Джоузеф Файндър
Белязаният (34)

31.

На „Пиаца дела Република“, недалече от главната гара на Рим, наех кола от фирмата „Маджаре“, използвайки фалшивата си шофьорска карта на името на Бърнард Мейсън и златната кредитна карта на Ситибанк. (Всъщност кредитната карта беше истинска, само че сумите изразходвани от измисления г-н Мейсън, се плащаха с посредничеството на „Феърфакс“, Вирджиния, една адвокатска фирма, издънка на ЦРУ.) Дадоха ми лъскава черна ланча, голяма като океански лайнер кола, каквато Бърнард Мейсън, американски новобогаташ, несъмнено можеше да си позволи да наеме.

Офисът на кардиолога се намираше недалече, на Корсо дел Ринашименто, шумна, задръстена от уличен трафик улица съвсем близко до Пиаца Навона. Паркирах в подземния паркинг на едно и половина каре разстояние и разпознах зданието, в което се намираше кабинетът на доктора, на чийто вход имаше месингова табела, с изписано на нея „Д-р Алдо Паскуалучи“.

Бях подранил за уговореното посещение почти с петнадесет минути, затова реших да се разходя из пиацата.

По много причини знаех, че е най-добре да се придържам към определения ми график. Трябваше да се срещна с доктора в осем часа същата вечер — необичайно късен час, но съзнателно уговорен. Тази необичайност, предполагам, трябваше да затвърди прикриващата ме версия: това беше единственото време, по което един зает американски магнат можеше да се срещне с един лекар. Предполагаше се, че в този необичаен час доктор Паскуалучи щеше да е по-общителен и да прояви по-голямо уважение. Паскуалучи си беше спечелил име на един от най-добрите кардиолози в Европа, което сигурно беше причината бившият шеф на КГБ да прибегне до неговите консултации. Тъй че изглеждаше повече от логично господин Мейсън да търси неговите услуги.

Паскуалучи беше уведомен от свой колега интернист, че американецът държи на пълна дискретност, тъй като мощната му бизнес империя щяла да претърпи огромни финансови загуби, ако се разчуело, че бил болен от сърце. Паскуалучи обаче не знаеше, че колегата му всъщност се води на ведомост в ЦРУ.

В този вечерен час бароковите здания около Пиаца Навона бяха осветени със скрити прожектори. Зашеметяваща гледка. Площадът е построен върху руините на древния стадион на император Домициан. (Винаги се сещам за прословутата му фраза „Императорите са нещастници, защото единствено тяхното убийство може да убеди тълпата, че заговорите срещу живота им не са празни приказки“.)

Вечерните светлини проблясваха върху полюшващите се води на двата фонтана на Бернини: Фонтанът на Четирите реки в самия център на площада и Фонтана на Мавъра, в южния край. Пиаца Навона е странно място. Преди векове тук са се надбягвали с колесници, а по-късно папите наредили мястото да се запълни с вода, за да се разиграват на него театрални морски сражения.

Тръгнах през шумната тълпа, чувствайки се някак отчужден. Веселието на разхождащите се рязко контрастираше с моето безпокойство. Бях преживял доста нощи като тази, сам сред чужди градове, и винаги ми се беше струвало странно успокояващо това, че съм обграден от брътвежа на чуждоезични гласове. Но тази нощ, благословен (или може би дамгосан?) с моята странна способност, установих, че смущението ми нараства, защото чувах и гласно изречените реплики, и мислите зад тях.

И изведнъж чух приглушен мисловен глас, определено американски: „По дяволите, оставиха ме сама!“.

Обърнах се. Явно беше американка, двадесетинагодишна, с пуловер и протрито дънково яке. Вървеше сама на няколко стъпки от мен. Кръглото й лице беше нацупено.

Тя забеляза, че съм се вгледал в нея, и ме изгледа сърдито. Извърнах поглед и в същия миг чух друга фраза и сърцето ми заби лудо.

„Бенджамин Елисън.“

Но откъде идваше тя? Трябваше да е някъде отблизо, на не повече от метър-два от мен. Сигурно идваше от един от десетината души около мен, но от кого? Наложи ми се да си дръпна яко юздите, за да не започна да си клатя главата, опитвайки се да засека или да мерна с поглед някой, който да изглежда леко не на място, някой тип от Управлението, който ме следи. После чух: „Не трябва да му позволя да забележи…“.

Ускорих крачките си към близката църква, все още неспособен да отлича своя преследвач сред тълпата, и внезапно се втурнах сред мрака на една тясна уличка, воняща на урина. Чух зад себе си викове, женски, и след това мъжки глас. Затичах се по уличката, чух стъпките след себе си и се вмъкнах в някакъв вход, който приличаше на служебен. Притиснах се във високата дървена врата, усетих драскането на лющещата се боя по врата и тила ми и бавно сгънах колене, снишавайки се към студения, покрит с плочки под на преддверието. Едва виждах навън през счупено стъкло по средата на входната врата. Тъмнината и сенките, надявах се, щяха да ме скрият достатъчно.

Да: беше преследвач.

Тромава, мускулеста мъжка фигура се запромъква по уличката, с протегнати встрани ръце, сякаш се мъчеше да пази равновесие. Бях видял този човек на площада, вдясно от мен, но ми беше заприличал на съвсем обикновен италианец. Беше се пригодил към околната среда прекалено добре — пък и аз бях загубил опит. Мина точно покрай мен, движеше се бавно и видях как очите му се вгледаха право към тясното преддверие, където бях коленичил.

Дали ме забеляза?

Чух „Май побягна натам…“.

Очите му отново погледнаха директно напред.

Усетих хладината на пистолета в джоба на панталона си и бавно го измъкнах. Освободих предпазителя и опитах с пръст пружината на спусъка.

Той продължи по уличката, вглеждайки се във всяка врата, покрай която минаваше. Пристъпих снишен напред, изгледах го как стигна до края на уличката, после спря за момент и зави надясно.

Седнах, опрях гръб във вратата и въздъхнах дълбоко. Затворих за миг очи, после се наведох напред и погледнах отново. Беше изчезнал. Сега-засега се бяхме разминали.

След няколко безкрайни минути се изправих и тръгнах по уличката, в посоката, по която преследвачът ми беше минал преди това, по-далече от площада и през лабиринт от сумрачно осветени задни улички към Корсо.

 

 

Точно в осем часа доктор Алдо Паскуалучи отвори вратата на кабинета си, поклони ми се сдържано и подаде ръка да се здрависаме. Оказа се изненадващо нисък, закръглен, но не и дебел, облечен в поизносен кафяв вълнен костюм с жилетка от камилска вълна. В кафявите му очи се четеше известна загриженост. Косата му беше черна, прошарена със сиви кичури, и изглеждаше току-що сресана. В лявата си ръка държеше глинена лула.

— Заповядайте, господин Мейсън — каза той.

Акцентът му изобщо не беше италиански, а чист британски, изискан и звучен. Той махна с лулата към стаята за прегледи.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете в такова неподходящо време — казах аз.

Той кимна, нито приемайки, нито отхвърляйки извинението ми, и каза усмихнато:

— Удоволствието е изцяло мое. Чувал съм много за вас.

— Аз също за вас. Но първо трябва да ви попитам…

Замълчах и се съсредоточих… Не долових нищо.

— Да? Бихте ли седнали ето тук. Ако обичате, свалете ризата си.

Седнах, свалих сакото и ризата си и казах:

— Трябва да съм сигурен, че мога да разчитам на вашата абсолютна дискретност.

Той взе от масата зад себе си апарата за мерене на кръвното, уви лентата на ръката ми и каза:

— Всички мои клиенти могат да разчитат на пълна конфиденциалност. Иначе не бих могъл да си върша работата.

Казах високо, съзнателно грубо:

— Но можете ли да ми го гарантирате?

И в мига преди Паскуалучи да ми отговори, докато помпаше с топката и лентата пристегна неудобно ръката ми, чух „помпозо… ароганте…“.

Стоеше съвсем близо до мен, така че усещах горещия му тютюнев дъх и чувствах излъчваното от него напрежение. Бях сигурен, че чувам неговите мисли.

На италиански.

Беше двуезичен, както ми обясниха: роден в Италия, но отраснал в Нортумбрия, Великобритания и учил в Хароу, а след това в Оксфорд.

И какво означаваше това? Какво означаваше това, че е двуезичен? Дали говореше на английски, мислейки на италиански, така ли е при двуезичието?

— Господин Мейсън — каза докторът този път доста по-хладно, — както знаете, при мен се лекуват някои доста изтъкнати и доста дискретни личности. Не бих искал да ви разкривам имената им. Ако изпитвате някаква несигурност по отношение на моята дискретност, моля, чувствайте се свободен да напуснете веднага.

Беше напомпал лентата прекалено, така че ръката ми запулсира. Дали го бе направил нарочно? Но сега, сякаш да подчертае заявлението си, той отпусна налягането и освободеният въздух шумно изсъска от тръбичката.

— Струва ми се, че се разбрахме — отвърнах аз.

— Много добре. И така, доктор Корсини ми каза, че страдате от инцидентни пристъпи на сърдечна слабост, че от време на време пулсът ви се ускорява без видима причина.

— Точно така.

— Бих искал да направя пълно изследване. Но първо искам да ми обясните със свои думи кое ви доведе при мен.

Обърнах се с лице към него и казах:

— Доктор Паскуалучи, моите източници ми съобщиха, че вие също така лекувате един човек на име Владимир Орлов, бивш гражданин на Съветския съюз, и тъкмо това ме притеснява.

— Вече ви казах, че може да отидете при друг кардиолог. Дори мога да ви препоръчам един…

— Имах предвид, че ме тревожи това, че картонът на Орлов трябва да е тук, във вашия кабинет. Ако някой вземе, че проникне заради… е, да го наречем интерес от страна на нечия разузнавателна агенция, тогава моите документи няма ли също така да се окажат уязвими? Бих искал да знам какви мерки за сигурност прилагате.

Доктор Паскуалучи ме изгледа войнствено, гневно, лицето му мигом почервеня и аз започнах да приемам мислите му с удивителна яснота.

 

 

Час по-късно си пробивах път с ланчата през шумния, умопомрачителен трафик към покрайнините на Рим, към Виа дел Труло, после завих надясно по Виа С. Джулиано. Няколко метра след светофара разпознах барчето и спрях.

Беше едно от онези барчета, където можеш да си поръчаш всичко плюс всичко останало: малка, боядисана в бяло паянтова постройка с жълт покрив и бели пластмасови маси и столчета, грижливо подредени пред входа. Под фирмения знак на кафе „Лаваца“ се четеше надпис: „РОСТИЧЕРИЯ-ПИЦАРИЯ-ПАНИНОТЕКА-СПАГЕТЕРИЯ“.

Беше десет без двадесет и заведението гъмжеше от тийнейджъри в кожени якета, които се бъзикаха със сивокосите работници на бара.

Моята свръзка с ЦРУ Чарлз Ван Ейвър, човекът, който ми се беше обадил следобеда същия ден в хотела, го нямаше. Беше още рано и той най-вероятно все още седеше в колата си на някой паркинг наблизо. Разположих се до една пластмасова маса, поръчах си и се зазяпах в тълпата. Един тийнейджър играеше някаква игра с карти, която, изглежда, включваше непрекъснато пляскане на картите по масата. Десетина души — очевидно роднини, се бяха разположили около две събрани масички и непрекъснато вдигаха наздравици. От Ван Ейвър нямаше никаква следа и — ако изключех себе си — никой от присъстващите не изглеждаше на мястото си.

В кабинета на кардиолога можах да потвърдя това, което най-напред бях забелязал при доктор Мехта, а именно, че двуезичната личност мисли на двата езика, особен мисловен меланж. Мислите на Паскуалучи се оказаха странно засукани, ту на италиански, ту на английски.

Моят италиански беше достатъчно добър, за да изровя някакъв смисъл от онова, което си беше помислил.

Скрит в пода на складчето му с медицински материали — малко помещение, в което очевидно държеше стерилни вещества, гъби и четки, фотокопирна хартия, компютърни дискети, ленти за пишеща машина и други такива, имаше прикрит с бетонна плоча сейф. В него той пазеше проби, картони с неприятни за него и още повече за пациентите му случаи, както и медицинските картони на някои по-специални пациенти. Тези пациенти включваха няколко изтъкнати италиански политици от съперничещи си партии, главния изпълнителен директор на една от най-големите европейски автомобилни империи… и Владимир Орлов.

Докато доктор Паскуалучи допираше студения стетоскоп в гърдите ми и дълго, дълго се вслушваше, аз примирах от напрежение дали ще мога по някакъв начин да го накарам да си помисли за комбинацията на сейфа… и изведнъж чух нещо, почти, но не съвсем ясно бръмчене, подобно на заглъхваща и усилваща се къса радиовълна, и думите: „… Волте-Бассе…“ и „Кастелбланко“. И отново „Волте-Бассе… Кастелбланко… Орлов“. И вече бях разбрал точно толкова, колкото ми трябваше.

Ван Ейвър все така не се появяваше. Бях запаметил снимката му: широко зачервено лице на як пияч от Юга, почти седемдесетгодишен. Гъстата му побеляла коса беше дълга и се завиваше над яката му — поне така изглеждаше на последната снимка, направена му от Управлението. Носът му беше голям и прошарен с тънките разкъсани капиляри, характерни за алкохолиците. Алкохоликът, както обичаше да казва Хал Синклер, е човек, когото не харесваш и който пие точно толкова, колкото и ти.

В десет и петнадесет си платих сметката и се измъкнах колкото се може по-незабележимо. Паркингът беше тъмен. След шумотевицата в бара се наслаждавах на тишината, вдишвах студения въздух, който в тази част на Рим ми се струваше някак си по-чист и свеж. Край мен изрева някакъв мотопед.

Забелязах блестящ в маслинов цвят мерцедес с номер ROMA17017. Ван Ейвър беше в него, заспал на шофьорската седалка, лениво отпуснат. Очаквах моторът да работи, та веднага да потеглим по над тричасовия маршрут на север към Тоскана, но колата беше тъмна. Ван Ейвър сигурно просто си отспиваше след поредната порядъчна доза спирт, с която, според личното му агентурно досие, имаше навика да се дарява щедро. Алкохолик, наистина, но човек, на когото винаги може да се разчита, който се познаваше с всички и поради това малките му прегрешения бяха оправдани.

Предното стъкло бе леко замъглено. Докато се приближавах, си мислех дали да настоя аз да карам колата, дали това няма да наскърби наранимото самолюбие на колегата Ван Ейвър. Пъхнах се в колата и мигом се напрегнах да доловя мислите му, или във всеки случай онези мисловни фрагменти, които бях установил, че мога да приемам от един спящ човек.

Но не чувах нищо. Пълна тишина. Това ме озадачи, стори ми се нелогично…

… и само след миг в тялото ми кипна зашеметяващият, замайващ приток на адреналин.

Дългата побеляла коса на Ван Ейвър, завита на тила му, наистина опираше в яката на морскосиния му пуловер. Той бе отметнал глава наистина с отворена уста, сякаш хъркаше… но на гърлото му зееше ужасна рана. Тъмночервена струя се стичаше по гърдите и корема му. Мигом осъзнах, че Ван Ейвър е мъртъв, и изхвърчах от колата.