъчва радиочестотен сигнал.

Моли ме гледаше зяпнала.

— Когато хората на Тръслоу те заловиха, това беше на врата ти, нали? И ти го взеха?

Тя реагира след много дълга пауза.

— Да…

— А след това, когато те изпратиха в Италия, са ти го върнали заедно с останалите ти вещи.

— Да…

— Е, добре. Разбира се. Разбира се, те са искали ти да бъдеш с мен. Въпреки цялата ни предпазливост те са знаели местоположението ни всяка секунда. Поне всяка секунда, в която си носила колието.

— Дори и сега?

Отговорих й бавно, стараейки се да не я тревожа повече от необходимото.

— Да — казах. — Предположението, че знаят къде се намираме в този момент, е съвсем основателно.