Джоузеф Файндър
Белязаният (63)

60.

Преди петнадесет години. Аз съм все още млад, много по-млад, току-що завършил обучението си в лагера Пири на ЦРУ, току-що назначен в Париж, „още с жълто около устата“, както обичаше да се заяжда моят шеф и приятел Джеймс Тобаяс Томпсън III. Двамата с Лаура сме пристигнали в Париж същата заран с полет от Вашингтон и съм изморен. Лаура спи в празния ни апартамент на улица „Жакоб“. Аз само дето не съм заспал, седя в кабинета на Томпсън в Американското консулство на улица „Сен Флорентин“.

Човекът ми допада. Изглежда, и той ме приема. Добро начало на кариера, повече от това, което мога да очаквам със скромния си стаж. Повечето млади колеги намразват началниците си още в самото начало, защото те се отнасят с тях като със смотани хлапетии, на които не може да се разчита — каквито всъщност са си.

— Аз съм Тоби — настоява той. — Двамата с теб или ще се придържаме към фамилните си имена, в който случай ти си Елисън, а аз се държа с теб като някой шибан старшина от флотата, или ще бъдем колеги. — После, преди още да съм успял да му благодаря, ми подава куп книги. — Запамети ги. Запамети ги всичките.

Някои от тях са справочници, достъпни за всеки турист („Plan de Paris par Arrondissement Nomenclature des rues avec la station du Metro la plus proche“), а други са публикувани от Управлението само за служебно ползване (подробни, секретни карти на Парижкото метро, свръхсекретни описания на дипломатически и военни обекти из целия град, препоръчвани спасителни изходи с влака на метрото или с автомобил).

— Надявам се, че се шегувате — казвам аз.

— Приличам ли на шегаджия?

— Не познавам чувството ви за хумор.

— Нямам такова. — Изречено е с леко потрепване на устните, което показва точно обратното. — Ти имаш фотографска памет. Можеш да задържиш в главата си каквото си искаш, че и повече.

Смеем се. Той е тъмнокос, длъгнест, с младежки вид.

Той казва:

— Някой ден, приятелю, тази информация ще ти бъде от полза.

„Някой ден, Тоби — помислих си сега, докато очите ми шареха из станцията на метрото. Мъчех се да се ориентирам. Години бяха минали, откакто бях тук за последен път. — Никога не си допускал, че ще се окаже от полза срещу теб, нали?“

Огледах се. Не забелязах нищо, но не си позволих да се отпусна.

Когато те преследват, най-голямата грешка, която можеш да направиш, е да се поддадеш на древните, атавистични човешки инстинкти за оцеляване — тоест на реакцията от типа на „бий се или бягай“ — които са спасявали нашите прадеди от пещерите. Инстинктите те карат да реагираш предсказуемо, а значи — предсказуемо и за противника.

Вместо това трябва да се поставиш на мястото на противника, да преценяваш така, както би разсъждавал той, дори това да означава, че му приписваш повече интелигентност, отколкото той наистина притежава.

В такъв случай, какво би направил той?

Точно в този момент, ако вратата не поддадеше, той би потърсил най-близкия друг вход. Несъмнено, наблизо имаше такъв. Би влязъл в станцията, след което би се поставил на мое място: ще се опита да прецени откъде ще избера да напусна станцията и да изляза на улицата — не, твърде рисковано — или дали ще се опитам да се скрия сред лабиринта от коридори (добра възможност), или пък ще се помъча да увелича дистанцията и да се кача на най-близкия влак (още по-добра възможност).

След което, пресмятайки отново, би изключил най-добрия (и следователно очевиден) изход… и би започнал да ме търси из коридорите. Навсякъде другаде, но не и по перона.

Огледах тълпата. Всички сякаш се движеха целенасочено нанякъде. Доколкото можех да преценя, никой в станцията не вървеше към мен.

Тогава къде беше той?

Станцията представляваше зашеметяваща гмеж от оранжеви знаци (correspondances) и сини знаци (sortie), влакове хвърчаха в десетки различни посоки: Пон дьо Нюили, Кретел-Префектюр, Сен Реми льо Шеврьоз, Порт д’Орлеан, Шато дьо Венсан… и не само редовните метролинии, но също и бързите надземни мотриси към и от парижките предградия. Пространството беше огромно, объркващо, безкрайно. И това бе в моя полза.

Поне за няколко секунди.

И все пак… все пак трябваше да разбера дали е тук.

Прескочих една преграда и се втурнах към ескалаторите за съседната линия. Чуха се свирки, после викове и тропот.

Хвърлих поглед през рамо. Двама служители от охраната на метрото тичаха към мен, а зад тях… зад тях идваше облечен в тъмен костюм силует.

Човекът в тъмния костюм. Точно този, от когото исках да се отскубна.

И изведнъж съобразих, че съм виждал лицето му и преди.

Тежките му тъмни очила само отчасти прикриваха жълтеникавите кръгове под очите му. Бомбето беше изчезнало, загубено в хода на гонитбата, и сега виждах светлата, почти бяла коса, сресана назад. Призрачно бяло лице, бледи устни.

На улица „Марлборо“ в Бостън.

Пред банката в Цюрих.

Същият беше, нямаше никакво съмнение. Човекът, който вероятно знаеше много за мен.

И — тази мисъл беше вледеняваща — който изобщо не се стараеше да се прикрие.

Не му пукаше, че ще го позная.

Той искаше да го позная.

Пробих си път през човешката маса и скочих върху металната пътека между двата претъпкани с хора ескалатора.

През около половин метър по нея бяха поставени стоманени остриета, сложени, за да затруднят тъкмо това, което се мъчех да направя — да се затичам нагоре.

Трудно, но не и невъзможно.

Как го беше нарекла жената в Цюрих?

Макс.

Е, добре, приятелю.

Давай след мен, „Макс“.

Каквото и да искаш, ела и го получи.

Опитай се.