Джоузеф Файндър
Белязаният (65)

62.

Той се приближаваше, а влакът продължаваше да се движи. Най-дългият влак на света.

После забелязах нещо почти до мен. Тесен процеп в стената, осветен от флуоресцентна лампа. Ниша. Ако можех…

Да, само на няколко стъпки напред. Ниша. Безопасност.

Още едно малко усилие. Рачешко плъзгане по пътеката, през ужасяващия въздушен поток. Стъкла. Стомана. Влакът продължаваше да фучи покрай мен.

И изведнъж стигнах нишата. Бях спасен.

Всъщност бях ли?

Нишата беше дълбока около метър.

Имах достатъчно място — и време — да извадя пистолета, да освободя предпазителя, да протегна ръка и да стрелям.

Улучих го. Той сгърчи лице от болка и залитна.

И тъкмо когато влакът с грохот отмина, се срути напред и падна върху релсите. Но не беше ранен сериозно — пролича си по начина, по който се изправи.

Влака го нямаше. В тунела бяхме останали само ние двамата. Макс стоеше изправен върху баластрата между релсите. Аз бях намерил закрила в нишата. Отдръпнах се назад, извън огневата му линия, но той скочи напред и стреля.

Усетих рязка болка в левия крак: беше ме улучил.

Отново натиснах спусъка и чух само лекото, плоско, невинно прищракване, онзи изнервящ, отвратителен звук, показващ, че пълнителят е празен. За презареждане не можех и да мисля. А и нямах резервен пълнител.

Затова направих единственото, което ми оставаше: изкрещях и скочих върху него. Успях да зърна лицето му само за миг преди да го съборя на земята. Поглед на тъпо безразличие — или на неверие? В тази частица от секундата той се опита да се прицели, но още преди да успее да вдигне пистолета, и двамата рухнахме на земята. Той падна по гръб върху релсите и аз чух как пистолетът му изтрака някъде встрани. Стиснах го за гърлото.

— Няма… смисъл — изхърка той, но аз не се интересувах какво ми говори, единственото, което ме интересуваше, бе какво протича през проклетия му мозък, но не можех да се съсредоточа, не беше моментът за такива опити…

Откъм перона пак проблесна светлина, на някакви си тридесет метра.

И в този момент чух няколко разкъсани фрази, езика на мисълта. Фрази, които сякаш доехтяха до съзнанието ми със странна настойчивост, гръмки и въпреки това недостатъчно отчетливи. „Можеш да ме убиеш — помисли си той на немски, — можеш да ме убиеш, но има и друг. Друг ще заеме мястото ми. Друг…“

Влакът вече идваше!

С последно усилие се оттласнах от Макс и се претърколих в нишата. В следващия миг локомотивът връхлетя. Стиснах очи. После, когато влакът отмина, полекичка тръгнах към перона. Не погледнах какво е останало от Макс. Знаех, че ще видя само парчета.