Джоузеф Файндър
Белязаният (14)

11.

— Половин час и си готов — каза Роси. — И отиваш да се заемаш с работата си.

Стояхме в по-голямата камера, извън МРС, и наблюдавахме триизмерните компютърни реконструкции на човешки мозък, въртящи се на цветния монитор. На екрана пред мен се въртеше напълно реалистично изображение на мозък — после се разпадна, част по част, като розов грейпфрут.

Една от асистентките на Роси, казваше се Ан, седна пред монитора и извика на екрана различни изображения. Мозъчната кора, заобяснява ми тя с тънкия си като на момиченце гласец, била съставена от няколко слоя.

— Открихме, че има отличима разлика между външния вид на кората на човек, който говори истината, и такъв, който лъже — каза тя и доверително добави: — Разбира се, на мен все още не ми е ясно дали тази разлика възниква в невроните, или в глиалните клетки, но работим по този въпрос.

После ми показа компютърно изображение на мозък на лъжец, сенките по който изглеждаха някак по-различно от тези на мозъка на не-лъжец.

— Ако искаш, можеш да си свалиш сакото — каза Роси. — Ще ти е по-удобно.

Изпълних препоръката му, свалих си и вратовръзката и ги сложих на облегалката на стола. Междувременно Ан влезе във вътрешната камера и започна да настройва апаратурата.

— А сега да отстраним всякакви метални предмети — продължи той. — Ключове, катарами, ключодържатели, монети. Часовникът също. Тъй като всъщност това представлява просто един голям магнит, всичко, което съдържа стомана или желязо, просто ще изхвърчи от джобовете ти. Магнитът може да спре часовника ти или най-малкото да го повреди. — Той се засмя добродушно. — Също и портмонето.

— Портмонето пък за какво?

— Това нещо може да демагнетизира всичките ти банкови карти, пропуски и други такива. Нямаш в главата си стоманена плочка или нещо от този сорт, нали?

— Не.

Опразних джобовете си и поставих всичко на една лабораторна масичка.

— Добре — каза той и ме поведе към вътрешната камера. — Възможно е да изпиташ известна клаустрофобия. Това не те притеснява, нали?

— Не особено.

— Чудесно. Ето там има огледало, така че да можеш да се виждаш, въпреки че много хора не обичат да виждат изражението си, докато лежат напъхани в машината. Допускам, че на някои това им напомня как ще изглеждат, когато ги сложат в ковчега. — Той отново се изсмя.

Легнах на бялата платформа и Ан ме затегна с коланите. Бяха подплатени с гъбести уплътнения. Не беше чак толкова неудобно.

Ан бавно придвижи платформата до центъра на машината. Вътре, както ми бяха казали, имаше инсталирано огледало, в което можех да виждам лицето си и част от тялото си.

Някъде от помещението дочух гласа на Ан:

— … стартираме магнита.

После от тонколона, вградена в машината, чух гласа на Роси:

— Как си?

— Наред — отвърнах аз. — Колко ще продължи?

— Шест часа — отвърна гласът. — Шегувам се. Десет-петнадесет минути.

— Много смешно, няма що.

— Готови ли сме?

— Давай — обадих се аз.

— Ще чуваш силно боботене — чух отново гласа му. — Но моят глас ще го надмогва. Окей?

— Окей — казах аз нетърпеливо.

Стегата на главата ми пречеше да я движа. Беше доста неприятно. „Да се почва най-после.“ Изведнъж се чу гръмък шум като от ковашки чук, последван от ритмичен тътен, повтарящ се на по-малко от секунда интервал.

— Бен, сега ще ти задам няколко въпроса — отекна металическият глас на Роси. — Отговаряй ми с „да“ или „не“.

— Това не ми е първото раздрусване — отвърнах аз.

— Разбирам — отекна металическият отговор. — Бенджамин Елисън ли се казваш?

— Да — отговорих аз.

— Джон Доу ли се казваш?

— Не.

— Лекар ли си?

— Не.

— Имал ли си някога извънбрачна връзка?

— Това пък какво е? — отвърнах сърдито.

— Моля те, просто ми отговаряй. Да или не.

Поколебах се. Също като Джими Картър и аз на моменти бях изпитвал пориви на страстта.

— Не.

— Работил ли си за Централното разузнавателно управление?

— Да.

— В Бостън ли живееш?

— Да.

Дочух женски глас, гласа на Ан, и след това мъжки глас, идващ някъде отблизо. После чух въпроса на Роси, усилен през тонколоната:

— Бил ли си агент на Съветското разузнаване?

Изсумтях от възмущение при този абсурден въпрос.

— Да или не, Бен. Сигурно разбираш, че тези въпроси са предназначени да се проверят параметрите на твоите нива на възбуда. Бил ли си агент на Съветското разузнаване?

— Не — отвърнах аз.

— Женен ли си за Марта Синклер?

— Да.

— Добре ли си, Бен?

— Всичко е наред. Давай.

— В Ню Йорк Сити ли си роден?

— Не.

— Във Филаделфия ли си роден?

— Да.

— На тридесет и осем години ли си?

— Не.

— На тридесет и девет години ли си?

— Да.

— Бенджамин Елисън ли се казваш?

— Да.

— Сега, Бен, искам да излъжеш при следващите два въпроса. Твоята правна специалност недвижимото имущество ли е?

— Да — отговорих аз.

— Някога в живота си мастурбирал ли си?

— Не.

— А сега истината. Когато си работил за американското разузнаване, работил ли си в същото време за разузнаването на някоя друга държава?

— Не.

— След като си прекратил работата си в Централното разузнавателно управление, имал ли си контакти със служител от разузнаване, свързано с бившия Съветски съюз или с държави от Съветския блок?

— Не.

Последва дълга пауза, след което гласът на Роси доехтя отново.

— Благодаря, Бен. Това е достатъчно.

— Тогава ме измъкнете по-бързо оттук.

— Ан ей сега ще те изкара.

Удрянето на ковашкия чук престана толкова внезапно, колкото беше започнало, и последвалата тишина беше огромно облекчение. Ушите ми бяха заглъхнали. Отново чух гласове, някъде отдалеко. Лабораторни техници, сигурно.

— Всичко приключи, господин Елисън — доехтя през все още бучащите ми тъпанчета гласът на Ан, която вече измъкваше платформата от камерата. — Боже мой, дано да му няма нищо!

— Какво? — казах аз.

— Казах, че всичко приключи.

Тя се наведе и откачи кожените каишки по главата ми, а след това от глезените и бедрата.

— Нищо ми няма — казах аз. — С изключение на слуха, който, надявам се, ще се оправи за ден-два.

Ан ме изгледа втренчено, свъси вежди и промълви:

— Ще се оправите.

После ми помогна да стана от платформата.

— Не беше толкова лошо — каза тя, докато се изправях на крака и после добави сърдито: — Не подейства, не подейства!

— Кое не подейства?

Тя ме изгледа озадачено. За момент се поколеба, после каза:

— Всичко мина чудесно.

Последвах я до външното помещение, където чакаше Роси. Беше бръкнал в джобовете на сакото си и изглеждаше отпуснат и доволен.

— Благодаря, Бен — каза той. — Чист си. Никакви изненади. Увеличеният през компютъра скенинг — снимките на вълните на мозъчната ти дейност — показва, че си съвсем откровен. Освен когато те помолих да излъжеш.

След което се обърна с гръб и запрелиства документите на масата. Приближих се да си прибера вещите и чух, че си мърмори нещо по адрес на Тръслоу.

— Защо? — попитах аз.

Той се извърна и се усмихна учтиво.

— Моля?

— Какво каза? — попитах аз.

Той се изправи и се втренчи в мен. Поклати глава. Очите му бяха студени.

— Добре де, няма нищо — казах аз. Въпреки че, разбира се, го бях чул. Стоях на не повече от три крачки от него. Нямаше начин да ми се е сторило. Псуваше Тръслоу. Странно. Може би не беше се усетил, че си мърмори на глас.

Насочих вниманието си към часовника, колана, монетите и прочее на масата до нас и Роси каза отново, толкова ясно, колкото и преди:

— Нима е възможно?

Погледнах го, но не казах нищо.

— Нима е подействало? — отново доехтя гласът на Роси до съзнанието, ми, някак мъгляв, сякаш отдалече, но все пак…

… и този път бях съвсем сигурен…

… устата му не помръдна.

Не го беше казал на глас. Осъзнаването на този факт потъна дълбоко в съзнанието ми и вътрешностите ми се вледениха.