Джоузеф Файндър
Белязаният (28)

25.

Едно от нещата, на които се научих, докато работех в Управлението, беше кога да упорстваш и кога да престанеш. Числено ме превъзхождаха — не само с двамата пазачи в стаята, но и с всички други, които се намираха из къщата — бях сигурен, че има още. Изчислих шансовете си да избягам и прецених, че се равняват на едно към десет хиляди, може би едно на сто хиляди.

— Поставяш ни в трудно положение — обади се Тоби зад гърба ми.

— Толкова от едно животно в клетка — казах аз, след като се извърнах бавно.

Той ме гледаше раздразнено.

— Ние… Аз… не искам да разчитам на принудата. По-скоро бихме апелирали към разума ти, към чувството за дълг, към вроденото ти благоприличие…

— И към желанието ми да видя отново жена си — добавих аз.

— Да, и към това — призна той. После нервно сви пръстите си в юмрук, разтвори ги, сви ги и отново ги разтвори.

— И освен това вече ми разказахте доста — казах аз. — Аз знам „твърде много“, нали? Така ли се казваше? Тъй че имам абсолютно право да си изляза оттук, но по всяка вероятност няма да мога да стигна и до външната врата.

— Държиш се тъпо — ядоса се Тоби. — След всичко, което ти казахме, защо, за бога, бихме искали да ти направим нещо лошо? Ако не за друго, то поне по научни причини.

— Вие ли уредихте и замразяването на парите ми? — запитах горчиво. — Тази шибана история с „Фърст Комънуелт“?

— Бен — промълви Тоби след дълга пауза. — Предпочитаме да гледаме на нещата откъм позитивната им страна, апелираме към разума ти. Мисля, че след като ни изслушаш докрай, ще стигнем до някакво споразумение.

— Много добре — казах най-после. — Точно това искам и аз. Ами хайде да го чуя.

— Вече е късно, Бен — каза Тоби. — Ти си уморен. Да бъда по-точен, и аз съм уморен, но аз така или иначе се изморявам бързо. Утре сутринта, преди да те откараме в Лангли за тестовете, ще поговорим пак. Чарлз?

Роси промърмори нещо в извинение, хвърли ми бърз, пронизващ поглед и излезе от стаята.

— Е, Бен — промълви Тоби. — Вярвам, че обслужващият персонал е осигурил всичко, което ще ти е необходимо за през нощта: бельо, тоалетни принадлежности и всичко останало. — Той се усмихна сърдечно. — Дори четка за зъби.

— Не, Тоби. Забрави една малка подробност. Искам да видя Моли.

— В момента не можеш да я видиш, Бен — каза Тоби. — Просто физически не е възможно.

— В такъв случай се опасявам, че няма да стигнем до никакво споразумение.

— Тя не е тук.

— Тогава искам да говоря с нея по телефона. Веднага.

Тоби ме изгледа преценяващо, след което даде знак на момчетата от охраната. Единият излезе и след малко се върна с черен телефон с клавиши, включи го в жака близо до мен и постави апарата на края на масата.

След това вдигна слушалката и набра дълга поредица цифри. Преброих единадесет цифри, което вероятно означаваше, че разстоянието е далечно, след това още три. Код за достъп, вероятно. После още две цифри. Охранителят се заслуша равнодушно за момент и после каза „Деветдесет и три“. Отново се вслуша и после ми подаде телефона.

Преди да успея да кажа нещо, чух гласа на Моли. Остър, изпълнен с болка.

— Бен? О, боже, ти ли си?

— Аз съм, Моли — казах колкото се може по-уверено.

— Добре ли си?

— Да, Моли. А ти?

— Окей. Аз съм окей. Къде си?

— В безопасна къща някъде във Вирджиния — казах аз, поглеждайки към Тоби. Той кимна, сякаш да потвърди. — А къде си ти, по дяволите?

— Не знам, Бен. В нещо… нещо като хотел или апартамент. Извън Бостън, не много далече.

— Къде е тя? — попитах ядосано.

— В защитена явка в предградията на Бостън — каза Тоби.

— Бен! — отекна в слушалката тревожният глас на Моли. — Само ми кажи, че тези хора са…

— Всичко е наред, Моли. Доколкото разбирам. Утре ще знам повече.

— Всичко това — прошепна тя, — свързано ли е с онова… с онова…

— Те знаят — казах аз.

— Моля те, Бен. Каквото и да става, по дяволите, защо и аз съм намесена? Те не могат да правят това! Това законно ли е? Могат ли да…

— Бен — каза Тоби, — опасявам се, че вече трябва да прекъсваме връзката.

— Обичам те, Мол — казах аз. — Не се тревожи.

— Да не се тревожа? — възкликна тя недоверчиво.

— Всичко ще е наред — казах аз, без много да го вярвам.

— Обичам те, Бен.

— Знам — казах аз и след това чух сигнала „свободно“.

Оставих слушалката и казах на Тоби:

— Нямате право да плашите Моли по този начин.

— То е заради нейната безопасност, Бен.

— Разбирам. Както и заради моята.

— Точно така — отвърна той, без да обръща внимание на сарказма ми.

— Максимална сигурност — натъртих аз. — Затворниците трябва да са в безопасност.

— Хайде стига, Бен. Утре, след като поговорим, ще можеш свободно да си отидеш.

— А сега? Какво ще кажеш за сега?

— Утре — повтори той. — Утре, след като ни изслушаш докрай. Ако и след това пожелаеш да напуснеш, обещавам ти, че няма да ти преча.

Той включи електрическото моторче и подкара инвалидното си кресло по персийския килим към вратата.

— Лека нощ, Бен. Ще те заведат в стаята ти.

Точно в този момент ми хрумна една идея и обзет от нея, последвах двамата си пазачи към стълбището.