Джоузеф Файндър
Белязаният (54)

51.

Малко след дванадесет стигнахме в Баден-Баден, прочутия курорт с минерални води, разположен сред боровите и брезови гори на германската Шварцвалд. В наетия сиво сребрист „Мерцедес 500SL“ (тапициран отвътре с кожа в бургундско червено, тоест най-подходящата кола за млад амбициозен дипломат от канадското посолство) прекарахме много приятно. Пътят ни отне по-малко от четири часа паническо, макар и внимателно каране. Бях се облякъл в консервативен, макар и стилен костюм — купих го от някакъв бутик на излизане от града.

Бяхме изкарали болезнена, безсънна нощ в хотела. Страхотната експлозия и смъртта на моя приятел ни бяха ужасили. Утешавахме се и си говорихме почти цяла нощ, като всеки се мъчеше да смекчи страховете на другия, да обясни станалото с някаква логика.

Разбирах, че вече е повече от задължително да намеря този Герхард Щьосел, германския индустриалец и барон на недвижимо имущество, който бе получил трансфера от Цюрих. Бях сигурен, че този човек е в центъра на цялата конспирация. Ето защо по някакъв начин трябваше да се озова някъде близо до Щьосел и да подслушам мислите му. И трябваше да се добера до Алекс Тръслоу, в Бон или където и да се намираше той, за да го предупредя. Той трябваше или да напусне страната, или да вземе подходящи мерки за собствената си сигурност. Рано сутринта, след като се предадох в отчаяната битка да заспя, се обадих на една репортерка от икономическата редакция на „Шпигел“, която смътно познавах от Лайпциг.

— Елизабет — казах аз, — искам да намеря Герхард Щьосел.

— Самият Герхард Щьосел? Сигурна съм, че трябва да е в Мюнхен. Тук се намира главната квартира на „Нойе Велт“.

Но той не беше в Мюнхен, както бях установил от няколко предварителни обаждания.

— Какво ще кажеш за Бон? — попитах я.

— Няма да те питам за какво ти е притрябвало да търсиш Щьосел — отвърна ми тя, доловила напрежението в гласа ми. — Но трябва да знаеш, че не е лесно да го намери човек. Чакай да се обадя тук-там.

Позвъни ми след двадесет минути.

— Той е в Баден-Баден.

— Няма да те питам за източника, но предполагам, че е достоверен.

— Точно така. — И преди да попитам, добави: — Той неизменно отсяда в парк хотел „Бренер и Спа“.

През миналия век Баден-Баден е гъмжал от знатни европейски посетители. Тъкмо там, след като загубил цялото си състояние в казиното на Шпилбанк, Достоевски написал своя „Играч на рулетка“. Днес германците и други европейци карат там ски, играят голф или тенис, гледат конните надбягвания и посещават минералните бани, захранвани от артезиански кладенци дълбоко в подножието на планината Флорентинер.

Денят започна ветровит и студен и когато стигнахме до „Бренер и Спа“, студеният дъждец премина в порой. Баден-Баден е град, привикнал към лукс и празничност, но сега изглеждаше мрачен и изоставен, потискащ и тъжен.

Моли остана да ме чака в мерцедеса, а аз влязох в просторното притихнало фоайе. Помислих си за огромните разстояния, които бях изминал през последния месец. Толкова много неща ми се случиха — и на двама ни — от онзи дъждовен мартенски ден, когато положихме в земята ковчега на Харисън Синклер, и ето ни сега тук, в един пуст немски курорт в Шварцвалд. И пак валеше.

Служителят на рецепцията, висок млад мъж, ми кимна със сдържана официалност и каза:

— Какво ще обичате, господине?

— Нося спешно съобщение за господин Щьосел — заявих аз с възможно най-делови тон на лошия си немски и му подадох дебел плик.

Представих се като Кристиан Бартлет, помощник-аташе към канадското консулство в Мюнхен. И добавих:

— Бихте ли му предали това писмо?

— Разбира се, господине — отвърна чиновникът и се пресегна да поеме плика. — Но в момента него го няма. Излезе.

— Къде е? — Пъхнах плика във вътрешния си джоб.

— На баните, предполагам.

— Коя?

Той сви рамене.

— Не знам. Съжалявам.

Всъщност в Баден-Баден има две по-големи минерални бани. И двете се намират на Ромерплац: Старите бани, наричани още Фридрихсбад, и Термите на Каракала. В първата, в която влязох, Термите на Каракала, преминах през обичайните процедури, но бях посрещнат от безизразни погледи. Хер Щьосел го нямало тук, ми отговориха. Един от по-възрастните прислужници обаче, прекъсна разговора си и ми подхвърли:

— Хер Щьосел не идва тук. Вижте във Фридрихсбад.

Във Фридрихсбад служителят — набит, с жълтеникав тен, на средна възраст — ми кимна и каза, че да, господин Щьосел бил вътре.

— Аз съм Кристиан Бартлет — представих се. — От посолството на Канада. Трябва спешно да се срещна с господин Щьосел.

Той бавно, с мулешка упоритост поклати глава.

— Той нареди да не го безпокоим.

Обаче явно бе впечатлен от властния ми тон, а може би и от това, че бях чужденец, и се съгласи да ме придружи до индивидуалната парна баня, където великият „Хер Щьосел“ се подлагаше на процедури. Щом случаят бил спешен, щял да види какво може да направи. Минахме покрай облечени в бели униформи стюарди, бутащи лъскави колички с минерална вода и студени напитки, и покрай други, които носеха вързопи с дебели бели памучни кърпи, и най-сетне стигнахме до един коридор, до който, изглежда, повечето работници в банята нямаха достъп.

Пред потилнята седеше едър мъж с грубо лице. Носеше сива униформа, потеше се обилно и явно не му беше приятно. С други думи — лична охрана.

Изгледа ни и излая:

— Не можете да влизате тук!

Изгледах го изненадано и се усмихнах. После със светлинна скорост измъкнах пистолета и го ударих с дръжката в слепоочието. Извъртях се и стоварих дръжката в тила на чиновника. Резултатът беше същият.

Припряно натиках двете неподвижни тела в стаичката до залата за парна баня и заключих вратата. Бялата престилка на служителя малко ми висеше, но щеше да свърши работа.

Грабнах един поднос и няколко бутилки минерална вода от хладилника и дръпнах вратата на потилнята. Натиснах здраво и тя се отвори със съскане.

Парата се завихри около мен, бяла и гъста като памук. Лъхна ме непоносима горещина и воня на сяра.

— Кой е? Какво има? — чу се нечий глас.

Сред валмата пара успях да различа две едри зачервени голи тела. Лежаха на дълга каменна пейка върху памучни кърпи, като трупове в кланица.

Гласът идваше откъм по-близкото тяло, космато по гърдите и доста закръглено. Успях да различа големи уши, оплешивяващо теме и дълъг нос. Герхард Щьосел. Тази сутрин бях разгледал внимателно снимката му в „Шпигел“. Нямаше никакво съмнение — той беше. Не можах да различа ясно кой му правеше компания, освен че беше друг мъж на средна възраст, плешив и с къси крака.

— Не сме ви викали — излая Щьосел. — Вън!

Без да промълвя нито дума, излязох и затворих вратата.

Бодигардът и служителят все още бяха в безсъзнание. Пъргаво и предпазливо минах по коридора, обикалящ парната баня, докато не намерих онова, което ми трябваше: малката камера за техническата поддръжка, през която обслужващият персонал можеше да се провира в случай на авария в парния тръбопровод. Не беше заключена. Нямаше и причина да бъде. Отворих я и бързо се пъхнах вътре. Беше съвсем тъмно. Стените бяха хлъзгави от влагата и минералните отлагания. За миг загубих равновесие, пресегнах се и стиснах една нажежена тръба. С огромно усилие успях да се сдържа да не изрева от болка.

Запълзях на колене. Скоро забелязах малък отвор, от който се процеждаше светлина, и се насочих към него. Гипсът, уплътняващ една от парните тръби там, където тя влизаше в потилнята, се беше изронил и пропускаше малко светлина — а с нея и приглушени гласове.