Джоузеф Файндър
Белязаният (1)

Бележка към читателя

Събитията от изминалите септември и октомври, които така разтърсиха света, разбира се, няма да бъдат забравени. Но твърде малко, за да не кажем почти нищо конкретно, не бе разкрито на обществеността за случилото се през тези необикновени седмици.

Преди няколко месеца, на осми ноември, получих в дома си в Манхатън пакет, доставен от „Федерал Експрес“. Пакетът, който тежеше 4.1 килограма, съдържаше ръкопис. Отчасти напечатан на пишеща машина, отчасти написан на ръка. Последвалото разследване не успя да уточни кой точно го е изпратил. Компанията „Федерал Експрес“ успя да установи само, че името върху квитанцията е фалшиво (изходният пункт се оказа Боулдър, Колорадо) и че е платено в брой.

Независимият анализ на ръкописа обаче потвърди нещо, което вече знаех — че почеркът принадлежи на Бенджамин Елисън, бивш оперативен сътрудник на Централното разузнавателно управление и доскорошен адвокат в една уважавана адвокатска фирма в Бостън, Масачузетс. Вероятно Елисън се е погрижил този ръкопис да бъде изпратен, в случай че загине.

Макар да не бях близък приятел на Бен Елисън, ние все пак деляхме обща квартира в продължение на един семестър в началните курсове в Харвард. Той беше симпатичен, среден на ръст, с елегантна фигура, тъмнокестенява коса и кафяви очи. Беше доста общителен и смехът му беше заразителен. Няколко пъти бях виждал съпругата му, Моли, и много я харесвах. Когато бащата на Моли, покойният Харисън Синклер, беше директор на ЦРУ, го бях интервюирал по няколко повода. Но познанството ми със Синклер се свеждаше само до това.

Според една много добра поредица статии в „Ню Йорк Таймс“, публикувана наскоро, почти няма съмнение, че изчезването на Бен и Моли във водите край нос Код, Масачузетс, само седмица след събитията, описани в този ръкопис, е най-малкото подозрително. Многобройни разузнавателни източници, на които може да се разчита, ме убедиха, в хода на неофициалните интервюта, в това, което статиите в „Таймс“ намекваха — че Бен и Моли вероятно са убити, може би от агенти, свързани с Централното разузнавателно управление, заради това, което са знаели. Но докато не се намерят телата им, така и няма да разберем истината.

Но защо тъкмо аз? Защо Бен Елисън е решил да изпрати този ръкопис тъкмо на мен? Вероятно заради моята репутация като сравнително проникновен (поне така си въобразявах) писател, чиято тема е външната политика и разузнаването. Вероятно заради успеха на последната ми книга, „Смъртта на ЦРУ“, породена от едно експозе, написано от мен за „Ню Йоркър“.

Според мен това най-вероятно е станало, защото Бен ме познаваше и ми вярваше. Той е знаел, че аз никога няма да предам неговия ръкопис на ЦРУ или на друга държавна агенция. (Съмнявам се, че Бен изобщо се е замислял за многобройните смъртни заплахи, които получих по телефона и по пощата през последните месеци, за прикритата и не толкова прикрита кампания за очернянето ми заради моите контакти с кръговете от разузнаването, за масираните усилия на ЦРУ да осуети публикуването на тази книга.)

Отначало бележките на Бен, меко казано, ме поразиха. Сториха ми се шокиращи, ексцентрични и дори невероятни. Но когато издателите на настоящата книга ме помолиха да докажа достоверността на бележките на Елисън, проведох дълги интервюта с хората, които познаваха Елисън в адвокатските и разузнавателните среди, както и задълбочено разследване в няколко европейски столици.

Ето защо съм убеден, че версията на Бен за тези потресаващи събития, колкото и да е смущаваща, е точна. Ръкописът, който получих, очевидно беше написан припряно, затова си позволих да го редактирам за публикуване и да поправя някои несъществени грешки. Там, където се налага, съм вмъкнал бележки от пресата, за да подсиля достоверността на изложението.

Колкото и несъмнено да е противоречив този документ, това е първата пълна версия, с която разполагаме за онова страшно време. И аз съм удовлетворен, че можах да допринеса за неговото излизане на бял свят.