Джоузеф Файндър
Белязаният (51)

48.

Измъкнахме се почти на бегом от банката и затичахме по Банхофщрасе. Айслер, изглежда, беше спазил споразумението да ни позволи да излезем от банката (заради своята собствена сигурност и тази на служителите си), но сега, както прецених, вече бе успял да позвъни както на банковата охрана, така и на градската полиция. Разполагаше с истинските ни имена, макар и не с прикриващите ни, което донякъде бе добре, но сигурно беше въпрос на часове да ни заловят. А ако така наречените „Мъдреци“ разберяха, че сме тук, ако вече не бяха научили… но не исках да мисля и за това.

— Получи ли го? — попита ме Моли задъхано.

— Да. Но сега не е моментът за разговори.

Вниманието ми беше свръхизострено. Следях предпазливо всеки от минувачите покрай нас — търсех лицето, което бях познал, тебеширенобялото лице на кандидат-убиеца ми, когото за пръв път бях срещнал в Бостън.

Нямаше го.

Но миг след това почувствах, че пак си имаме компания.

На този свят са измислени десетки техники за преследване и истински добрите оперативни агенти рядко допускат да бъдат засечени. Проблемът на русокосия беше, че, казано на агентурния жаргон, аз го бях „оправил“: тоест бях го разпознал. Освен в съвсем разхлабена опашка, той не можеше да се надява, че ще ни преследва, без да го забележа. И наистина не го забелязвах близо до нас.

Но, както щях скоро да разбера, имаше други опашки, които не бях видял. Пък и сред пешеходното стълпотворение по Банхофщрасе това беше трудно, да не кажа невъзможно.

— Бен — заговори отново Моли, но аз я изгледах гневно и тя веднага млъкна.

 

 

На Баренгасе завихме надясно. Блестящите стъклени витрини на магазините ми даваха възможност да следя в отраженията дали някой не ни преследва, но никой от минувачите не ми се струваше подозрителен. Изглежда, бяха професионалисти. Най-вероятно от момента, в който го бях забелязал, русокосият се беше погрижил да не се мярка повече около мен. Сега в играта бяха влезли други.

Трябваше да ги разкрия.

— Това е лудост, Бен — възкликна Моли. — Това е страшно опасно! — Гласът й омекна. — Виж, наистина ми беше непоносимо да гледам как заплашваш Айслер. Това бе просто ужасно.

Оглеждах предпазливо пешеходците по двата тротоара, но не засичах преследвач.

— Оръжията неведнъж са спасявали живота ми — изхъмках аз.

— Татко също винаги го казваше. Дори ме научи да стрелям.

— С пушка ли?

— С пистолети. Имаше два. Бях много добра. Но после се отказах и му заявих да не държи оръжие вкъщи.

— Но ако някога ти се наложи да използваш оръжие, за да запазиш живота си или моя…

— Разбира се, че ще го направя. Но не ме принуждавай.

— Няма. Обещавам ти.

— Благодаря. Но всичко това с Айслер наистина ли беше необходимо?

— Да, беше. Сега разполагам с име. Име и сметка, които ще ни кажат какво е станало с останалата част от златото.

— А банката в Париж?

Поклатих глава.

— Не знам какво означава тази бележка. И кой е трябвало да я види.

— Но защо татко я е оставил точно там?

— Също не знам.

— Но ако има друг сейф с депозит, за него трябва да има и ключ, нали така?

— По принцип да.

— Тогава къде е той?

Отново поклатих глава.

— Нямаме го. Но трябва да има начин да се доберем до сейфа. Най-напред обаче наред е Мюнхен. Ако има начин да засечем Тръслоу, преди да му се е случило нещо лошо, ще го направя.

Дали им се бяхме измъкнали?

Съмнително.

— Какво ще кажеш за Тоби? — попита Моли. — Дали да не го уведомим?

— Не можем да рискуваме да се свързваме с него. Нито с някой от ЦРУ.

— Но можем да използваме помощта му.

— Не мога да се доверя на помощта му.

— Какво ще кажеш да се опитаме да се свържем с Тръслоу още сега?

— Да — казах аз. — Той може би вече е тръгнал за Германия. Но ако успея да го спра…

— Какво?

Посред изречението свих към близкия уличен автомат. Беше твърде, твърде рисковано да звъня в кабинета на Тръслоу в ЦРУ, разбира се. Но имаше други начини. Дори в извънредна ситуация като сегашната. Дори импровизирано, имаше начини.

Стоях на тротоара с Моли плътно до мен и продължавах да наблюдавам минувачите. Никой… все още.

С помощта на международния оператор позвъних на една частна комуникационна компания в Брюксел, чийто номер, разбира се, можех да издекламирам наизуст. След като ме свързаха, набрах серия от числа, прехвърлящи повикването през твърде сложна система от телефонни превключвания, в затворен цикъл. Следващото набиране, което щях да набера пряко, щеше да изглежда направено от Брюксел.

Обади се секретарката на Тръслоу. Предадох й име, по което Тръслоу веднага трябваше да разпознае, че звъня аз, и я помолих да прехвърли разговора на директора.

— Съжалявам — отвърна секретарката. — В момента директорът е на борда на военен самолет някъде над Европа.

— Но той може да бъде свързан по сателитна линия — настоях аз.

— Не ми е разрешено…

— Спешно е! — почти изкрещях аз.

Трябваше да се добера до Тръслоу и да го предупредя какво се подготвя срещу него в Германия.

— Съжалявам, но… — почна тя.

И аз затворих. Беше твърде късно.

След което чух името си.

Извърнах се към Моли, но тя не беше казала нищо.

Във всеки случай ми се стори, че съм чул името си.

Твърде странно усещане. Да, определено беше името ми. Огледах улицата.

Отново го долових. Мисъл.

Но около нас нямаше мъж, който да…

Изобщо не беше мъж. Беше жена. Работодателите на моите преследвачи уважаваха равенството на половете. Много коректна политика.

Беше самотната жена, застанала до вестникарската будка само на два метра встрани от нас, привидно погълната от съдържанието на „Льо Канар Еншен“, френски сатиричен вестник.

Тридесет и няколко годишна, с късо подстригана рижа коса, облечена в строг маслинен служебен костюм. Със здраво телосложение, както можах да преценя. Несъмнено беше много добра в занаята си, който, както подозирах, се състоеше не само в преследване.

Но кой я беше наел? Дали тези в ЦРУ, за които Тръслоу ме беше предупредил, Мъдреците? Или хора, свързани с Владимир Орлов — които знаеха за съществуването на изнесеното злато и знаеха, че съм по следите му?

Те — нейните работодатели — знаеха, че съм влязъл в банката на Айслер. Знаеха, че съм се изнизал оттам с празни ръце…

С празни ръце, да, но вече със стабилен багаж от знания. С името на един германец в Мюнхен, който беше прибрал пет милиарда долара.

Сега беше моят ред.

— Мол — промълвих, колкото можех по-спокойно. — Трябва да изчезнеш оттук.

— Какво?

— По-тихо! Действай, все едно че всичко е наред. — Усмихнах се, сякаш беше някаква шега. — Имаме си компания. Искам да изчезнеш.

— Но къде? — попита тя изплашено.

— Отиваш и прибираш багажа ни от гардероба до гарата — прошепнах аз. Помислих секунда. — После отиваш в Бор-о-Лак, на Талщрасе. Всяко швейцарско такси знае къде е. Там има един грил ресторант. Ще се срещнем там. — Подадох й ръчната си чантичка. — Вземи това.

— Но ако…

— Действай!

В отговор тя паникьосано ми прошепна:

— Бен, ти не си във форма да се справиш с опасности. Ръцете ти…

— Тръгвай!

Тя ме изгледа сърдито, след което без предупреждение се обърна и се втурна по улицата. Театрален етюд. Всеки би сметнал, че нещо сме се скарали — толкова естествена изглеждаше реакцията й.

Червенокосата рязко вдигна поглед от вестника си, очите й последваха тичащата Моли и после се върнаха към вестника. Явно бе решила да остане с мен. Нали бях главната й мишена.

Много добре.

Хукнах по улицата. С периферното си зрение забелязах как червенокосата захвърля вестника и без никакви преструвки се втурва след мен.

Рязко завих в малка тясна пресечка. По Баренгасе зад мен чух викове и стъпките на тичащата жена. Притиснах се плътно в тухлената стена, видях червенокосата в маслиновия костюм, която се втурна по уличката след мен, видях пистолета в ръката й, измъкнах моя и стрелях.

Жената политна неловко напред, но не падна. Бях я улучил някъде в горната част на крака, може би в бедрото, и сега, без никаква пауза, скочих напред, не право върху нея, а по-скоро край нея, блъснах я с лакът и тя за миг загуби равновесие. После вдигна оръжието си, прицели се само за миг по-дълго от необходимото и…

… ръката й рязко се отвори, понеже един куршум от пистолета ми прониза китката й. Пистолетът й тракна на паважа и в същия миг се озовах върху нея, съборих я и лакътят ми се заби в гърлото й.

За миг тя остана неподвижна.

Беше ранена — в бедрото и в китката — и кръвта избиваше на тъмни петна по маслинената тъкан на дрехата й.

Но се оказа силна. Повдигна се рязко и ме изрита така, че почти я изпуснах. Е, почти.

Жената всъщност се оказа много по-млада, отколкото ми се беше сторило на пръв поглед, може би малко над двадесетгодишна. И изключително силна.

С ловко и уверено движение сграбчих пистолета й — оказа се малък дамски „Валтер“ — и го натиках в предния джоб на сакото си.

Обезоръжена и очевидно изпитваща остра болка, моята кандидат-убийца изстена гърлено, почти животински. Насочих пистолета си в нея, прицелих го точно между очите й.

— Този пистолет има шестнадесет патрона — заявих й много спокойно. — Изстрелял съм пет. Остават единадесет.

Очите й се разшириха. Но от гняв и презрение, не от страх.

— Няма да се поколебая да те убия — казах аз. — Предполагам, че ми вярваш, но и да не ми вярваш, не ме интересува. Ще те убия, защото се налага, за да запазя себе си и останалите. Но сега-засега предпочитам да не го правя.

Очите й леко се притвориха, сякаш разбиращо.

Вече долавях воя на сирените. Дали си въобразяваше, че появата на швейцарската полиция ще й осигури възможност да оцелее?

Останах готов за стрелба, съзнавайки, че тази жена е професионалист и най-вероятно е обзета от самоубийствен кураж. При това в добавка към вродената й смелост сигурно й бяха заплатили огромна сума.

Можеше да направи почти всичко. Но както прецених, би предпочела да не умре, освен ако не се наложеше. Въпрос на човешки инстинкт. Дори и тази убийца имаше инстинкти.

Трябваше да я преместя колкото се може по-далече от тази улица, тъй че никой да не ни забележи.

— Сега — казах аз — искам бавно да се изправиш. След това искам да се обърнеш и да тръгнеш бавно. Ще те насочвам. Ако допуснеш грешката да направиш нещо, което не съм ти наредил, няма да се поколебая да те застрелям.

Пуснах гърлото й, без да отпускам пистолета, и започнах да наблюдавам как много бавно, мъчително, се изправя.

Едва сега тя изговори първата си дума.

— Недейте — каза тя с неопределим европейски акцент.

— Обърни се — отвърнах.

Тя бавно се обърна и аз набързо я претърсих със свободната си ръка. Не намерих нищо, никакво второ оръжие или нож.

— Тръгвай — изкомандвах и опрях дулото на пистолета в тила й.

Стигнахме до някаква безлюдна беседка в дъното на уличката. Бързо я натиках вътре и изкомандвах:

— Обърни се към мен.

Тя се извърна бавно. Лицето й излъчваше упорита непоколебимост. Отблизо изглеждаше квадратно, едва ли не мъжко, макар и не отблъскващо. Беше се погрижила за външния си вид, било от суета, или загрижена за прикритието си. Очите й бяха очертани с тъмносин туш, клепачите й бяха гримирани в бледосиньо, смесено с едва доловим блясък. Кръглите й, дебели устни, бяха грижливо намазани с ярко червило.

— Коя си ти? — попитах.

Не отговори нищо. Мускулът под лявото й око леко потрепна, но иначе лицето й остана замръзнало.

— Не можеш да ми се измъкнеш — казах аз.

Лявата й буза помръдна, но очите й ме гледаха с досада.

— Кой те нае? — попитах.

Нищо.

— Аха, истинска професионалистка — казах. — Напоследък се срещат много рядко. Трябва доста да са ти платили.

Помръдване. Мълчание.

— Кой е русият? — настоях аз. — Онзи, бледият.

Тя ме изгледа, сякаш се канеше да заговори, после отмести погледа си в далечината. Наистина беше много добра, умееше да прикрива страха си.

За миг си помислих дали да не я заплаша пак, но се сетих, че има и други начини да разбера това, което искам. Други ресурси. Други таланти. Бях забравил това, което всъщност ме беше докарало дотук.

С насочен между очите й пистолет се приближих до нея.

Веднага бях залят от поток неразличими звуци, които трябваше да отгадая, от цяла кавалкада срички и шумове, но странно защо, разбирах, че това са „чуваните“ мисли на човек, който не изпитва страх. И на език, който не знаех.

Лявата й буза потрепваше от напрежение, но не от страх, емоция, която преживяваме по съвсем различен начин. Тази жена беше натикана в някаква беседка, в челото й бе насочен пистолет, и въпреки това не изпитваше никакъв страх.

Има най-различни наркотици, които хората от тайните служби дават на агентите си, за да ги поддържат спокойни и хладнокръвни. Истинска фармакопея от бетаблокери, анксиолитици и други подобни, които от много години насам поддържат агентите на шпионските служби спокойни и в същото време — нащрек. Вероятно тази жена беше под влияние на нещо такова. А може би тя по природа си беше хладнокръвна. Един от онези редки човешки видове, социопати или както там ги наричат, които не изпитват страх така, както го изпитваме всички ние, и които по тази причина се оказват изключително подходящи за особената си професия. Тя беше капитулирала пред мен не от страх, а поради твърде рационални сметки. Тя се канеше, можех да се обзаложа, да ме изненада в момента, в който защитните ми инстинкти се отпуснеха.

Но няма човек, който да не изпитва страх.

Без страха ние просто не сме хора. Всички в някаква степен изпитваме страх. Страхът ни пази живи.

— Името му — прошепнах аз.

Свих пръста си съвсем леко, но явно, на синкавия метален спусък на пистолета. Казах си, че ако се наложи, трябва без никакво колебание да я убия.

„Макс.“

Чух го. Съвсем ясно. Макс. Име, реших аз. Име, разпознаваемо на всички езици.

— Макс — казах на глас. — Кой Макс?

Очите й срещнаха моите. Бяха сурови. Без страх, без изненада.

— Казаха ми, че можеш да го правиш — най-сетне проговори тя. Произношението й беше европейско. Не френско, но… скандинавско? Финландско, или може би норвежко?… Тя сви рамене. — Знам много малко. Точно затова ме наеха.

Едва сега разпознах произношението й. Холандско, по-скоро фламандско.

— Знаеш много малко — съгласих се аз. — Но не е възможно да не знаеш нищо. Иначе от теб не би имало полза. Дали са ти указания, кодови имена и така нататък. Как е фамилното име на Макс?

Отново го чух. „Макс.“

— Не знам — каза тя. — Все едно, сигурна съм, че Макс не е истинското му име.

Кимнах.

— Сигурен съм, че си права. Но за кого работи той?

Раменете й отново се свиха.

— Теб кой те нае?

— Имаш предвид къде се подписвам за седмичната си заплата? — ухили се тя.

Надвесих се над нея, докато не усетих топлия й дъх на лицето си, и попитах:

— Как се казваш? Това поне знаеш, нали?

Изразът й остана непроменен.

„Зана Хюйгенс“ — помисли тя.

— И откъде си, Зана?

„Дръпни се от мен, мръсен гадняр“ — дочух. На английски.

„Дръпни се.“

Говореше английски, немски и фламандски. Вероятно бе една от фламандските наемни убийци, на които световните шпионски агенции често възлагат „мокри“ поръчки, заради вродения им талант. ЦРУ прибягва до помощта на холандци и фламандци не само защото са добри, но и защото от деца говорят на много езици, което дава възможност да бъдат пратени във всяка точка на света, умело прикривайки своята самоличност.

Имаше нещо, което не разбирах. Една постоянно течаща мисловна фраза, повтаряна непрекъснато „името името името името името гадняр името кажи ми името името кажи ми името“.

— Не знам нищо. — Тя ме заплю и тънките струйки слюнка се лепнаха в лицето ми.

— Казали са ти да изтръгнеш от мен име, така ли?

Потръпване на лявата й буза. Бръчиците около съвършените й алени устни се сгъстиха. Тя размисли за миг и отговори:

— Казаха ми, че си някакъв ненормалник. — Неочаквано думите й се заизливаха на характерното напевно фламандско произношение. — Знам, че си трениран в ЦРУ. Знам, че по някакъв начин си се сдобил с това сбъркано нещо, това, дето можеш да чуваш гласовете в главите на другите, в умовете на хора, които се страхуват, не знам точно как или откъде ти се е появило това нещо и дали не си се родил с него…

Говореше високо, напористо, почти без да мисли, и изведнъж си дадох сметка какво прави.

Говореше без паузи, неспирно, изпълвайки говорния център на мозъка си с дума след дума, с думи, вероятно запаметени наизуст, защото когато човек говори безспирно, мозъкът е прекалено зает с произвеждането на мисли, водещи до вокализирана реч, твърде натоварен, за да се проникне в него, да бъде чут.

— … нито пък защо си тук — продължаваше да бълва тя, — но знам, че си безскрупулен и кръвожаден, и знам, че няма да се върнеш жив в САЩ, но сигурно аз ще мога да ти помогна, и моля те, моля те, не ме убивай, моля те не ме убивай, аз просто си вършех работата, и не стрелях точно по теб, ще го разбереш, моля те…

Дали наистина ме умоляваше? За миг се поколебах. Това в очите й страх ли беше? Дали действието на анксиолитика беше свършило, дали най-сетне стресът и страхът не си бяха казали думата… и докато си поемах дъх, докато мислех как да реагирам, тя рязко посегна към лицето ми, за да издере очите ми, изкрещя диво, оглушително, и изрита с коляно слабините ми — като всичко това се случи в един зашеметяващ, ужасно кратък миг… и аз реагирах, малко късно, но не съвсем късно: бинтованият ми, изтръпнал пръст натисна спусъка, моята кандидат-убийца разтърси ръката ми в опит да отклони оръжието, но не успя. Вместо това ме принуди да дръпна спусъка докрай инстинктивно — и главата й се пръсна.

Клекнах и я претърсих, но не намерих нищо — никакви документи, никакви карти, с изключение на пачка швейцарски франкове, вероятно достатъчни, за да може да изпълни сутрешната си поръчка и после да се измъкне.

 

 

В продължение на един дълъг, ужасно мъчителен миг, докато се оглеждах из грил ресторанта, за да намеря Моли, бях сигурен, че са я убили. Бях сигурен, че са се добрали до нея. Както вече ми се беше случило веднъж, отново бях преживял опита им да ме унищожат, но се бяха докопали до жена ми!

Определено изглеждах не на място тук, раздърпан и опръскан с кръв. Посрещнаха ме враждебни, неодобрителни погледи.

Когато се обърнах да изляза, една младичка сервитьорка притича до мен и попита:

— Вие ли сте господин Осбърн?

Мина секунда, докато се опомня и се сетя, че това е името, с което бяхме влезли в страната.

— Да, защо?

Тя кимна свенливо и ми подаде сгъната бележка.

— От госпожа Осбърн, сър — каза момичето и зачака нетърпеливо, докато я разгъвах. Подадох й банкнота от десет франка и тя бързо се отдалечи.

„Синият «Форд Гранада» отпред“ — гласеше бележката. Почеркът беше на Моли.