Джоузеф Файндър
Белязаният (68)

65.

Притъмня. Синклер не стана да включи осветлението, ние също. Седяхме като приковани, вперили погледи в него, и слушахме.

— Едно от първите неща, които направих, след като заех директорския си пост, Бен, беше да изискам от архивите засекретените записки по твоето дело отпреди петнадесет години. Имах известни подозрения по този случай и въпреки че ти самият искаше да оставиш тази трагична история зад гърба си, аз държах да разбера истината за онова, което се беше случило. Ако беше едно време, цялата работа щеше отдавна да е заглъхнала. Но Съветският съюз се беше разпаднал и бившите съветски агенти изведнъж се оказаха достъпни за нас. Записките по делото включваха истинската самоличност на агента, който бе поискал да дезертира при нас. Берзин. По един доста сложен канал, за който сега няма да се разпростирам, успях да се свържа с него. По някакъв начин от другата страна бяха разбрали, че се е опитал да дезертира. Предполагам, че ги е информирал Тоби. Ето защо Берзин се бе озовал в затвора. За щастие, след идването на Хрушчов те бяха спрели с практиката да си застрелват хората и по-късно Берзин бе освободен и въдворен на местоживеене в някакво затънтено селце на сто и двадесет километра северно от Москва. Е, новите постсъветски власти изобщо не се интересуваха от него и аз успях да уредя безопасно измъкване и за Берзин, и за жена му. В замяна на това той ми предаде досието, което се беше опитал да продаде в Париж — доказващо, че Тоби е — или по-скоро, че е бил съветски наемник с кодовото име Свраката.

— Какво означава това „съветски наемник“? — прекъсна го Моли.

— Означава, че Свраката несъмнено е бил симпатизант на комунизма — обясни Синклер. — Тази история е с давност от 1956 година, ако не и от по-рано. Тоби е бил засечен от КГБ, че злоупотребява със средства на Управлението. Дали са му ултиматум: или ще ни сътрудничиш, или ще съобщим на колегите си в Лангли за прегрешенията ти и ще си търпиш последствията. Той предпочел да сътрудничи.

— Тъй или иначе Берзин ми каза, че разполагал с лента от срещата си с теб и с Тоби, и ми я пусна. Позволих му да задържи оригинала — аз си направих копие — при условие че я предаде на теб, тоест когато настъпи моментът, когато ти сам я потърсиш.

— Проверих и се оказа, че Тоби вече не е в сериозни позиции. Той отговаряше за един от страничните проекти на Управлението, нещо съвсем маргинално, както ми се струваше — екстрасензорни възприятия и разни такива неща — и дори не си струваше риска да бъде използван.

— Защо не го арестувахте? — попитах.

— Щеше да е грешка — каза Синклер. — Как да го арестувам, при положение че имаше и други? Не исках да рискувам да ги тревожа.

— Но ако Тоби е бил един от конспираторите — обърна се Моли към мен, — защо не се побоя да се приближи до теб в Тоскана?

— Защото е знаел, че съм прекалено упоен, за да постигна нещо — отговорих аз.

— За какво говорите? — попита Синклер.

Моли ме изгледа многозначително. Извърнах глава. Не исках да му казвам, поне засега.

Казах:

— Твоето писмо ни обясни за златото и как си помогнал на Орлов да го измъкне. Очевидно си го написал веднага след срещата ви в Цюрих. Какво се случи след това?

— Знаех, че появата на всичкото това злато в Цюрих ще вдигне всички по тревога — каза той. — Но нямах и най-малката представа какво точно означава това. Изпратих Шийла да се срещне с Орлов, да уреди втория кръг от преговорите и да подготви окончателното споразумение. Часове след като се върна от Цюрих, тя бе убита.

Той въздъхна и продължи:

— Бях съсипан и изплашен. Знаех, че сам съм си виновен. И си дадох сметка, че следващият съм аз. Бях станал свидетел на истинска война заради това злато, златото, което искаха Мъдреците. Почти не можех да мисля разумно… бях в шок и бях покрусен от смъртта на Шийла.

Фокусирах ума си, опитвайки се да доловя някакви мисли, но нямаше нищо. Не беше достатъчно близо до мен.

— И после нападнаха и мен. Само часове след смъртта на Шийла… Двама души проникнаха в къщата ми. Разбира се, държах пистолет до леглото си и убих единия. Другият… е, очевидно те не искаха просто да ме убият. Всичко трябваше да изглежда като нещастен случай. Така че вторият бе по-сговорчив.

— И ти го прилапа — казах аз.

— Какво? — попита Моли.

— Точно така — отвърна Хал. — Прилапах го. Сключихме сделка. В края на краищата един директор на ЦРУ разполага с известни ресурси, нали? По същество го обърнах на моя страна. Можех да му заплатя щедро — и нещо повече, да му осигуря закрилата си. От него научих, че Тръслоу го е изпратил, за да ме убие, така както беше изпратил хора да убият Шийла. И златото щеше да се окаже извън ръцете ми — извън ръцете на американските и руските власти. Щеше да се озове в ръцете на Мъдреците. Тръслоу вече бе предприел мерки да прехвърли вината върху мен, с фалшиви снимки, показващи ме на Каймановите острови, фалшиви компютърни записи за мои пътувания и какво ли не. Щеше да ме убие и след това да ми прехвърли вината за липсващите капитали. Знаех, че Тръслоу е покварен. Че е един от Мъдреците. Че няма да се спре пред нищо, докато не установи пълен контрол над цялото злато. И разбрах, че трябва, да изчезна. Ето защо аз самият фалшифицирах една снимка — снимка, която показваше съвсем убедително, че съм мъртъв. Това беше доказателството, необходимо на Тръслоу, за да може да присвои петте милиарда долара. И след като вече бях „умрял“, аз бях в безопасност. За него това представляваше изключителна сделка. За мен също.

— Той къде е? — попита Моли.

— Някъде в Южна Америка, предполагам. Може би в Еквадор.

И за пръв път чух мислите на Хал, чисти като камбанен звън „Убих го!“.

Късчетата вече започваха да си идват на мястото и аз прекъснах разказа на Синклер:

— Какво знаеш за един немски убиец с кодово име Макс?

— Опиши ми го.

Направих го.

— Албиноса — отговори веднага Синклер. — Така го наричахме. Истинското му име е Йохан Хесе. Водещият специалист на ЩАЗИ по мокри поръчки до падането на Берлинската стена.

— А след това?

— След това изчезна. Някъде в Каталуния, на път за Бирма, където много негови другари намериха убежище. Заминал е като частно лице, предполагам.

— Нает е от Тръслоу — казах аз. — Друг въпрос: ти си очаквал Мъдреците да потърсят златото, нали?

— Естествено. И не бях разочарован.

— Как…

Той се усмихна.

— Скрих сметката на няколко места, на места, където знаех, че ще потърсят. В сейфовете в моя офис и вкъщи. В служебните ми папки. Шифрована, разбира се.

— За да изглежда достоверно — казах аз. — Но не е ли могъл някой достатъчно умен да измъкне парите и да ги прехвърли на друга сметка? Без да бъде засечен?

— Не и по начина, по който беше уредена сметката. Веднага щом аз или моите законни наследници получехме достъп до сметката, тя ставаше активна и Тръслоу можеше да прехвърли парите. Но трябваше да отиде в Цюрих лично — и така да остави собствените си отпечатъци.

— Ето защо е имал нужда да отидем в Цюрих! — казах аз. — И защо — след като активирахме сметката — хората му се опитаха да ме убият. Но ти сигурно имаш доверени хора в Цюрихска банка.

Синклер кимна уморено.

— Трябва вече да си лягам. Искам да поспя.

Но аз продължих:

— Значи си го хванал. Получил си неговите „отпечатъци“, както се изрази.

— Защо остави тази снимка за мен в Париж? — попита го Моли.

— Много просто — отвърна баща й. — Ако ме проследяха и ме убиеха тук, исках да съм сигурен, че някой — за предпочитане вие — ще дойде и ще намери документите, които съм скрил в къщата.

— Значи разполагаш с доказателството? — попитах аз.

— Разполагам с подписа на Тръслоу. Не беше проява на голяма смелост от негова страна — хората му следяха Орлов, а доколкото той знаеше, аз бях мъртъв.

— Старицата — жената на Берзин — ми каза да намеря Тоби. Каза ми, че той щял да сътрудничи.

Реакциите на Синклер вече се забавяха, клепачите му се отпускаха.

— Възможно е — каза той. — Но Тоби Томпсън падна по едно стръмно стълбище в дома си преди два дни заедно с инвалидната си количка. Много се съмнявам, че е нещастен случай. Но така или иначе, той е мъртъв.

Двамата с Моли останахме безмълвни цеди тридесет секунди. Не знаех какво трябва да изпитвам: можеш ли да съжаляваш за човек, който е убил жена ти?

— Утре заранта имам среща с Пиер Лафонтен, за да уредя някои спешни финансови проблеми в Монреал — каза Синклер и се усмихна. — Между другото, Цюрихска банка няма никаква представа точно колко злато има в трезора. Беше депозирана равностойност на пет милиарда долара. Но известно количество златни кюлчета липсват — тридесет и осем, за да съм по-точен.

— Какво е станало с тях? — попита Моли.

— Откраднах ги. Изнесох ги и ги продадох. При текущата цена на златото получих малко над пет милиона долара. При количеството злато, което се намира в трезора, никой няма и да забележи липсата. А и смятам, че руското правителство ми го дължи — ни го дължи — като комисиона.

— Как си могъл? — прошепна възмутено Моли.

— Та това е толкова мъничко, Снупи. Пет милиона долара. Ти винаги си ми казвала, че ти се иска да отвориш клиника за бедни деца, нали? Е, с тези пари това ще може да стане. Все едно, какво са някакви си жалки пет милиона в сравнение с пет милиарда, нали?

 

 

И тримата бяхме много изморени. Скоро двамата с Моли заспахме в една от стаите за гости. В килера имаше ленени чаршафи, чисти и хрупкаво огладени с ютия, макар че леко намирисваха на мухъл.

Излегнах се до нея да дремна малко, след което се канех да съставя план за действие на следващия ден. Но вместо това проспах няколко часа и се събудих от някакъв сън, в който имаше смътно подобие на машина, която тътнеше ритмично. Събудих се и разбрах, че сънят ми е повлиян от шум отвън. Шум, който започна глухо, след което се усили. Познат звук.

Звук на перки.

Хеликоптер.

Звучеше, сякаш каца някъде съвсем наблизо. Имаше ли в имота площадка за хеликоптер? Не бях забелязал. Извърнах се да погледна през прозореца, но той гледаше към езерото, а хеликоптерът беше от другата страна на къщата.

Изхвърчах от спалнята и се лепнах на един от прозорците в коридора. Хеликоптерът тъкмо излиташе от малка площадка посред двора. Не я бях забелязал предния ден. Дали някой беше дошъл?

Беше ли пристигнал някой?

Или — прониза ме неочаквана мисъл — някой току-що беше заминал?

Хал.

Отворих вратата на спалнята му. Нямаше го. Леглото беше оправено. Или го беше оправил преди да излезе (едва ли), или изобщо не беше спал (твърде вероятно). До гардероба му имаше купчина чисти дрехи, сякаш ги беше сменил малко припряно.

Беше заминал. Очевидно беше уредил това свое тайно измъкване посред нощ съзнателно, без да ни предупреждава.

Но къде беше отишъл?

Дойде и Моли и попита:

— Къде е той, Бен? Къде може да е отишъл?

— Нямам представа.

— Но това беше той, с хеликоптера?

— Така ми се струва.

— Той каза, че ще се среща с Пиер Лафонтен.

— Посред нощ? — възкликнах аз и се затичах към телефона.

След няколко мига намерих телефона на Пиер Лафонтен. Набрах го. Той звъня дълго, после Лафонтен вдигна. Подадох слушалката на Моли.

— Трябва да говоря с баща ми — каза тя.

Пауза.

— Той ми каза, че има среща с вас в Монреал тази сутрин.

Нова пауза.

— О, боже! — въздъхна тя и затвори телефона.

— Какво? — попитах.

— Каза ми, че трябвало да дойде тук да се срещне с татко след три дни. Не са се канили да ходят в Монреал нито сега, нито утре.

— Но защо ни излъга?

— Бен!

Моли вдигна някакъв плик — беше го намерила на пода под купчината дрехи.

Вътре имаше набързо надраскана бележка.

„Снупчовци… простете и ме разберете, моля ви… не можех да ви го кажа… знаех, че ще се помъчите с всички сили да ме спрете… след като вече веднъж вече ме загубихте… по-късно ще разберете…

Обичам ви…

Татко“

Моли прерови документите на баща си и в една тънка кафява папка намерихме най-различни неща — фактури от банкови сметки, фалшиви документи за самоличност и така нататък — и няколко листа прикрепени с кламер, които обясняваха цялата история.

Очевидно Синклер беше наел пощенска кутия в Сен Агат под фалшиво име и през последните две седмици беше получавал в нея различни документи.

Един от тях беше програмата на публичното, предвидено да се предава по националните телевизионни канали изслушване на сенатската комисия по разузнаването. Слушането щеше да се проведе тази вечер, в зала 216 на Харт Офис Билдинг на Сената на Съединените американските щати във Вашингтон.

Една точка в програмата беше оградена с червено мастило. Точката от програмата тази вечер, в седем часа — само след петнадесет часа — с появата на неидентифициран „Свидетел“.

— Тайният свидетел — промърморих под нос.