Джоузеф Файндър
Белязаният (44)

41.

Беше Алекс Тръслоу. Връзката беше добра. Гласът му звучеше толкова ясно, че очевидно беше усилен електронно, което означаваше, че най-вероятно линията е стерилна.

— Благодаря на Бога, че си жив и здрав — каза той.

— На Бога и на вашите хора — отвърнах аз. — На корицата на „Таймс“ изглеждаш доста разнебитен, Алекс.

— Маргарет казва, че съм имал вид на току-що балсамиран. Може би са използвали тази не особено ласкателна снимка, защото питат дали ще настъпи нова ера и стигат до извода: няма начин, този симпатяга няма да изпълни задачата. Нали знаеш… аз съм едно старо изкопаемо. Хората винаги искат свежа кръв.

— Е, не са прави. Поздравления за утвърждаването.

— Президентът наистина поизви нечии ръце по този въпрос. Но да минем на по-важното, Бен. Искам да се върнеш.

— Защо?

— След всичко, което си претърпял…

— Още не съм осигурил стоката — признах аз. — Ти ми спомена за състояние… на безопасно сме, нали?

— Бъди спокоен.

— Окей. Ти ми спомена за цяло състояние, за изчезнало съкровище, но аз си нямах и представа за големината му. Нито за произхода.

— Би ли пояснил накратко?

— Точно сега ли? — Погледнах въпросително към Тоби.

Той от своя страна погледна към Моли и каза:

— Ще имаш ли нещо против да излезеш за мъничко?

Очите на Моли бяха зачервени и влажни. Тя го изгледа и каза:

— Да, ще имам.

— Бен? — чу се гласът на Алекс в слушалката.

— Виж, Моли, просто трябва да обсъдим едни доста отегчителни технически неща… — продължи Тоби.

— Съжалявам — каза тя хладно. — Няма да изляза.

Последва дълга пауза, след което Тоби се предаде:

— Добре. Но ще трябва да разчитаме на дискретността ти…

— Разчитайте.

По телефона и същевременно на Моли и Тоби описах накратко това, което бях научил от Орлов. Докато говорех, на лицата на Тоби и Моли се изписа изненада.

— Мили боже! — въздъхна Тръслоу. — Сега всичко добива смисъл. И е адски чудесно да го чуя! Хал Синклер изобщо не е замесен в незаконна дейност. Той просто е искал да спаси Русия. Разбира се. А сега, моля те… искам да се върнеш.

— Защо?

— За бога, Бен, тези хора, които са те подложили на онова ужасно изтезание… те със сигурност са наети от фракцията.

— Мъдреците.

— Сигурно. Това е най-логичното. Хал трябва да го е споделил с някого. С човек, от когото е зависело да му помогне да уреди подробностите с прехвърлянето на златото. И този, на когото се е доверил, е играл двойна игра. Как иначе са могли да узнаят за златото?

— И с тях е свързана историята в Бостън?

— Възможно. Не, по-скоро биха казал вероятно.

— Но това не обяснява случая в Рим — казах аз.

— Ван Ейвър — каза той. — Лека му пръст. И продължаваш да питаш защо настоявам да се върнеш.

— Кой стои зад това убийство?

— За това нямам предположения. Няма доказателства, че е свързано с Мъдреците, въпреки че не бих го изключил. Със сигурност този, който го е направил, е знаел подробностите за подготвената среща между двама ви. Може би е изтичане по кабелния трафик между Рим и Вашингтон. Или може би е на местна почва… кой би могъл да знае, по дяволите?

— Местни?

— Сигурно подслушват телефона на Ван Ейвър, може би на всички от резидентурата ни в Рим. Освен това е много вероятно да говорим за някой от бившите другари на Орлов. Може и никога да не го разберем. Шантава работа.

— Защо?

— Имаше времена, когато щях да подскачам от радост при възможността да стана директор на ЦРУ. Тогава бях готов да дам всичко за този пост. Но сега… след като го получих… имам чувството, че съм попаднал в капан. Твърде много влиятелни хора не желаят да се заемам с това. Просто имам чувството, че съм в капан.

 

 

— Успя ли да разчетеш мислите на Орлов — попита ме Тоби, щом затворих телефона.

Кимнах.

— Но имаше сериозен проблем — казах аз. — Орлов е роден в Украйна.

— Той говори на руски — възрази Тоби.

— Руският е вторият му език. Когато установих, че мисли на украински, първоначално се отчаях, че съм се провалил. Жестоко. Но после ми хрумна: онзи приятел от Управлението, дето ми направи тестовете, доктор Мехта, разсъждаваше, че не приемам мислите сами по себе си, а свръхнискочестотни радиовълни, излъчвани от участъка на мозъка, свързан с образуването на думите. Всъщност чувам думите, които мозъкът подготвя, преди да бъдат произнесени… или да не бъдат произнесени. Затова започнах да превключвам разговора ни от английски на руски и обратно, тъй като знаех, че Орлов говори и на двата. Това ми позволи да разбера някои от мислите му, тъй като сега мозъкът му влагаше английски думи в украинските му мисли.

— Да — каза Тоби. — Да.

— И му зададох няколко въпроса, знаейки, че каквото и да ми отговори, той поне ще помисли отговорите.

— Много добре — отвърна Тоби.

— Понякога — продължих аз — той толкова упорито се стараеше да не ми отговори, че мислеше английски думи, които не искаше да произнесе.

Болкоуспокояващото започна да действа и ми беше трудно да се съсредоточа. В момента не ми се щеше да правя нищо друго, освен да се отпусна отново на леглото и да поспя няколко дни.

Тоби се помръдна в инвалидната си количка, натисна лоста и се приближи още мъничко към мен.

— Бен, преди няколко седмици един бивш полковник от старата Секуритате се свърза с един добре известен ни „бекстопър“. — Томпсън всъщност ми казваше, че румънецът се е свързал с фалшификатор на документи, който изработва фалшиви прикриващи идентификационни карти за агенти наемници. — Последният на свой ред се свърза с нас.

Изчаках го да продължи и след около минута той каза:

— Прибрахме румънеца. След интензивни разпити успяхме да изкопчим от него, че е налице заговор за убийството на високопоставени личности от американското разузнаване.

— Чий заговор?

— Това не знаем.

— Кой е на мушката?

— И това не знаем.

— Но смяташ, че това е свързано с изтегленото злато.

— Твърде е възможно. А сега ми кажи следното: Орлов каза ли ти къде са прибрани тези десет милиарда?

— Не.

— Смяташ ли, че е знаел, а не е искал да ти го каже?

— Не — отвърнах аз.

— Не ти е предал кодове за достъп или нещо подобно?

Той беше видимо разочарован.

— Възможно ли е Синклер всъщност да му е извъртял голям номер? Нали се сещаш, казал е на Орлов, че ще му съдейства в схемата за изнасяне на златото, а след това…

— След това какво? — намеси се Моли…

Гледаше го настръхнала от гняв. На бузите й избиха две червени петънца и разбрах, че е чула повече, отколкото би могла да понесе.

— Баща ми беше чудесен и добър човек — изсъска тя. — Беше толкова честен и праволинеен. За бога, най-лошото, което може да се каже за него, е, че беше прекалено праволинеен, прав като стрела.

— Моли… — понечи да я прекъсне Тоби, но не успя.

— Веднъж седях с него на задната седалка на едно такси във Вашингтон и той намери банкнота от двадесет долара, изтървана на седалката, и взе, че я предаде на шофьора. Каза, че този, който я е загубил, може да се обърне към фирмата и да си я поиска. Казах му: татко, шофьорът просто ще си я прибере в джоба…

— Моли — пак промълви Тоби и я докосна по ръката. Очите му бяха тъжни. — Трябва да обсъдим всяка възможност, колкото и да е невероятна.

Моли се умълча. Долната й устна трепереше. Улових се, че се опитвам да доловя мислите й, но тя стоеше прекалено далече от мен и не можех да приема умствената й енергия. Честно казано, в този момент нямах представа дали все още притежавам странната си дарба. Може би онова, което бях претърпял във взривената къща на плъховете, я беше унищожило така внезапно, както се беше появила. Нямаше да имам нищо против, ако беше изчезнала.

Каквото и да си мислеше сега Моли, мислеше го страстно. Във всеки случай можех да си представя вълнението, което изпитваше, и просто ми се искаше да скоча от леглото, да я прегърна и да я успокоя. Но вместо това продължавах да лежа в леглото, с бинтовани ръце, а с всяка минута замайването в главата ми се усилваше.

— Не мисля така, Тоби — казах замислено. — Моли е права. Тази версия просто не съвпада с онова, което знаем за характера на Хал.

— Но ние отново се намираме там, откъдето започнахме.

— Не — отвърнах аз. — Орлов всъщност ми подаде една следа.

— Охо?

— „Последвай златото“ — така каза. — „Последвай златото.“ И в същото време си помисли за името на един град.

— Цюрих? Женева?

— Не. Брюксел. Има начини, Тоби. След като Белгия не е сред големите центрове на злато, изобщо няма да е трудно да разберем къде в Брюксел са скрити златни кюлчета на стойност десет милиарда долара.

— Ще се погрижа да уредя полета ви — каза веднага Тоби.

— Не! — възкликна Моли. — Той няма да ходи никъде. Той има нужда поне от една седмица почивка на легло, за да се оправи.

Поклатих уморено глава.

— Не, Мол. Ако не намерим това злато, Алекс Тръслоу ще е следващият. И после ние. Най-лесното нещо на този свят е да се нагласи една „авария“.

— Ако позволя да напуснеш това легло, ще наруша Хипократовата клетва…

— Заеби Хипократовата клетва — казах аз. — Животът ни е в опасност. Заложено е огромно съкровище и ако не го намерим… вече никога няма да можеш да изпълняваш шибаната си клетва.

— Аз съм с теб — доехтя до ушите ми гласът на Тоби.

След което моторът на количката му забръмча високо и той бавно се отдалечи.

В стаята настъпи мир и тишина. В града така сме свикнали с градските шумове, че не ги чуваме. Но тук, в провинцията на Северна Италия, навън просто нямаше никакви шумове. През прозореца се виждаше поле с високи, безмълвни слънчогледи с отпуснати кафяви пити, наклонени благочестиво към следобедното слънце.

Тоби ни беше оставил сами, за да можем да си поговорим. Моли приседна на леглото ми и разсеяно започна да гали крака ми през завивката.

— Извинявай — казах аз.

— За какво?

— Не знам. Просто, ми се дощя да ти кажа, че съжалявам.

— Извинен си.

— Надявам се, че това за баща ти не е вярно.

— Но в сърцето си…

— В сърцето си не допускам той да е извършил нещо грешно. Но трябва да го разберем.

Моли огледа стаята, после впери поглед през прозореца към ниските тоскански хълмове.

— Знаеш ли, бих живяла тук.

— Аз също.

— Наистина ли? Би ли ти харесало, как мислиш?

— Искаш да кажеш, да отворя в Тоскана клон на „Пътнам & Стърнс“? Хайде бе!

— Но като имаме предвид таланта ти да печелиш пари… — Тя се усмихна горчиво. — Можем просто да се преместим тук. Зарязваш правото и заживяваме спокойно и щастливо.

Дълга пауза. После Моли каза:

— Искам да дойда с теб. В Брюксел.

— Моли, изобщо не е безопасно.

— Ще ти бъда в помощ. Знаеш това. Все едно, ти и без това не би могъл да пътуваш без придружаващ лекар. Не и в това състояние.

— Защо не възразяваш повече за пътуването ми? — попитах.

— Защото знам, че това за баща ми не е вярно. И искам да го докажеш.

— Но ще можеш ли да се справиш с тази възможност дори с допускането, че бих могъл да открия нещо, което да не е в полза на баща ти?

— Баща ми е мъртъв, Бен. Най-лошото вече се случи. Каквото и да откриеш, то няма да го върне.

— Е, добре — казах аз. Клепачите ми вече се затваряха и не намирах сили да се боря повече. — Искам да поспя.

— Ще се обадя и ще ангажирам за двама ни хотел в Брюксел — дочух гласа й, сякаш от хиляди мили разстояние.

„Чудесно“ — помислих си.

— Алекс Тръслоу ме предупреди, че в градината има змии — прошепнах. — И… започвам да се чудя, дали змията не е… Тоби.

— Бен, аз открих нещо. Нещо, което би могло да ни помогне.

Скоро след това… може би след минути, може би след секунди… ми се стори, че чувам как Моли леко излиза от стаята. Чух щракането на ключа за лампите някъде от много далече и много скоро след това заспах.