Джоузеф Файндър
Белязаният (52)

49.

Когато пристигнахме в Мюнхен, вече се бе стъмнило. Ясна и свежа вечер, озарена от светлините на града. При пресичането на германската граница ме обзе мигновен страх и се стегнах за предстоящата паспортна проверка. Беше изтекло достатъчно време копия на фалшивите ни паспорти да бъдат изпратени по факс до германските власти, особено ако ЦРУ си го беше поставило като приоритет, в което не се съмнявах.

Но времената се бяха променили. Старите дни, когато можеха да те събудят посред нощ с рязко отваряне на вратата на купето и с лаещия глас на немския полицай: „Дойче Пасконтроле!“ — онези дни отдавна бяха отминали. Европа се обединяваше. Паспортните проверки вече бяха рядко явление.

Изтощен, но все още напрегнат, превъзбуден, с опнати нерви, се опитах да поспя във влака, но не можах.

Обменихме скромна сума на гишето на „Дойче Веркерс Банк“ на гарата и след това направих хотелска резервация за през нощта. „Метропол“, с неговото уникално предимство да се намира точно срещу Хауптбанхоф, се оказа пълен, но успях да намеря свободна стая в „Байеришер Хоф унд Пале Монтегалс“, на Променадеплац, в централната част на града — изключително скъп, но все пак подслон.

От един уличен автомат се обадих на Кент Аткинс, заместник-шефа на резидентурата на ЦРУ в Мюнхен, стар мой приятел по чашка от времената ми в Париж. Той беше, както вече имах случай да спомена, личен приятел на Ед Мур — и което беше по-важно, тъкмо той беше човекът, предал на Ед Мур документите, доказващи, че в Управлението става нещо „зловещо“.

Беше към девет и половина. Аткинс вдигна веднага.

— Да?

— Кент?

— Да?

Гласът му беше остър, напрегнат, но ми прозвуча, като че ли току-що съм го събудил. Едно от жизненоважните умения, които човек придобива в нашата работа, е способността да се събуждаш моментално, за част от секундата да си бодър и готов за действие.

— Момче, много рано си лягаш.

— Кой се обажда?

— Познай.

Дълго мълчание.

— Кой… о, боже. Къде си?

— Можем ли да се срещнем да пийнем по едно?

— Не може ли да почака?

— Не. В „Хофбройхаус“ след половин час?

Аткинс отговори бързо и със сарказъм:

— Защо просто не се срещнем във фоайето на Американското посолство?

Схванах го и се усмихнах. Моли ме погледна загрижено. Кимнах й окуражаващо.

— Ще се видим при Леополд — каза той и затвори. Гласът му звучеше разтревожено.

Леополд, знаех това — и той знаеше, че знам — означаваше Леополдщрасе, в Швабинг, квартала северно от центъра. По-точно Енглишер Гартен, съвсем логично място за среща, и още по-точно Моноптерос, класическият замък, построен в началото на миналия век върху нисък хълм сред парка. Много подходящо място за „среща на тъмно с гаджето“.

Двамата с Моли напуснахме гарата и поскитахме малко в кръг, стигайки до Мариенплац, винаги препълнения с минувачи площад в самия център на града, с надвисналото готическо чудовище на Градската община, чиято сивкава, пищно орнаментирана фасада бе зловещо осветена през нощта.

В известен смисъл Германия изобщо не беше се променила от последното ми посещение. Уверих се в това, когато видях тълпата, овчедушно изчакваща светещия червен знак „Не преминавай!“ на Максбургщрасе. Наоколо не се забелязваше и кьорав автомобил и цялата тази гмеж можеше спокойно да си пресече, без никой да забележи, но не, правилата са си правила. Някакъв младеж потропваше от крак на крак, обзет от отчаяно нетърпение, като вързан жребец, но дори и той не можеше да си позволи да наруши социалните норми.

И въпреки това в друго отношение Германия се беше променила драстично. Тълпите по Мариенплац изглеждаха много по-шумни и агресивни от обичайните учтиви минувачи, които помнех. Наоколо щъкаха на малки бандички неонацистки скинари. Графити покриваха стените на иначе чистите готически сгради. „Ауслендер — раус!“ — „Чужденците — вън!“ „Тод ален Юден унд дем Ауслен дерпак!“ — „Смърт на всички евреи и на чуждите орди.“ „Дойчланд ист щеркер оне Еуропа“ — „Германия е по-силна без Европа.“ Срещаха се и закани към бившите източногерманци „Оссис — паразитен!“. След това, изписан в бледорозово по фасадата на иначе приличен ресторант, призив от по-ранни времена „Дойчланд фюр ди дойче!“ — „Германия за германците“. И един самотен, меланхоличен призив „Фюр мер меншлихкайт, геген гевалт!“ „За повече човечност, срещу насилието.“

Дузини бездомници спяха в картонените си леговища върху решетките на канализацията. Много магазинчета бяха със спуснати кепенци, виждаха се изпочупени витрини, изглежда, занаятът на мнозина хора на дребния бизнес беше рухнал. Един дълъг надпис гласеше „Веген гезелшафтсауфгабе але варе 30 билигер!“ — „Продажбите във всички браншове паднаха с 30“.

Мюнхен приличаше на град извън контрол. Зачудих се дали и цялата страна, преживяваща най-дълбоката икономическа криза от времената, когато на власт е дошъл Хитлер, не е в същото състояние.

— Защо смяташ, че парите са били прехвърлени в Мюнхен? — попита ме Моли. — Нали финансовата столица на Германия е Франкфурт?

— Да. Но Мюнхен е производственият център. Индустриалната столица и също така столицата на провинция Бавария. Истинският център на големите пари. Някои го наричат „тайната столица на Германия“.

Бяхме подранили, или по-скоро Аткинс пристигна със закъснение в стария си форд — нищо повече от ръждясали листове ламарина, пристегнати с изолирбанд. Беше пуснал гръмко радиото си, или може би касетофона, от който ехтеше парче на Дона Съмър. Спомних си, че в Париж той беше направо маниак на тема дискотеки. Музиката заглъхна едва след като той изключи мотора и колата спря на десетина крачки от нас.

— Хубава кола — казах му, когато слезе. — Много гемютлих.

— Много разкапана — отвърна ми той без усмивка.

На лицето му се беше изписала тревога. Същата тревога, която бях доловил в гласа му. Аткинс беше четиридесет и няколко годишен, жилав, с преждевременно побеляла грива, контрастираща с гъстите му черни вежди. Лицето му беше издължено, изпито, почти без устни, но въпреки това изглеждаше добре. Освен това беше хомосексуалист, което дълго бе затруднявало кариерата му. Едва отскоро висшите ешелони в Лангли бяха станали по-либерални в това отношение.

Изглеждаше доста състарен от времето, когато за последен път се видяхме в Париж.

Понечих да му представя Моли, но той не си падаше много по етикецията. Протегна ръка, стисна рамото ми и каза разтревожено:

— Изчезвай оттук! Махай се от Германия. Не мога да си позволя да ме видят с теб!

След което попита:

— Къде си отседнал?

— „Фиер Яресцайтен“ — излъгах аз.

— Прекалено оживено, прекалено уязвимо. На твое място изобщо не бих останал в този град.

— Защо?

— Ти си ПНГ. Персона нон грата.

— Тук?

— Навсякъде.

— И какво?

— Ти си в списъка под наблюдение.

— Тоест?

Аткинс се поколеба, погледна към Моли и отново към мен, сякаш ми искаше разрешение да продължи. Кимнах.

— Обгаряне.

— Какво?!

Според жаргона на Управлението, компрометиран или разкрит агент се „обгаря“ заради собствената му сигурност, като бъде измъкнат внезапно при опасна ситуация на терена и се прибира на безопасно място. Но все по-често този термин се използва в ироничен смисъл — тоест означава задържането на агента от собствените му работодатели, когато решат, че е станал опасен за организацията.

С други думи, Аткинс ми казваше, че по целия свят са разпратени нареждания, че трябва да бъда задържан от всеки представител на Управлението, който се натъкне на моята персона.

— Това е директива на директора по препоръка на някакъв лайнян Роси. Какво търсиш тук?

Аткинс бързо тръгна по алеята. Аз го последвах. Моли подтичваше след нас.

— Трябва да ми помогнеш, Кент — казах аз.

— Попитах какво търсиш тук? Да не си си загубил ума?

— Какво знаеш?

— Предупредиха ме, че можеш да цъфнеш тук. Някакъв частен бизнес ли?

— В частния бизнес съм, откакто напуснах Управлението и се заех с правото.

— Но си се върнал в играта — изсумтя той. — Защо?

— Вкараха ме принудително.

— Всички казват така. Човек просто не може да я напусне.

— Глупости. За известно време го бях направил.

— Вкарали са те в някаква свръхсекретна експериментална програма, така разправят. Някаква изследователска програма, предназначена да увеличи коефициента ти на полезно действие. Не знам какво означава това. Слуховете са мъгляви.

— Слуховете са „барий“ — казах аз.

Той ме разбра. „Барий“ е жаргонен термин за фалшива информация, която се подава на заподозрени в изтичане на информация сътрудници, за да бъдат засечени. Почти по същия начин барият се използва в гастроентерологията.

— Може би — каза той. — Но трябва да се покриеш, Бен. И двамата. Да изчезнете. Животът и на двама ви е в опасност.

Стигнахме до едно затънтено място сред група дървета и аз се спрях.

— Сигурно знаеш за смъртта на Ед Мур.

Той примигна.

— Знам. Говорих с него в нощта преди да го убият.

— Той ми каза, че си изплашен до смърт.

— Мур преувеличаваше.

— Но ти наистина си изплашен, Кент. Трябва да ми кажеш какво знаеш. Дал си на Мур едни документи…

— За какво говориш?

Усетила тревогата му, Моли заяви:

— Аз малко ще се поразходя. Имам нужда от чист въздух.

Ръката й ме погали по врата и тя се отдалечи.

— Той ми каза, Кент — продължих аз. — Кълна ти се, че от мен не е изтичало. Нямаме време да го обсъждаме. Кажи ми какво знаеш?

Той прехапа тънката си долна устна и се намръщи. Погледна часовника си, имитация на „Ролекс“.

— От документите, които дадох на Ед, не можеше да се направят кой знае какви заключения.

— Но сега знаеш много повече, нали?

— Нямам никакви писмени доказателства. Никакви документи. Всичко, което знам, е информация на ухо.

— Много често това са най-ценните разузнавателни данни. Кент, Ед беше убит точно заради това нещо. Аз също имам някаква информация, която може да се окаже полезна.

— Не искам да знам нищо за скапаната ти информация!

— Изслушай ме!

— Не — прекъсна ме той. — Ти ме изслушай. Говорих с Ед няколко часа преди онези шибаняци да нагласят „самоубийството“ му. Той ме предупреди за конспирация за политическо убийство.

— Да — потвърдих аз. Стомахът ми се беше стегнал. — Срещу кого?

— Ед разполагаше само с късчета. Само предположения.

— Кой?

— Срещу единствения, който може да прочисти Управлението.

— Алекс Тръслоу.

— Улучи.

— Аз работя за него.

— Радвам се да го чуя. Заради него и заради Компанията.

— Поласкан съм. А сега, трябва ми малко информация. Наскоро една доста голяма сума е била прехвърлена телеграфно на корпоративна сметка в Мюнхен, „Комерцбанк“.

— Чия сметка?

Можех ли да му се доверя, или не? Трябваше да заложа на вярната преценка на Ед Мур. Хвърлих се в тъмни води.

— Ти с мен ли си, или не си?

Аткинс дълбоко пое дъх.

— С теб съм, Бен.

— Името на получателя е Герхард Щьосел. Корпоративната сметка принадлежи на „Крафт“. Кажи ми всичко, което знаеш.

Той поклати глава.

— Много си сбъркал, момче. Прецакал си се страхотно.

— Защо?

— Ти знаеш ли кой е Щьосел бе?

— Не — признах си аз.

— Боже господи! Ти не четеш ли вестници? Герхард Щьосел е председателят на „Нойе Велт“, огромен концерн за недвижимо имущество. Смята се, че притежава и контролира по-голямата част от търговията с недвижими имоти в Германия. И което е по-важно, Щьосел е икономическият съветник на Вилхелм Фьогел, новоизбрания канцлер. Фьогел вече го обяви за бъдещия финансов министър в новото си правителство. Както вече ти казах, много си се прецакал.

— Защо?

— Защото компанията на Фьогел за недвижимо имущество няма абсолютно никакви връзки с „Крафт“. Знаеш ли нещо за „Крафт“?

— Това е една от причините да съм тук — отвърнах аз.

— Знам само, че е мощна оръжейна компания.

— Не само мощна — тя е най-голямата компания за производство на оръжие в Европа. Щабът й е в Щутгарт.

— Откъде си сигурен, че Щьосел няма никакви връзки с „Крафт“?

— Въпросът е правен. Преди няколко години имаше съдебно решение на Германския картелен офис, понеже „Нойе Велт“ се опита да изкупи „Крафт“. Картелният офис, който се занимава с антимонополно законодателство постанови, че двете компании не могат да имат нищо общо помежду си, тъй като едно сливане ще произведе неконтролируем гигант. Известно ли ти е, че думата картел произлиза от немското Kartell, престъпен монопол? Типично немско понятие.

— Информацията ми е сигурна — казах аз.

През цялото време се напрягах да доловя каквото мога от мислите му. От време на време улавях по нещо. И всеки път то потвърждаваше това, което вече знаех — че той ми говори истината.

— Ако… ако информацията ти е вярна — няма да те питам откъде я имаш, просто не желая да знам — това е адски убедително доказателство, че компанията на Щьосел по някакъв начин тайно е изкупила „Крафт“!

Обърнах се, за да се уверя, че Моли е в полезрението ми. Беше наблизо, тъпчеше нетърпеливо на място.

Всичко това означаваше — помислих си го, без да го изрека на глас — че швейцарската банка беше изсипала милиарди долари на една германска корпорация, най-голямата фирма за недвижимо имущество, съчетана с най-мощния производител на оръжия… която стоеше зад Вилхелм Фьогел, следващия канцлер на Германия… и фактическия нов лидер на цяла Европа.

Потръпнах. Последствията можеха да са много по-лоши, отколкото бях подозирал.