Джоузеф Файндър
Белязаният (22)

19.

Джон Матера беше толкова възбуден, че едва можеше да говори.

— Господи! — извика той в слушалката. — Чу ли?

Говорехме по линията на „Шиърсън“, която се записва, затова отговорих невинно:

— Какво да съм чул?

— „Бийкън“… какво стана с „Бийкън“! Купува я „Саксън“…

— Страхотно! — възкликнах престорено аз. — Какво означава това за борсата?

— Какво означава? Какво означава? Акциите скачат с цели тридесет шибани пункта, Бен. Ти си… ти си почти утроил парите си, човече, а денят дори не е свършил. Вече си натрупал над шестдесет хиляди долара, което не е никак лошо за два часа работа. Боже мой, ако беше купил фиксирани опции…

— Продай ги, Джон.

— Какво?!

— Просто продавай, Джон. Веднага.

По неизвестни причини не се радвах. Вместо това чувствах някаква мъчителна, киселинна вълна на страх да ме облива отвътре. Можех да изтласкам от съзнанието си всичко друго, което ми се беше случило през последните няколко часа все едно че е плод на въображението ми, като някаква ужасна халюцинация, но аз бях прочел чужди мисли, при което бях научил вътрешна фирмена информация и сега налице беше конкретното доказателство за това.

Не само за мен, а за всеки, който може би ме следеше. Знаех, че има сериозен риск Комисията по обмена да изпита подозрения от подобен неочакван обрат. Но парите ми бяха необходими и си го бях позволил, въпреки здравия разум.

Дадох му бързи указания какво да направи и на коя сметка да преведе парите и затворих. След което позвъних на Едмънд Мур във Вашингтон.

Телефонът иззвъня няколко пъти, но отговор не последва. Ед Мур винаги беше смятал подобни неща за дивотия… но тъкмо когато се канех да затворя, се обади непознат глас.

— Да?

Глас на млад мъж, не на Ед. Глас на човек с положение и власт.

— Ед Мур, ако обичате — казах аз.

Пауза.

— Кой се обажда?

— Негов приятел.

— Името, моля.

— Не е ваша работа. Дайте ми да говоря с Елена.

Зад неговия глас долових глас на жена, висок и виещ. Плачът й се издигаше и спадаше в ритъм. После женският глас извика високо:

— Кой е?

— Тя не е в състояние да дойде до телефона, господине. Съжалявам.

Плачът на заден фон се усили, после се чуха думи:

— О, божичко! Миличкият ми! Миличкият ми! — И след това остър, пронизителен стон.

— Какво става там, по дяволите? — настоях аз.

Мъжът покри слушалката, посъветва се с някого и после каза:

— Господин Мур е починал. Съпругата му го е намерила само преди няколко минути. Самоубийство. Съжалявам. Това е всичко, което мога да ви кажа.

 

 

Бях зашеметен, почти загубил дар слово.

Ед Мур… и самоубийство? Моят скъп приятел и духовен наставник, този дребничък, енергичен и освен всичко друго, с огромно сърце старец. Бях толкова зашеметен, толкова потресен, че дори не можех да отроня няколко сълзи за него, въпреки че знаех, че ще поплача.

Не можеше да бъде!

Самоубийство? Той ми беше споменал за анонимни заплахи. Боеше се за жена си. Със сигурност не беше самоубийство. Въпреки че наистина при срещата ни изглеждаше много объркан и притеснен.

Едмънд Мур беше мъртъв!

Обадих се на Моли в клиниката. Разчитах на добрия й усет, на разумния й съвет и сега имах нужда от здравия й разум повече от всякога.

 

 

Бях много изплашен. Сред новобранците в шпионския бизнес съществува една нахакана склонност да омаловажават и да се подиграват със страха, сякаш по някакъв начин той намалява твоята компетентност и мъжественост. Но опитните разузнавачи знаят, че страхът може да бъде най-силният съюзник. Винаги трябва да се вслушваш в него и да се доверяваш на инстинктите си.

А сега инстинктите ми подсказваха, че неочакваният ми талант е поставил и мен, и Моли в много голяма опасност.

След дълго изчакване операторката на централата се включи и ми съобщи с дрезгав глас на пристрастена към цигарите дама:

— Съжалявам, господине, не отговаря. Искате ли да ви свържа с интензивното отделение?

— Да, ако обичате.

Жената, която се отзова от интензивното за новородени, имаше леко южноамерикански акцент.

— Не, господин Елисън, съжалявам, тя вече си отиде.

— Отишла си е?

— Тръгна си за вкъщи. Преди десетина минути.

— Какво?

— Трябваше веднага да си тръгне. Каза ми, че е спешно, нещо свързано с вас. Предполагах, че знаете.

Затворих и забързах към асансьора. Сърцето ми биеше лудо.

 

 

Дъждът се лееше на вълни, разкъсван от почти ураганния вятър. Небето сивееше като метал, прорязвано от жълтеникави ивици. Хората крачеха, наметнати с жълти и зелени дъждобрани, виещият вятър обръщаше черните чадъри по улицата.

Бях подгизнал до кости от дъжда, само от краткото разстояние от мястото, където спря таксито. Вече се беше здрачило, но осветлението вкъщи не беше запалено. Странно.

Втурнах се в антрето. Какво я бе накарало толкова спешно да се прибере? По график трябваше да остане на нощно дежурство.

Първото странно нещо, което забелязах, бе, че алармената система е изключена. Означаваше ли това, че Моли си е вкъщи? Тя беше излязла след мен и винаги се грижеше — дори малко пресилено — да включи алармата, въпреки че нямаше нещо особено за крадене.

После забелязах второто странно нещо: чантата на Моли. Чантата, с която излизаше винаги, когато отиваше на работа.

Значи беше тук.

Тихо се заизкачвах по стълбата към спалнята. Там беше тъмно и Моли я нямаше. Отидох и в кабинета й.

Нищо.

Извиках:

— Мол?

Никакъв отговор.

Щом я нямаше, можеше ли още да е на път? И ако бе така, кой или какво я бе накарало да се прибере? И защо не се беше опитала да ми се обади?

— Моли? — извиках отново, този път малко по-силно.

Тишина.

Бързо заслизах по стълбата, сърцето ми биеше силно, в движение включвах всички лампи.

Нямаше я. Нито в дневната, нито в кухнята.

— Моли?

Пълна, мъртва тишина.

И после подскочих, защото иззвъня телефонът.

Спуснах се да го вдигна и казах:

— Моли?

Не беше Моли. Гласът беше мъжки, непознат.

— Господин Елисън? — С акцент, но откъде?

— Да?

— Трябва да поговорим. Спешно е.

— Какво сте направили с нея? — избухнах аз.

— Моля ви, господин Елисън. Не по телефона. Не във вашата къща.

— Кой сте вие?

— Излезте. Трябва да се видим веднага. Става дума за безопасността на двама ви. На всички нас.

— Къде, по дяволите… — опитах се да кажа.

— Всичко ще ви се обясни — повтори гласът. — Трябва да поговорим…

— Не казах аз. — Първо искам да знам…

— Слушайте — просъска гласът със странния акцент. — В края на вашето каре е спряло такси. В момента жена ви е в него и ви чака. Трябва да завиете наляво, покрай карето…

Не го изчаках да довърши. Хвърлих слушалката на пода и се понесох към вратата.