Джоузеф Файндър
Белязаният (37)

34.

Няколко минути след три следобед стигнах до каменната кариера, край която бях прекарал предната нощ.

Час и петнадесет минути по-късно седях на предната пътническа седалка на един раздрънкан малък камион „Фиат“, който спря пред портала на Кастелбланко. Бях облечен в тъмносини панталони от груб плат и светлосиня работна блуза, износени и доста изцапани. Караше същият длъгнест мургав младеж, с когото се бях запознал сутринта в барчето в Роша.

Оказа се, че името му е Руджеро, и както излезе, беше син на италианец и емигрантка от Мароко. След като правилно го бях оценил като общителен, изпълнителен и твърде склонен към подкупи, го бях намерил на кариерата и го бях придърпал настрани да го поразпитам.

Или по-скоро, за да си платя за информацията. Обясних му, че съм канадски бизнесмен, интересуващ се от сделки с недвижимо имущество, и че съм готов да си платя щедро за информация. След като мушнах в ръката на Руджеро пет банкноти от по десет хиляди лири (около четиридесет долара), му казах, че искам по някакъв начин да се добера до „германеца“, за да си поговоря с него за бизнес — по-точно, за да му предложа щедра, макар и малко незаконна сума за покупката на Кастелбланко. Имал съм потенциален купувач и „германският“ имот щял да ми донесе бърза и добра печалба.

— Ей, почакай малко — каза Руджеро. — Не искам да си изгубя работата.

— Няма какво да се безпокоиш — отвърнах му аз. — Стига да го направим както трябва.

Руджеро ме снабди с цялата информация, която ми беше необходима за възстановителните работи, които се извършваха в Кастелбланко. Каза ми, че един от обслужващия персонал се занимавал пряко с кариерата, като поръчвал мрамор и гранитни плочи. Явно „германецът“ планираше мащабен ремонт. Полуразрушеното крило било преустроено с тъмнозелени плочи флорентински мрамор по пода и гранит на „терацо“-то. Работели опитни каменоделци, истински стари занаятчии от Сиена.

Руджеро умееше да се пазари. И ме изръси с цели седемстотин хиляди лири — повече от петстотин долара — за няколко часа от деня си. Обади се на човека си в Кастелбланко и го уведоми, че последната поръчка за флорентински мрамор, която доставили преди три дни, се оказала непълна. Работникът, който вече бил уволнен, направил ужасна грешка. Остатъкът от поръчката щеше да се докара веднага.

Изглеждаше невероятно някой в Кастелбланко да оспори желанието на кариерата да доизпълни поръчката си и наистина никой не го направи. В най-лошия случай — ако по някаква причина персоналът изпиташе подозрения, провереше доставения вече мрамор и разбереше, че не е имало грешка — Руджеро просто щеше да каже, че са го заблудили. И нищо нямаше да му се случи.

Няколко минути по-късно вече бяхме пред входния портал на Кастелбланко. Пазачът излезе от каменната си будка със списък на заявените посетители, закачен върху планшет, примижа срещу слънцето и попита:

— Си?

Интонацията и акцентът му изглеждаха такива, че ако се намираше на неколкостотин мили по̀ на север, човек лесно можеше да си въобрази, че казва „Да?“, със същата твърдост в произношението. Беше си истински руски селяк, от оня вид покорни, тъпи главорези, с каквито изобилстваше в службите на Лубянка.

— Чао — поздрави го Руджеро.

Пазачът кимна, че го е познал, отбеляза си на списъка, хвърли поглед на товара с мраморни плочи и после погледна към мен.

И отново кимна.

Аз кратко кимнах за поздрав и се свъсих, сякаш чакам с нетърпение да ми свърши работната смяна.

Руджеро даде газ и бавно подкара камиона между масивните каменни стълбове. Черният път се виеше покрай няколко малки каменни постройки със скосени покриви, които, предположих, бяха предназначени за работниците. В малките дворчета пред къщите щъкаха пилета и патки. Двама работници ръсеха изкуствен тор по една зеленчукова алея.

— Хората му живеят тук.

Изсумтях, въздържайки се да попитам кои са „неговите хора“. Руджеро едва ли беше наясно.

Вляво, на едно хълмче, пасеше малко стадо овце. Муцуните на животните бяха по-издължени и розови, доста по-различни от породите, които бях виждал в Америка.

Право пред нас се извисяваше сградата на бившия замък.

— Как изглежда отвътре? — попитах водача си.

— Никога не съм влизал. Казват, че е хубава, но доста порутена. Трябва й голям ремонт. Германецът я купил евтино, както разбрах.

— Браво на него. — Завихме и се заизкачвахме по тясна серпантина. Минавахме покрай малка постройка без прозорци.

— Къщата на плъховете — каза Руджеро.

— Какво?

— Шегувам се. Е, почти. Тук държат хранителните отпадъци. Гъмжи от плъхове. Освен това я използват за склад.

Потръпнах, като си представих какво ли е вътре.

— Откъде знаеш толкова много за това място?

— За Кастелбланко? Като деца идвахме често тук с приятелите ми да си играем.

Той включи на първа и изкачи камиона до една тераса, където неколцина набити мъже на средна възраст очукваха и наместваха варовикови плочи в предварително очертани концентрични кръгове.

— В ония години Кастелбланко беше собственост на фамилията Перузи-Монсини и пускаха децата от Роша да си играят. Не се притесняваха. Понякога им помагахме с черна работа из двора.

Той се пресегна към задната седалка, взе чифт брезентови ръкавици и подаде един и на мен. После добави:

— Ако намериш някой, който да го купи от германеца, гледай да е човек, който ще махне бодливата тел от оградата. Това място по-рано принадлежеше на цялата община.

Докато разтоварвахме мрамора, имах възможност да огледам зданието и терена около него. Отблизо Кастелбланко не приличаше на палат. Беше огромно здание и посвоему величествено, но порутено и в пълен безпорядък. Може би около един милион долара щяха да стигнат за възвръщането на предишния му блясък, но сега-засега Орлов едва ли харчеше и трошичка от тази сума за ремонта. Зачудих се откъде ли е намерил пари, но всъщност какво пречеше на бившия шеф на съветското разузнаване да намери хитри начини да прибере за себе си част от безграничния бюджет, с който някога се беше разпореждал, и да го прехвърли в твърда валута в швейцарски банкови сметки? И колко ли плащаше на охраната си? Не много, предполагах, но в края на краищата нали беше осигурил на тези приятели убежище, защита от евентуални арести и затвор, каквито може би ги очакваха в Русия само защото вярно си бяха изпълнявали службата във вече дискредитираното КГБ. Колко бързо се бяха преобърнали нещата! Страховитите всевластни служители на държавната сигурност, мечът и щитът на Партията, сега бяха подгонени като бесни кучета.

Но това, което ме притесняваше, беше колко лесно успях да проникна в Кастелбланко. Що за сигурност беше това за един човек, който се боеше за живота си, човек, принуден да сключи сделка с шефа на ЦРУ, за да му осигури закрила, като някой дребен търговец в Чикаго, търсещ закрила срещу заплащане от подчинените на Ал Капоне?

Мерките за сигурност бяха повече от скромни: не се забелязваха снайперисти, нито охранителни видеокамери. И все пак в това имаше известен смисъл. Истинската му система за сигурност беше в анонимността, която очевидно бе толкова успешна, че дори моите собствени работодатели до този момент не бяха успели да разберат къде се укрива. Прекалените мерки за сигурност щяха да бъдат… е, като размахан червен байрак. Един ексцентричен богат немец можеше да наеме неколцина охранители, но прекалено сложната охранителна система щеше да бъде прекалено рискована. Тъй че аз се намирах вътре и според информацията, която бях получил, Орлов също се намираше вътре. Проблемът беше как да проникна в самото здание? И което беше по-важно, след като веднъж вляза, как ще мога да изляза?

Може би за двадесети път си повторих на ум плана си, след което дадох знак на италианския ми съучастник да остави мраморните плочи и да ме последва.

 

 

Свит в близките храсти зад няколкото ръждясали метални варела, пълни с хранителни отпадъци, наблюдавах как Руджеро тропа по вратата, притиснал окървавената си ръка към гърдите си. След малко вратата се отвори и на прага се показа дебела стара жена, облечена в зелена брезентова престилка върху розова басмена рокля. Кафявите й очи — малки кръгчета сред сбръчканите дебели бузи — мигом се ококориха, когато видя раната на Руджеро.

— Что это такое? — извика тя уплашено. — Боже мой! Входи, молодой человек! Быстро!

Руджеро й отвърна на италиански:

— Ил мармо… Ил мармо е аффилато… — Мраморът е остър.

Жената беше може би прислуга, работила при Орлов през годините, когато е бил на власт. И се отнесе към Руджеро с типичната майчинска загриженост, характерна за рускините от нейното поколение. Естествено, тя не можеше да предположи, че раната на Руджеро не е причинена от злополука с мраморните плочки с остри ръбове, а мое изобретение, за което бях използвал сценичен грим, купен от един магазин в Сиена.

Нито пък можеше да заподозре, бедната женица, че в мига, в който ще се обърне, за да заведе младежа в кухнята, аз ще изскоча иззад храстите и ще я приспя. Бързо покрих устата и носа й с напоен с хлороформ парцал и я задържах, за да не падне.

Руджеро тихо притвори вратата. Хвърли ми изумен поглед, сякаш си мислеше „Що за канадски бизнесмен е този?“. Но му бях платил добре и нямаше да ме изостави.

От игрите по време на детството си в Кастелбланко Руджеро знаеше в каква посока е кухнята. Доколкото можех да преценя, дотук той вече си беше изработил парите. Измъкнах тънкото найлоново въже от работния си комбинезон и той ми помогна да овържем домакинята — внимавахме връвта да не нарани кожата й — след което натикахме парцал в устата й и го вързахме с връв — за след като се свести. После Руджеро ми помогна да пренесем упоената и вързана жена извън миришещата на лук кухня в един голям килер до нея.

Младежът ми стисна ръката, платих му остатъка от хонорара — в американски долари — той се усмихна нервно, каза „Чао“ и излезе.

Тясно, тъмно каменно стълбище отвеждаше от кухнята към неосветен коридор. Запромъквах се безшумно. Отнякъде долиташе леко бръмчене, но изглеждаше доста далече, сякаш на мили от мен. Нямаше ги обичайните за една къща шумове — дори и за един старинен замък като този.

Стигнах до пресечка с друг коридор — гола тясна площадка, на която имаше само два груби дървени стола. Настоятелното бръмчене се усили. Идваше някъде отдолу. Заслизах по друго стълбище, следвайки звука, завих наляво, после отново наляво.

Бръкнах в предния джоб на работния комбинезон. Усетих успокояващия хлад на пистолета.

Спрях пред висока двойна дъбова врата. Бръмченето идваше на непостоянни интервали отвътре.

Стиснах пистолета и приведен колкото се може по-ниско, отворих.

Видях огромна празна трапезария, с голи стени и гол под, с огромна дъбова маса по средата, подредена за обяд за един човек.

Обядът очевидно беше изяден.

Единственият, който се беше хранил, седеше в единия край на масата и яростно натискаше бутон да извика домакинята, която в момента не беше в състояние да се отзове. Беше дребен плешив старец с дебели очила с черна рамка. Бях разглеждал снимките на този човек стотици пъти, но си нямах представа колко дребен всъщност е Владимир Орлов.

Носеше костюм и вратовръзка, което ми се стори странно: кой щеше да дойде да го види в Тоскана? Костюмът му не беше с изисканата британска кройка като на сегашните руски властници. Беше старомоден, торбест, съветска или източноевропейска конфекция, сигурно на десетки години.

Владимир Орлов последният шеф на КГБ, чиято физиономия, стегната и мрачна, бях виждал безброй пъти в досието му в Управлението, както и на снимки по вестниците. Михаил Горбачов го беше привлякъл да замести предишния шеф, организирал опита за преврат при последните конвулсии на Съветската власт. Знаехме много малко за този човек, освен че е „доверен“ и „приятелски настроен към Горбачов“ и някои други данни, но все уклончиви и недоказуеми.

Сега той седеше пред мен, свит и дребен. Сякаш цялата му доскорошна мощ се беше изцедила от немощното му тяло.

Той ме погледна, свъси се и попита на руски:

— Ти кой си?

В първите няколко секунди не бях в състояние да отговоря, но когато успях, думите ми прозвучаха изненадващо спокойно.

— Аз съм зетят на Харисън Синклер — казах също на руски. — Женен съм за дъщеря му, Марта.

Старецът ме изгледа, сякаш бях призрак. Дебелите му вежди се свиха и после подскочиха. Той изведнъж пребледня и прошепна:

— Боже мой.

После бавно се изправи, намръщи се и ме посочи с пръст.

— Как по дяволите успя да проникнеш тук?

Не отговорих.

— Това, че си дошъл тук, е ужасна глупост. — Шепнеше, но все пак го чувах. — Харисън Синклер ме измами. А сега те ще убият и двама ни.